Определение № 464 от 01.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3064/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 880/22.04.2020 г. /16.03.2020 г./ по в. гр. д. № 4857/2019 г. Софийският апелативен съд, гражданско отделение, VІІ-ми въззивен състав, потвърдил решение № 4049/05.06.2019 г. по гр. д. № 2936/2017 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от ЕТ „И. И. - Иви” с ЕИК 117502236 срещу Е. З. П., иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение в размер на 25 800 лева за ползване на 5/6 ид. ч. от недвижим имот - тристайно жилище в [населено място], [улица], на първия етаж от масивна двуетажна къща, от което е лишен за времето от 09.03.2012 г. до 09.03.2017 г.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца, който поддържа основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответницата по касация - ответница по иска, е получен писмен отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че ищецът е собственик на 5/6 ид. ч. от тристайно жилище, находящо се на първия етаж от масивна двуетажна къща в [населено място], [улица], които закупил с н. а. № .../14.12.2007 г.

Ответницата е собственица на останалата 1/6 ид. ч., която придобила с н. а. № .../28.04.1981 г. за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за грижи и гледане.

В отговора по исковата молба, подаден в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК /вж. съобщение, връчено на 15.05.2017 г., инцидентен установителен иск с вх. № 81469/16.06.2017 г. и пощенски плик с клеймо от 15.06.2017 г. на л. л. 27-34 и 163 от първоинстанционното дело/, ответницата е оспорила иска като недопустим, а при условията на евентуалност - като неоснователен по основание и размер и погасен по давност съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД, и е въвела правопрекратяващо възражение, че е придобила закупените от ищеца 5/6 ид. ч. от имота на основание придобивна давност с начало на владението от 1994 г.

С нотариална покана от 17.01.2008 г., в която заявил, че му се отказва достъп до имота, ищецът поканил ответницата на 30.01.2008 г. да му осигури достъп и да ползват жилището съвместно, а ако не стори това, претендира заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за ползване в размер на 1 000 евро месечно. Върху поканата на 28.01.2008 г. е отбелязано, че адресатът отказва да я получи, но е запознат с текста, което е удостоверено от св. М. З.. На 30.01.2008 г. е съставен протокол, че ответницата не се е явила и е осуетила достъпа до жилището, че бившите собственици предали /на ищеца/ ключ от дворната врата, но на жилището била сменена бравата.

По делото е представена и нотариална покана от 30.05.2006 г., връчена според съда на ответницата на 07.06.2006 г., с която праводателите на ищеца поискали да им се осигури достъп до имота и да им се предадат ключове от същия.

Представена е и заповед № РД-09-290/05.07.2007 г. на кмета на район „О.”, с която е наредено на собствениците на извършат ремонт на къщата, а с констативен протокол от същата дата е удостоверено, че е извършен оглед на имота и са дадени предписания за ремонт на праводателите на ищеца и на ответницата.

Ответницата е представила документи за заплатени от нея консумативни разходи за имота, за извършени ремонти и закупени строителни материали.

По делото е прието заключение на техническа експертиза относно състоянието на жилището, което е с напукани стени, провиснала мазилка на тавана, стара полуизгнила дограма; пред външната врата била монтирана метална врата; в сутерена /мазето/ били поставени подпори.

Свидетелят Я. П. е установил, че през 2010-2011 г. имало среща с инвеститор за извършване на строеж, но ответницата отказала предложението за строеж. Ищецът заявил претенции да ползва имота си, но ответницата казала, че не може да го ползва, защото не е собственик и ако иска да си реши проблема, да води съдебни дела срещу нейните родственици. Имали среща и през 2014 г. във връзка с извършване на строеж, но ответницата отново отказала. Ищецът искал да влезе във владение, опитал да отключи с ключове, дадени му от праводателите, но те не станали.

Свидетелката П. К. е установила, че ответницата живее на втория етаж на къщата от 1982 г., а на първия етаж не живее никой, тъй като няма сервизно помещение, водопровод и канализация. Ответницата се грижела за къщата и двора, поставила СОТ.

Свидетелят Н. К. е установил, че ответницата се е нанесла в къщата в началото на 80-те години, поддържала имота, правила ремонти, сложила СОТ; на първия етаж няма водопровод и канализация, тоалетна, баня и вода. Свидетелят винаги е знаел, че собственик е ответницата.

Въззивният съд посочил, че фактическият състав на чл. 31, ал. 2 ЗС, който е частен случай на общата забрана по чл. 59 ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка на друго, включва наличие на обща вещ /наличие на съсобственост по отношение на вещта/, служене сам с общата вещ от някой от съсобствениците, а останалите да са лишени от ползването и отправяне на покана от лишения съсобственик към този, който си служи с общата вещ.

По отношение наличието на съсобственост ищецът се е позовал на договор за покупко-продажба от 2007 г. на 5/6 ид. ч. от първия жилищен етаж, а ответницата е противопоставила възражение, че е придобила тази идеална част въз основа на давностно владение, което е започнала да осъществява от 1994 г. Д. на ищеца, че възражението е релевирано несвоевременно и не следва да се разглежда, е приет за неоснователен, тъй като същото се съдържа в отговора по чл. 131 ГПК на исковата молба.

По заявеното от ответницата правопрекратяващо възражение въззивният съд приел за установено съобразно ангажираните по делото гласни доказателства, че ответницата е установила владение върху целия имот, в който е живяла преди със семейството си, а след това самостоятелно. Фактът, че е ползвала имота и не е допускала ищеца, не се оспорва от последния, а дори се твърди във връзка с претендираното обезщетение за ползване. Във връчената на 07.06.2006 г. на ответницата покана от праводателите на ищеца изрично е посочено, че те са били лишени от достъп до имота към този момент, като са били сменени бравите и ответницата не ги е допускала в него. Оттук съдът заключил, че ответницата изрично е манифестирала намерението си да владее целия имот като собственик спрямо останалите съсобственици. Впоследствие това намерение е обективирано и спрямо ищеца като приобретател на имота - ищецът не е бил допуснат до имота през 2010-2011 г., както и през 2014 г., не е имал ключ за жилищната сграда, а ответницата му е заявила, че е единствен собственик. Въззивният съд добавил и това, че в случая извършването на ремонтни дейности не е самоцелно, а е свързано с установената фактическа власт, при което цялостното поведение не се приравнява на обикновено ползване, а е манифестиране на намерение, че владее за себе си и се противопоставя на останалите съсобственици.

Въззивният съд приел за неоснователно възражението на ищеца, че осъществяваното от ответницата владение е било прекъсвано с извършване на огледи преди закупуването на имота, с отправената от праводателите му покана от 10.07.2007 г. за изкупуване на собствената им идеална част на основание чл. 33, ал. 1 ЗС, с извършване на самата покупко-продажба на 14.12.2007 г., с изпращане на нотариалната покана от 17.01.2008 г. за предаване на владението и със завеждане на искова молба за делба.

Въззивният съд посочил, че образуваното по искова молба на ищеца срещу ответницата гр. д. № 23617/2008 г. по описа на Софийския районен съд за делба на процесния имот е било прекратено с определение от 07.05.2009 г. на основание чл. 299, ал. 2 ГПК и не е приключило с уважаване на иска, за да се приеме, че давността е прекъсната съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД вр. чл. 84 ЗС. Дори при отчитане, че от образуването до прекратяването на делото давността е спряла да тече съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД вр. чл. 84 ЗС, след влизане в сила на решението за отхвърляне на иска давността продължава да тече, като спирането се заличава с обратна сила, поради което в настоящия случай не може да се приеме, че е налице прекъсване на давността за срока от образуване до прекратяване на делото.

Въззивният съд приел и това, че изпращането на различни покани до владелеца също не прекъсва давността. Други действия, вън от ограничително посочените в закона, не могат да прекъснат течението на започналата придобивна давност; фактическите смущения на владението, извършвани от собственика, които не са се изразили в отнемане на владението за повече от шест месеца /чл. 81 ЗС/, а такива данни по делото няма, не водят до прекъсване на придобивната давност.

Въззивният съд посочил, че административните производства, за каквито има данни по делото /заповед № РД-09-290/05.07.2007 г., с която е наредено на собствениците да извършат ремонт на къщата/, нямат отношение към упражняваното владение от страна на ответницата, тъй като не касаят установяване на правото на собственост, а посочването на съсобствениците /ответницата и праводателите на ищеца/ в констативния протокол за извършен оглед на имота и дадени предписания за ремонт е от представител на администрацията, извън страните по настоящото дело.

Д. на ищеца за установяване от ответницата на владението със насилие също е приет за неоснователен, тъй като по делото не са представени такива доказателства. Смяната на ключа и недопускането до имота не са с такива характеристики, а са действия на демонстриране на своенето на имота.

Въз основа на изложените мотиви въззивният съд приел, че е изтекла придобивна давност за периода от 07.06.2006 г. до 07.06.2016 г., през който ответницата е упражнявала непрекъснато, спокойно и явно владение, с демонстриране на намерение да държи вещта като своя, поради което при неустановяване наличие на съсобственост между страните по делото другите елементи от фактическия състав на разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС не са разгледани и предявеният иск е приет за неоснователен.

В касационната жалба, както и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се е позовал на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК, тъй като спорът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и е поставил следните въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да се произнесе по възражение за изтекла придобивна давност при положение, че такова възражение не е направено нито с отговора на исковата молба, нито в първото по делото съдебно заседание, нито е предявяван и приет за разглеждане инцидентен установителен иск;

2. Придобивната давност на владелеца прекъсва ли се е прехвърлителна сделка от страна на другия съсобственик;

3. Трябва ли прехвърлителят-съсобственик да участва в производството, в което другият съсобственик-владелец се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, когато периодът засяга и времето, в което прехвърлителят е бил съсобственик;

4. Следва ли да бъде прието за явно и несмущавано владение, при което владелецът не прави възражения за участието на другия съсобственик в съдебни производства, свързани с имота;

5. Може ли да се счита едно владение за несмущавано при положение, че лишеният от владение съсобственик периодично предявява претенции за ползването на имота, изпращайки покани и извършвайки огледи;

6. Налице е и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният състав се е задоволил единствено да изброи част от събраните по делото доказателства, без да обсъди и прецени същите поотделно и в тяхната съвкупност; всичко това е довело до неправилни и необосновани изводи на съда и неправилно прилагане на материалния закон.

В изложението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не се е позовавал на задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, нито на практика на Върховния касационен съд, каквото е изискването на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за да се допусне касационното обжалване. В касационната жалба се е позовал на ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС. Тълкувателният акт, с който е дадено тълкуване на понятието «лично ползване» по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, изхожда от постановката, че необходима предпоставка за основателност на претенцията за обезщетение е наличието на съсобственост като правно състояние, при което е налице едновременно съществуване на няколко взаимно свързани права на собственост на различни лица върху една и съща вещ. В съответствие с това тълкуване въззивният съд е изследвал наличието на тази предпоставка и след като е установил, че притежаваното от ищеца право на собственост върху 5/6 ид. ч. е изгубеното поради придобиването му от ответницата на основание придобивна давност, е приел, че претенцията за обезщетение за ползата, от която ищецът е лишен, е неоснователна. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените шест въпроса не е налице.

Освен това следва да се посочи, че първият въпрос е зададен некоректно. На л.л. 32-34 от първоинстанционното дело е приложен отговор на исковата молба, подаден от ответницата, в който същата изрично се е позовала на придобивна давност, оспорвайки основателността на претенцията за обезщетение. Това правопрекратяващо възражение е залегнало в определението от 17.01.2018 г., съдържащо проекта за доклад на първоинстанционния съд /л.л. 182-183/, обявен в съдебното заседание на 21.03.2018 г. /л. 232/. Ето защо не може да се приеме, че въззивният съд недопустимо се е произнесъл по възражение за придобивна давност, каквото не е било редовно въведено в процеса. Като поставен при предпоставка, каквато не се установява по делото, първият въпрос не отговаря и на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Във връзка с последния въпрос /поставен под формата на оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствени правила поради необсъждане на част от събраните по делото доказателства и доводи на ищеца, че не е налице непрекъснато, явно и необезпокоявано 10-годишно владение/ следва да се посочи, че не се констатира въззивният съд да е процедирал в нарушение на съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, която изисква въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства за всички правнорелевантни факти и посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните /решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 265/10.09.2012 г. по гр. д. № 703/2011 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г. на ВКС, І-во т. о., решение № 115/30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на ІІ-ро т. о., решение № 310/04.11.2014 г. по гр. д. № 795/2014 г. на ІV-то г. о., и др./.

В мотивите към обжалваното решение въззивният съд изрично е обсъдил правното значение на поканите, отправени от праводателите на ищеца и от ищеца до ответницата за осигуряване на достъп до съсобствения имот и в съответствие с практиката на ВКС /решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на І-во г. о./ е посочил, че различните покани - устни, писмени, нотариални; фактическите смущения на владението, извършвани от собственика, които не са се изразили в отнемане на владението за повече от шест месеца, не водят до прекъсване на придобивната давност. Съдебната практика приема още, че след като владелецът не е отстранен от имота, кавгите и претенциите не могат да смутят владението /решение № 304/04.05.1995 г. по гр. д. № 75/1995 г. на ВС, I-во г. о./; че наличието на спорове и кавги установява явното упражняване на владение, но е неотносимо към преценката, дали същото е опорочено /решение № 1049/08 от 07.07.2008 г. по гр. д. № 5016/2007 г. на ВКС, V-то г. o./.

Изхождайки от тази съдебна практика, следва да се приеме, че ирелевантни от гледна точка прекъсване на придобивната давност са и извършените от ищеца огледи, предшествали закупуването на идеална част от имота, предложението за изкупуване, отправено съгласно изискването на чл. 33, ал. 1 ЗС от праводателите на ищеца до ответницата, претенциите за ползването на имота, както и проведените през 2010-2011 г. и 2014 г. разговори за строителство с лица, които са имали инвестиционни намерения. Тези действия, както и обстоятелството, че отправената от ищеца покана е съдържала и искане за обезщетение в посочен размер, не могат да се квалифицират и като обезпокояващи /смущаващи/ владението, след като не са се изразили в отнемане на владението, или като заличаващи изискуемия от закона елемент владението да бъде явно. Поканата по чл. 33, ал. 1 ЗС е отправена на 10.07.2007 г., след като ответницата не се е отзовала на поканата от 07.06.2006 г. да осигури на праводателите на ищеца достъп до имота и да им предаде ключове от същия. Демонстрирайки по този начин завладяването на техните идеални части за себе си, ответницата не е била задължена да отговори на поканата, като уведоми съсобствениците си, че владее имота като свой - явно и необезпокоявано, като по този начин предотврати разпореждането с притежаваните от тях идеални части, поради което бездействието ѝ е ирелевантно от гледна точка доказване на елементите от фактическия състав на придобивната давност. Извършената в полза на ищеца разпоредителна сделка не е от такова естество, което е предвидено в закона като притежаващо ефекта на прекъсване на придобивната давност. Ето защо въззивният съд не е бил длъжен да изложи съображения за правното значение на разпореждането от посочената гледна точка - извършеното действие нито прекъсва течението на придобивната давност, нито дава нов начален момент на давността - 14.12.2007 г., поради което не може да се приеме, че до завеждане на иска на 09.03.2017 г. същата не е изтекла, както твърди касаторът. Участието на ищеца в съдебни административни производства /посоченото в касационната жалба и в изложението адм. д. № 5023/2008 г. по описа на Административен съд [населено място]/ е обсъдено от възвивния съд, който в съответствие с разпоредбите на закона и съдебната практика по приложението му е приел, че такива производства не прекъсват давността, тъй като не касаят установяване на правото на собственост върху имота. Липсата на възражение от страна на ответницата срещу неговото участие в тези производства не може да се приравни на липса на отблъскване на владението му, както счита касаторът. Няма ефект на прекъсване на придобивната давност и участието на страните в производството по гр. д. № 23617/2008 г. на Софийския районен съд за делба на съсобствения имот, което не е приключило с уважаване на иска, а е прекратено на основание чл. 299, ал. 2 ГПК, тъй като е прието, че ищецът, в качеството си частен правоприемник на Х. Е. Р. и наследниците на Г. З. С., е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението от 26.01.1982 г. по гр. д. № 15352/1981 г. на Софийския районен съд, с което имотът е изнесен на публична продан.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК възниква тогава, когато при неясни или противоречиви правни норми няма формирана съдебна практика по прилагането им или когато следва да се внесе промяна в установената практика, ако тя е неправилна или са се променили обществените условия, при което е създадена и се налага осъвременяването й. В настоящия случай не е посочено с какво разглеждането на конкретното дело ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изложените в жалбата и в изложението към нея оплаквания са свързани с възприемането на фактите по делото от въззивния съд, с обсъждането на доказателствата и формираните фактически и правни изводи, но тези оплаквания съставляват касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението и не могат да бъдат разгледани в настоящия етап на производството, което се занимава с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не се констатира въззивното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно, поради което не може да се приеме, че е постановено при предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Правната теория и трайната съдебна практика приемат, че едно съдебно решение е нищожно, когато излиза от правораздавателната власт на съда, когато не е постановено в законния състав и не е облечено в съответствие с чл. 235, ал. 4 ГПК в предвидената от закона писмена форма, както и когато няма изискуемото от чл. 236 ГПК съдържание, чрез което ясно да е изразена формираната от съда правораздавателна воля. Съдебното решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. /в този смисъл т. 9 от Постановление на Пленума на ВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г./. Касаторът не изтъква, а и при прегледа на данните по делото не се установяват обстоятелства, които могат да обусловят извод за наличие на порочно съдебно решение от категорията нищожни или недопустими съдебни актове като основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК за допускане на касационно обжалване.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. Съгласно чл. 281, т. 3 ГПК решението е неправилно при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Критерият по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК изисква квалифицирана форма на тези пороци. В случая той не е осъществен, защото не са налице хипотези, които предполагат очевидна неправилност- нарушение на императивна материалноправна норма, на основни съдопроизводствени правила /например ограничаване на правото на защита и нарушаване равенството на страните в процеса/ или наличие на явна необоснованост.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 600 лева по договор за правна защита и съдействие серия А № .........../30.09.2020 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.