Определение № 458 от 16.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4490/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 829/05.07.2023 г. по в. гр. д. № 850/2023 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 98/11.01.2023 г. по гр. д. № 17177/2021 г. на Варненския районен съд, поправено с решение № 869/16.03.2023 г. по същото дело, в частта, с която са уважени предявените от П. Р. С. срещу С. И. Д. и Ю. Г. Д. искове по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и чл. 109 ЗС: признато е за установено спрямо ответниците, че ищцата е собственик на реална част с площ от 96 кв. м. от ПИ [№] по КК на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], защрихована в лилав цвят и заключена между т.т. 1, 2, 5 и 6 на скицата на л. 196 от делото, изготвена от вещото лице Шена Х., която реална част неправилно е нанесена в КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, като част от имота на ответниците [№], вместо като част от имот [№], собственост на ищцата, и ответниците са осъдени да преустановят неоснователните действия, пречещи на ищцата да ползва собствения си ПИ [№], изразяващи се в изграждане на бетонна греда между т.т. 1 и 4 на скицата на л. 196, с дължина 1.64 м., височина 0.15 м. и дебелина 0.09 м., монтиране на неотваряема метална оградна система между т.т. 1 и 4, с дължина 1.64 м. и височина 1.24 м., както и монтиране на метална оградна система между т.т. 2, 3 и 4, както и да премахнат тези оградни системи.

Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която е бил уважен искът по чл. 109 ЗС на Р. С. И., който има учредено вещно право на ползване върху ПИ [№], и производството е прекратено в тази част, както и по отношение на П. Р. С., конституирана като ищец по този иск в качеството й на наследник на ползвателя.

Въззивният съд е приел, че страните по делото са собственици на съседни поземлени имоти, а спорната площ се намира по протежение на общата граница между тях. Границите на имотите се определят от заснемането им през 1936 г., 1956 г. и 1977 г., като по всички изработени планове има навлизане на западната имотна граница на имота на ответниците в имота на ищцата и това навлизане е с площ от 96 кв. м. Според горните планове спорната площ попада в имота на ищцата, а не в имота на ответниците. Този извод следва от заключението на вещото лице по допуснатата и приета пред първоинстанционния съд съдебно-техническа и приложените към нея комбинирани скици.

Прието е, че ищцата се легитимира като собственик на ПИ [№] по силата на договор за дарение, обективиран в н. а. № 120, том III, рег. № 4530, дело № 466/24.09.2007 г., както и по давност, чрез владение, упражнявано в периода от 25.09.2007 г. до датата на предявяване на иска в съда - 29.11.2021 г.

Ищцата не е собственик само на деривативно основание, тъй като праводателителите й не са били собственици на целия имот със сегашен номер [№].

Проследена е собствеността на праводателите:

• с н. а. № 72/27.02.1958 г. Л. Я. А. е придобил в съсобственост с К. Я. А. имот пл. № 314, парцел [№] в кв. 47 по плана на [населено място], местността „В.“, с площ от 3 265 кв. м. При липса на посочени в документа квоти на съсобственост, те се считат равни.

• с н. а. № 46/13.01.1966 г. Л. Я. А. е продал на Т. Д. М. собствената си 1/2 ид. ч. от нива с площ от 3 000 кв. м., находяща се в землището на [населено място], местността „В.“;

• с н. а. № 98/19.06.2001 г. Т. Д. М. е продал на Р. С. И. 1 200 кв. м. ид. ч. от УПИ [№] с площ от 3 000 кв. м., находящ се в землището на [населено място], местността „В.“, при граници: път, УПИ [№] и път. От съдебно-техническата експертиза и от скицата на л. 27 от делото на ВРС се установява, че към момента на сделката ПИ [№] е с площ от 1 734 кв. м., а не с площ от 3 000 кв. м.

Прието е, че тъй като праводателят Т. М. е притежавал само 50% от имота, то и приобретателят Р. И. не е могъл да придобие повече от това, което е имал праводателят. Няма доказателства, че съсобствеността между К. А. и Т. М. е била ликвидирана. Р. И. не е бил добросъвестен владелец за другата 1/2 ид. ч. от имота, тъй като не я е придобил на правно основание, годно да го направи собственик / чл. 70, ал. 1 З С/. Той не е станал собственик на тази идеална част по давност, тъй като в периода от 19.06.2001 г. до 24.09.2007 г. не е изминал предвиденият в закона 10- годишен срок.

• с н. а. № 120/24.09.2007 г. Р. С. И. е дарил на дъщеря си П. Р. С. двуетажна вилна сграда със сутерен, както и терена, върху който същата е изградена, а именно ПИ [№] с площ от 1 734 кв. м. По силата на тази сделка ищцата е придобила собствеността само върху 1/2 ид. ч. от недвижимия имот, включително и върху процесната реална част от ПИ № 26 по КК на [населено място], тъй като нейният праводател е бил собственик само на тази част.

Тъй като ищцата се е позовала при условията на евентуалност на придобивна давност чрез владение, упражнявано в периода от 25.09.2007 г. до датата на предявяване на исковете - 29.11.2021 г., съдът е разгледал това придобивно основание и е приел, че то е налице. След сключване на договора за продажба през 2001 г. Р. И. е упражнявал фактическа власт върху целия ПИ [№] по КП от 1977 г. с площ от 1 734 кв. м., включително и върху процесната реална част с намерение за своене, до 2007 г., като след дарението, извършено в полза на дъщеря му, същият и съпругата му владеят имота за нея до предявяване на настоящите искове в съда - 29.11.2021 г. / чл. 68, ал. 1 ЗС /. И. е изградил настоящата ограда между двата съседни имота ПИ [№] и ПИ [№] по КК на [населено място] в периода 2001 г. - 2003 г., но не по кадастралната граница по действащия тогава КП от 1977 г., а съзнателно 1 метър по-навътре в неговото място, за да се избегне канализационна шахта, като периодично е почиствал „полосата“, която се образува след оградата по продължение на имота до имотната граница със съседите, със съзнанието, че тя е част от неговия имот, видно от показанията на свидетеля Р. Ш., съсед през два имота. Именно в тази реална част се намират спорната бетонна площадка и желязната врата, които водят към стълбите в ПИ [№] по КК на [населено място] и за които се установява, че са се ползвали непрекъснато и необезпокоявано от И., съпругата му и ищцата до 14.07.2021 г., когато ответниците Д. са демонтирали вратата и преградили достъпа до стълбите. До този момент ответниците, които са придобили ПИ [№] през 2003 г., не са използвали площадката и желязната вратата откъм магистралата. Видно от показанията на свидетеля А. А., достъпът до ПИ [№] ПИ [№] по КП от 1977 г. след попълване на делбата между съсобствениците на ПИ [№] по КП от 1977 г./ се осъществява през оградата от телена мрежа откъм магистралата, но се е случвало няколко пъти със знанието и съдействието на семейството на Р. И. да преминават и през бетоновата площадка и желязната врата, за да стигнат до срещуположния край на имота - откъм морето. Още повече, че от показанията на свидетелката Л. С. имотът на ответниците Д. и до 2021 г. е необитаем. Прието е за безспорно установено, че ищцата упражнява лично и чрез родителите си явно, трайно и необезпокоявано владение върху останалата 1/2 ид. ч. от ПИ [№] по КП от 1977 г. или за останалата 1/2 ид. ч. от ПИ [№] по КК и останалата 1/2 ид. ч. от спорната реална част от 96 кв. м. в периода от 24.09.2007 г. до 14.07.2021 г., което е годно да я направи нейн собственик.

Прието е, че макар кадастралната карта да е заснела реалната част с площ от 96 кв. м. като част от ПИ [№] и да съществува презумпция за истинност - чл. 2, ал. 5 ЗКИР, следва да се съобрази действителното местоположение на границата между двата съседни имота, защото следва да отговаря на изискването за актуалност - чл. 51 ЗКИР. Постановеното съдебно решение ще е основание за правилно отразяване на границата в кадастралната карта съобразно установеното право на собственост. В конкретния случай от приетата от първоинстанционния съд техническа експертиза се установява, че по всички изработени кадастрални и регулационни планове за територията, в която попадат спорните имоти, има навлизане на западната имотна граница на ПИ [№] по КК в ПИ [№] по КП от 1977 г. с площ от 96 кв. м., защрихована в лилав цвят и заключена между точките 1, 2, 5 и 6 на скицата на л. 196 от делото на районния съд. Тази спорна площ е собственост на ищцата по изложените съображения.

По иска с правно основание чл. 109 ЗС е прието, че бетонната площадка между т.т. 1, 2, 3 и 4 на скицата на л. 196 и желязната врата попадат в спорната реална част, поради което по силата на приращението са собственост на ищцата. От тях се осъществява достъп до имота й откъм [улица]. По делото не се спори, че на 14.07.2021 г. ответниците са изградили бетонна греда между т. 1 и т. 4 на скицата на л. 196, с дължина 1.64 м., височина 0.15 м. и дебелина 0.09 м., монтирали са неотваряема метална оградна система между т.т. 1 и 4 с дължина 1.64 м. и височина 1.24 м., както и метална оградна система между т.т. 2, 3 и 4, с което са преустановили възможността за достъп до имота на ищцата. Това е обусловило уважаването на предявения негаторен иск, като за ирелевантни за спора са приети обстоятелствата дали ищцата и семейството й разполагат с друг достъп до имота и дали е технически възможно желязната врата да бъде поставена на друго място.

Касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено, е подадена от ответниците Ю. Г. Д. и С. И. Д..

Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд не се е произнесъл по всички техни оплаквания и доводи. Сочат, че когато са закупили своя имот, между него и имота на ответниците /ищци по предявения иск/ е имало изградена от самите тях ограда и по нея е била изработена кадастралната карта; че макар да няма срок за предявяване на иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, то предявяването на този иск цели 13 години след одобряване на кадастралната карта и 19 години след като ищците са станали собственици на своя имот, е извън всякакви разумни срокове; че исковата претенция не покрива изискванията за никакви давностни срокове. Твърдят, че по делото не е установено давностно владение на ищците върху спорната площ, напротив, тази площ била владяна само от жалбоподателите и то по причини, дължащи се на поведението на самите ищци, целенасочено изместили оградата навътре в имота си. Решението било неправилно и по иска с правно основание чл. 109 ЗС. Съдът не обсъдил преписката в [община], образувана по жалба на ищеца, в която той сочел, че спорната площадка е общинска собственост. Становището по тази преписка било, че след като ищецът има автомобилен достъп до своя имот, можел да си монтира врата за пешеходен достъп по съществуващата ограда откъм булеварда. Не било ясно защо съдът е дал вяра на водените от ищеца свидетели, а на тези на жалбоподателите - не. Освен това считат, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът абсолютно превратно е тълкувал установените по делото факти и затова приема, че ищците са упражнявали давностно владение върху спорната площ, която се намира отвъд оградата на техния имот, което внася абсолютна несигурност относно това как и в какъв обем може да се упражнява давностно владение. Оградата била поставена по стари колове, ищците не са викали геодезисти и не са могли да знаят каква точно част зад поставената от тях ограда попада в имота им, за да я владеят. Обратно, жалбоподателите са закупили имота си при една фактическа и правна установеност - със съществуващата ограда, поставена от самите ищци, и са упражнявали добросъвестно и необезпокоявано владение върху спорните 96 кв. м., заплащали са данъци за тях и са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост. По делото бил установен фактът, че при посещенията си в имота жалбоподателите са си паркирали колата върху спорната площадка, като са я направили именно с тази цел. Жалбоподателите оспорват правната и житейска обоснованост на извода, че ирелевантни за спора са обстоятелствата налице ли е друг достъп до имота и дали технически е възможно желязната врата да бъде поставена на друго място.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Представлява ли юридически факт, който има значение за погасяване на правото, претендирано от ищеца - по смисъла на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС - установеното по едно дело обстоятелство, че искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР се предявява 13 години след одобряване на кадастралната карта и цели 19 години след като съседите ти - ответници по иска - са станали собственици на съседния на теб имот;

2. Възможно ли е да ползваш част от друг имот, представляваща една „полоса“ без колчета или други маркери за обозначаване на големината на този участък, зад собствената си ограда, като твърдиш, че и тази „полоса“ е част от твоя имот;

3. Възможно ли е съдът да признае претендираното от ищеца по делото придобиване по давностно владение от негова страна на част от имота на съседа му, представляваща „полоса“ по протежението на оградата на имота от страната на имота на ответника, при положение, че в тази „полоса“ се намират входната врата към имота на ответника, бетонните стъпала, по които той слиза към имота си, и цветната му градина.

Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, развито в касационната жалба.

Ответницата по касация П. Р. С. оспорва жалбата. Счита, че за уважаване на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР от значение е точното местоположение на спорната граница между два съседни имота и точно това положение е установил съдът. Счита, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че решението на въззивния съд не е очевидно неправилно.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

Съгласно чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него. Законът не предвижда, че правото на собственост се изгубва поради неупражняването му за определен срок, т. е. по давност. Докато друг не е придобил собствеността върху определена вещ по някой от уредените в закона способи, тя принадлежи на първоначалния носител и може да бъде защитена с петиторен иск. Ето защо фактът, заложен в първия поставен от касаторите въпрос - непотърсена искова защита на правото в продължителен период от време, няма правно значение, освен ако в производството по петиторния иск не се докаже, че ищецът е престанал да бъде собственик. В производството пред инстанциите по същество по настоящото дело това не е прието за установено. От друга страна следва да се има предвид приетото с ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, че искът с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР, какъвто е един от предявените срещу касаторите иск, е установителен иск за собственост, а трайната съдебна практика и правната теория приемат, че искът за собственост не се погасява по давност. А щом исковете за собственост са изключени от действието на погасителната давност, то без правно значение за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск е продължителността на периода, в който носителят на правото на собственост е бездействал. Това означава, че допускането на касационно обжалване по първия въпрос не би довело до краен извод, различен от приетия в обжалваното решение, и следователно общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице.

Въпросите по чл. 280, ал. 1 ГПК, по които може да се допусне касационно обжалване, следва да са абстрактни правни въпроси, които се поставят не само по конкретното дело, но и по други подобни дела. Поставените от касаторите втори и трети въпроси не са правни, каквито има предвид посочената разпоредба, а фактически. При прилагането на института на придобивната давност възникват най-различни спорове, които съдебната практика не е в състояние предварително да обхване и да даде разрешение на всеки един от тях, нито да даде общовалиден отговор за всички възможни хипотези. Въпросите за доказване на елементите от фактическия състав на този придобивен способ и на правните характеристики на владението, до каквото всъщност се свеждат посочените въпроси, са фактически. Те са въпроси по предмета на конкретния спор и като такива са тясно свързани с фактите по конкретното дело, поради което не представляват абстрактни правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по които може да се допусне касационно обжалване. Отговорът на фактическите въпроси зависи от преценката на събраните по делото доказателства и спецификата на съответния спор и може да бъде различен за всеки отделен случай. С тази специфика се е съобразил въззивният съд в разглеждания случай, като е приел за установено изтекла придобивна давност по отношение на спорната по делото част от имота, макар същата да е извън поставената от ищците ограда. Посочената група въпроси са основани на защитната теза на касаторите в производството, която не може да бъде възприета, тъй като по отношение на начина, по който се владее един имот, неговата конфигурация и предназначение, ограничения се съдържат единствено в чл. 200 ЗУТ. Такива ограничения по настоящото дело не са установени, доколкото за територията, в която попадат съседните на страните имоти, действащ план е кадастралната карта. Фактическите въпроси са по правилността на въззивното решение, на тях съдът може да отговори само при разглеждане на спора по същество, поради което те не могат да бъдат поставяни в настоящата първа фаза по допускане на касационното обжалване. Както е посочено в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/; тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречала на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност. Ето защо и по поставените втори и трети въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, което се предпоставя от такъв порок на въззивното решение, който е установим пряко и единствено от съдържанието на същото. Решението не е очевидно неправилно, тъй като не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставлява довод за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и необсъждането на определени доводи, които според тях имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Така наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.

При този изход на делото и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 400 лева по договор за правна защита и съдействие от 18.09.2023 г., чието заплащане е доказано с представеното към отговора на касационната жалба преводно нареждане за кредитен превод от 27.09.2023 г. на Уникредит Булбанк.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на I-во в. о.,