Определение № 326 от 25.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1649/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Д. П. Д. и ЗК „Лев Инс“ АД срещу решение № 214 от 10.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 2821/2020 г. на Апелативен съд - София. С касационната жалба на Д. П. Д. - чрез адв. Петя Керанова от САК, е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение № 3241 от 28.05.2020 г. по гр. д. № 11201/2017 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от Д. Динкол против ЗК „Лев Инс“ АД пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 700 000 лв. до претендираните във въззивното производство 1 200 000 лв. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и присъждане на обезщетение в размер на още 500 000 лв., ведно с разноски. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като бланкетно се сочат и основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Предмет на обжалване с касационната жалба на ЗК „Лев Инс“ АД - [населено място], е частта от въззивното решение, с която след отмяна на първоинстанционното решение дружеството - касатор е осъдено на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) да заплати на Д. П. Д. обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 02.082016 г. в размер на 200 000 лв. - разлика над сумата 500 000 лв. до сумата 700 000 лв., ведно с разноски. С жалбата са въведени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради необоснованост и противоречие с разпоредбата на чл.52 ЗЗД на решаващите изводи на въззивния съд за справедливия размер на дължимото обезщетение. Формулирано е искане за отмяна на решението и за отхвърляне на иска за сумата 200 000 лв. с присъждане на разноски. В жалбата е инкорпорирано изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с посочване като значими за изхода на делото на следните въпроси: „1. Съобразен ли е размерът на присъденото застрахователно обезщетение с вида и характера на получените увреждания, проведеното лечение, продължителността интензивността на претърпените болки и страдания, възрастта на ищеца към датата на ПТП, препятстването на нормалния живот на пострадалия, прогнозата за възстановяване, икономическите условия в страната към датата на увреждането и по какъв начин тези критерии се съотнасят към размера на определеното от съда застрахователно обезщетение; 2. Какви са критериите, по които съдът определя паричния еквивалент на претърпените увреждания при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, съответно какви са критериите за определяне на застрахователното обезщетение като достатъчно; 3. Размерът на средната брутна работна заплата за страната към датата на настъпване на пътнотранспортното произшествие може ли да бъде критерий при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК страните са депозирали отговори, в които са изразили становища за недопускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от насрещната страна част и за неоснователност на подадената от същата касационна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е приел, че справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение, което се дължи на ищеца Д. Д. като паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди вследствие на ПТП от 02.08.2016 г., реализирано виновно и противоправно от водач на превозно средство със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ЗК „Лев Инс“ АД, възлиза на сумата 700 000 лв., която следва да бъде заплатена от ответника ЗК „Лев Инс“ АД по силата на чл.226, ал.1 КЗ (отм.). При произнасяне по размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил обстоятелствата, при които е настъпило произшествието, и уврежданията, получени от ищеца вследствие на него. От фактическа страна по делото не е имало спор, че произшествието е настъпило по време, когато ищецът е пътувал в управляван от застрахования водач лек автомобил, като пред въззивната инстанция ответникът - застраховател не е поддържал релевираното с отговора на исковата молба и прието за неоснователно от първоинстанционния съд възражение за принос на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД по причина на неизползване на предпазен колан. В хода на първоинстанционното производство е прието заключение на комплексна съдебно - медицинска експертиза, въз основа на което съдът е приел за установено, че в резултат на произшествието ищецът /на възраст 18 г./ е получил тежка съчетана травма - черепно-мозъчна, лицево-челюстна и гръдна, чиито конкретни проявления са подробно описани в заключението; Непосредствено след инцидента ищецът се е намирал в дълбока кома, в състояние на травматичен шок, с неефикасно дишане и клинична изява на стволова увреда; В рамките на два последователни дни е проведено високоспециализирано животоспасяващо оперативно лечение при повишен оперативен риск, последвано от продължително реанимационно лечение; Поради естеството и тежестта на получените травми ищецът е бил с опасност за живота най-малко до излизане от състоянието на будна кома - за около 6-7 месеца; Проведено е комплексно реанимационно лечние при изкуствена белодробна вентилация и мониторинг на жизнените показатели и КТ динамиката на мозъчните увреждания; На 16.09.2016 г. ищецът е приет за лечение в Клиника по лицево - челюстна хирургия в състояние на кома, на спонтанно дишане през трахеостомна канюла, където са установени силно подвижни, впоследствие екстрахирани зъби, силно изразена асиметрия, оток около тялото на долната челюст; Констатираното счупване на горната челюст, характеризиращо се с тотално разединение на лицевия скелет на черепа, е предизвикало пряка опасност за живота на пострадалия поради нарушеното дишане и обилното кървене, а също и трайни необратими последици от деформация на орбитите и на лицевите кости; Проведено е оперативно лечение и множество манипулации за преодоляване на травмата в областта на лицето, като общият болничен престой е продължил осемдесет и шест дни; Ищецът е бил в състояние на кома седем месеца; Налице са трайни остатъчни последици като деформирано лице, хлътване на дясната лицева половина, счупена дясна орбита, неравност на нивата на очния булб в двете страни на лицето, предизвикващи двойно виждане и лош естетичен вид, липса на фронтални зъби на долната челюст и невъзможност за поставяне на зъбите в оклузия поради неправилно зараснала горна челюст, изместена вляво долна челюст, нарушение на функциите говор, хранене и дишане. В заключението вещите лица са посочили, че при подобни тежки травми възстановителният период трае около 3 - 4 години, но при евентуални усложнения може да продължи по-дълго. По време на прегледа, извършен за целите на експертизата, вещите лица са констатирали, че ищецът се намира в състояние на тежка инвалидност, в съзнание, но зависим от околните при обслужване; Има изявена посттравматична енцефалопатия с клинични признаци - трайна отпадна неврологична симптоматика, силно затруднена походка, практически невъзможна самостоятелно; Вследствие претърпяната черепно - мозъчна травма ищецът има трайни органично мозъчни увреждания, които водят до обездвижване на четирите крайника, координационен синдром, трудно стои изправен на крака, самостоятелно почти не може да направи повече от 1-2 крачки, а с подкрепа може да измине само няколко метра; Въпреки тежестта на увредите, ищецът има ясно съзнание и категорично разбира състоянието си, осъзнава тежестта на последиците и има критично отношение; Оздравителният процес по повод травмата на лицето ще продължи много години, като за постигане на захапка и за естетическо подобряване на външния вид на лицето е необходимо ортодонтско лечение в рамките на 3 - 5 години; За възстановяване на лицето ще се наложат нови оперативни процедури с присаждане на кости и продължителна обща анестезия, които - с оглед недоброто общо физическо и психическо състояние на ищеца са неподходящи. Предвид проследените данни за проведеното лечение и констатациите от личния преглед, извършен 5 години след инцидента, вещите лица са изразили мнение, че за в бъдеще не може да се очаква значимо подобрение на състоянието на ищеца, а пълно възстановяване на физическото и на психическото му здраве е теоретически и практически невъзможно. Въззивният съд е обсъдил и заключението на изготвената в първоинстанционното производство съдебно - психиатрична експертиза, на базата на която е приел за доказано, че като пряка последица от черепно-мозъчната травма ищецът страда от органично разстройство на личността с нарушение на дейността на главния мозък; Наблюдават се паметови нарушения, промени в характера, в поведението, в базисните психични функции и тенденция към устойчивост на органичната увреда на когнитивните функции; Нарушенията водят до значим упадък на социалното, семейното и професионалното функциониране, като е възможно състоянието да се задържи известно време или последиците да се задълбочат във времето. Във връзка със заключението съдът е взел предвид представената по делото медицинска документация за проведено продължително лечение в психиатрична болница, съдържаща данни, че след излизане от състоянието на кома ищецът е изпитвал страх от падане и нараняване, засилващ се при шума на двигатели, и страх от отркрити пространства, имал е забавен мисловен процес с нарушения на паметта, интелектът му е запазен на преморбидно ниво; Лечението не е дало резултат и ищецът е изписан плах, неуверен и потиснат. Като относими към релевантните за размера на обезщетението факти въззивният съд е преценил показанията на свидетелката Славея И. - майка на ищеца, която е депозирала преки и непосредствени впечатления относно състоянието на ищеца и изключително тежките негативни последици за неговото физическо и психическо здраве непосредствено след инцидента, по време на лечебно - възстановителния период и във времето след него. От свидетелските показания съдът е приел за доказано по несъмнен начин, че в резултат на произшествието е настъпила драстична промяна в живота на ищеца, който от активен и перспективен млад човек, занимаващ се със спорт и приет да учи за висше образование, се намира в необратимо тежко състояние с нарушена дейност на главния мозък, тежки физически увреждания, невъзможност да води самостоятелен живот, с перспектива дълги години да се бори за постигане на минимално подобрение на състоянието си, като ясното осъзнаване на това състояние допълнително засилва неговите страдания по повод на претърпения инцидент. След съвкупна преценка на доказателствата и на приетите за установени въз основа на тях факти въззивният съд е формирал извод, че за да бъде удовлетворено изискването за справедливо обезщетяване на понесените от ищеца болки и страдания по повод на произшествието от 02.08.2016 г., следва да се определи обезщетение в размер на 700 000 лв. Размерът на обезщетението е мотивиран с младата възраст на ищеца към момента на проявление на вредите, с внезапния и неочакван характер на настъпилото произшествие, с броя, вида и тежестта на получените травми, с интензитета и продължителността на понесените болки и страдания, с продължилото седем месеца коматозно състояние, по време на което е съществувала постоянна непосредствена опасност за живота на ищеца, с множеството претърпени оперативни интервенции и необходимостта от нови такива, с необратимия характер на голяма част от получените увреждания, с неблагоприятните прогнози за подобряване и за възстановяване, със затрудненията в ежедневието във връзка с уврежданията, с коренната промяна в начина на живот на ищеца след инцидента и с цялостното негативно отражение на произшествието върху физическото и психическото му здраве. Присъждането на обезщетение в посочения размер е аргументирано и с невъзможността ищецът да получи самостоятелна социална реализация, да води пълноценен самостоятелен живот и да създаде свое семейство, както и с търпените морални болки и страдания от пълното осъзнаване на състоянието, в което се намира, и от изгубените перспективи. В мотивите към решението е отразена и преценката на въззивния съд, че обезщетението от 700 000 лв. съответства на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, а също и на съдебната практика по сходни по тежест случаи. Възражението на ответника - застраховател, че не е в състояние да заплати обезщетение в претендирания от ищеца размер с оглед общия брой на годишно отправяните към него претенции, размера на събираните застрахователни вноски и печалбата от дейността му, е счетено от въззивния съд за неоснователно. Изложени са съображения, че посочените обстоятелства са ирелевантни за прилагането на чл.52 ЗЗД, тъй като подлежат на съобразяване на законодателно ниво при определяне лимитите на застрахователна отговорност и изискванията към застрахователната дейност, а също и с оглед законодателната уредба на презастраховането, чиято функция е да обезпечи рисковете на застрахователя от настъпване на множество застрахователни събития. В зависимост от изводите, до които е достигнал, въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част и е присъдил допълнително обезщетение от 200 000 лв. /общо 700 000 лв./, като е потвърдил решението в частта, с която искът по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) е отхвърлен за разликата над 700 000 лв. до 1 200 000 лв. По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора - ищец Д. П. Д.: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ищец е поставил множество въпроси „по правилното приложение на принципа за справедливост“, за които твърди, че са от значение за изхода на делото и са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС - основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За част от въпросите се сочи и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но доколкото то е заявено бланкетно, касационната инстанция не дължи произнасяне по него. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, е обосновано със същите оплаквания, с които е аргументирана и неправилността на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, което с оглед възприетите в практиката на ВКС критерии за разграничаване на очевидната неправилност от неправилността, произтичаща от наличие на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Формулираните в изложението въпроси, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са многобройни и повтарящи се по съдържание, като най-общо се свеждат до критериите за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и задълженията на въззивния съд да ги изследва задълбочено и да ги посочи в мотивите към решението си, да обоснове конкретното им значение за размера на справедливото обезщетение, да съобрази неочаквания характер на увреждането, тежестта на получените от пострадалия увреждания, техния необратим характер и липсата на обективна възможност за неговото възстановяване в бъдеще, както и да съобрази обезщетението с лимитите на застраховане, предвидени в § 27 ПЗРКЗ. Поставените въпроси са относими към спора, предмет на обжалваното въззивно решение, но по отношение на тях не е осъществена специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка - да са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС. Отговор на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, е даден в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд. В т.11 на постановлението е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В т. ІІ от съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. Задължителните указания на Пленума на ВС са намерили отражение и в създадената при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, част от която е цитирана в изложението към касационната жалба. В постановените от различни състави на ВКС решения, част от които са цитирани в изложението, е изразено разбирането, че за да удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”. Възприето е разрешението, че при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие получени телесни травми съдът следва да прецени естеството и характера на конкретната травма, тежестта и интензитета на понесените по повод на нея болки, страдания и неудобства, особеностите и продължителността на лечебно - възстановителния процес, остатъчните последици от травмата, прогнозите за лечение и възстановяване на пострадалия, както и цялостното негативно отражение на увреждащото събитие върху живота и психоемоционалното състояние на същия. Относно значението на лимитите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД в константната практика на ВКС е прието, че лимитите са израз на обществено - икономическите условия в страната към съответния период от време и трябва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението за неимуществени вреди, но не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост /в този смисъл решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о./. Неоснователни са доводите на касатора, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от практиката на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. За да се произнесе относно размера на обезщетението, което в най-пълна степен ще удовлетвори заложеното в чл.52 ЗЗД изискване за справедливост, въззивният съд е извършил цялостен анализ на доказателствата и е преценил в съвкупност установените от тях факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието „справедливост”. Въззивният съд се е произнесъл по размера на обезщетението след съобразяване на указаните в ППВС № 4/68 г. общи критерии и едновременно с това на всички специфични за конкретното дело обстоятелства - младата възраст на пострадалия ищец, внезапния и неочакван характер на увреждащото ПТП, променило изцяло и необратимо начина на живот на ищеца, броя, естеството и тежестта на получените вследствие на произшествието телесни увреждания и създадената във връзка с тях опасност за живота на пострадалия за дълъг период от време, особеностите и продължителността на проведеното лечение, в т. ч. периода, в който ищецът се е намирал в коматозно състояние и множеството оперативни интервенции за преодоляване на последиците от получените травми, необходимия период за възстановяване, макар и частично, по повод на част от травмите, значителните болки и страдания, търпени във връзка с уврежданията и в процеса на лечение, всички създадени затруднения от битов и социален характер, както и физическото и психическо състояние на пострадалия ищец към момента на определяне на обезщетението. Като съществени за прилагане на принципа за справедливост въззивният съд е отчел обстоятелствата, че по-голямата част от уврежданията имат необратим характер и не предполагат подобрение и възстановяване на здравето за в бъдеще, че липсват перспективи за лична и социална реализация на ищеца, че последният съзнава напълно състоянието си и това му причинява допълнителни тежки морални болки и страдания. Въззивният съд е изложил изключително подробни мотиви относно значението на всяко от установените увреждания със съответните неблагоприятни последици от тях за справедливия размер на обезщетението, в т. ч. и мотиви за завишаване на определеното от първоинстанционния съд обезщетение с немалката сума от 200 000 лв., поради което не може да се възприеме тезата на касатора, че при определяне на обезщетението съдът е процедирал в противоречие с дадените от практиката на ВС и ВКС разрешения по поставените в изложението въпроси. Фактът, че въззивният съд не е удовлетворил претенцията на касатора за присъждане на обезщетение в пълния претендиран размер от 1 200 000 лв., не е аргумент за несъобразяване на относимата практика на ВС и ВКС, а следва да се разглежда единствено като израз на основаната на доказателствата по делото и на закона преценка на въззивния съд относно съдържанието на понятието „справедливост“ в конкретния случай. В мотивите към решението въззивният съд е посочил изрично, че при определяне на обезщетението взема предвид и действащите към момента на проявление на вредите лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите като отражение на обществено - икономическата конюнктура в страната на съответния етап, което означава, че решението кореспондира и с практиката на ВКС /в т. ч. цитираната от касатора/ по въпроса за значението на лимитите при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Доводите на касатора за необоснованост на изводите на съда за справедливия размер на обезщетението и за нарушение на чл.52 ЗЗД при определяне на точния паричен еквивалент на претърпените в резултат на увреждащото ПТП неимуществени вреди касаят правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения решението по в. гр. д. № 2821/2020 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Д. П. Д. против ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 700 000 лв. до сумата 1 200 000 лв. По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора - ответник ЗК „Лев Инс“ АД: Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол и в обжалваната от ответника - касатор осъдителна част, с която искът по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) е уважен за разликата над сумата 500 000 лв. до сумата 700 000 лв. Касаторът е обосновал искането си за допускане на касационно обжалване с бланкетно позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да изложи конкретни съображения относно значението на формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване. Независимо от това следва да се отбележи, че първият и третият от поставените въпроси нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, по повод на които може да се допусне касационно обжалване. Отговорът на първия въпрос предполага преценка на правилността на въззивното решение, каквато преценка е недопустима в стадия на производството по чл.288 ГПК. Третият въпрос не кореспондира с мотивите към обжалваното решение и не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд относно справедливия размер на определеното в решението обезщетение. По поставения втори въпрос - относно релевантните за приложението на чл.52 ЗЗД критерии, съществува константна и непротиворечива практика на ВКС, в т. ч. и задължителна, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Предвид изхода на производството по чл.288 ГПК, разноски на страните не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,