Определение № 1548 от 10.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1095/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Ц. И. срещу въззивно решение № 212/22.02.2023 г. по в. гр. д. № 986/2022 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 260036/26.11.2021 г. на Окръжен съд Перник за установяване между страните по делото на основание чл. 422 ГПК, че касаторът дължи на „Банка Пиреос България“ АД /чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД/ сумата 166 985, 38 CHF, представляваща 150 960, 41 CHF остатъчна главница по договор за жилищен кредит 2920/R/2008 г., 15 370, 64 CHF - възнаградителна лихва за периода от 16.09.2015 г. до 25.05.2017 г., 654, 33 CHF - наказателна лихва за периода 16.09.2015 г. до 29.05.2017 г., както и 144 лв. - нотариални такси, за което вземане е издадена заповед по чл. 417 ГПК, както и за отхвърляне на насрещен иск с правно основание чл. 307 ТЗ за прекратяване на договор № 2920/R/2008 г.

В касационната жалба се сочат отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се нарушение на чл. 47, ал. 1 ГПК и неправилен извод за редовно връчване на нотариална покана, обективираща изявление на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем. Несъобразяване с влязло в сила решение по гр. д. № 74746/2017 г. на СРС, с което между страните е установена нищожността на клаузи, даващи право на банката едностранно да променя базовия лихвен процент и да прехвърля върху кредитополучателя потребител валутния риск, и формиране на неправилния извод, че ответникът дължи левовата или еврова равностойност на швейцарски франкове към момента на плащане. Достигане до нелогичен извод, че при получен кредит в размер на 270 187, 60 лв., от който е върната сума в размер на 108 872, 94 лв., длъжникът следва да плати 309 305 лева. Игнориране на прокламираната в Директива 93/13/ЕИО потребителска защита, разяснена в практиката на СЕС по дело С-26/13 г., С-186/16 г. Заявява се оплакване за необсъждане на противопоставеното от касатора възражение, че отпуснатата сума е усвоена не в швейцарски франкове, а в евро. Оспорва се правилността на изводите, с които предявеният от В. И. иск по чл. 307 ТЗ е отхвърлен. В жалбата се обективира изявление, че касаторът е готов да понесе последиците от прекратяване на договора и да върне 121 314, 66 лв., вместо претендираната от банката двойно по-голяма сума. Не се споделят мотивите на решаващия състав, че прекратяването на договор за кредит е равносилно на предсрочното му погасяване, тъй като изпълнението на този договор противоречи на принципите на справедливостта и добросъвестността - банката неоправдано и неоснователно би се обогатила и получила свръх облаги за сметка разоряването на кредитополучателя. Настъпилото изменение на условията по кредита е направило изпълнението му прекалено обременително за кредитополучателя и запазването на облигационната връзка е социално неоправдано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно:

1. „Ако дължимата по договор парична сума, която е предмет на предявената искова претенция, е уговорена в чуждестранна валута, може ли съдът да присъди нейната левова равностойност?“

2. „Ако е установена нищожност на клауза по договор за кредит, задължаваща кредитополучателя да носи валутния риск от връщане на получената сума в чуждестранна валута, може ли съдът да присъди връщане на неплатеното в същата валута, за която е установено че клаузата е нищожна?“

3. Относно предпоставките за връчване на съобщение по реда на чл. 47 ГПК.

4. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички твърдения и възражения на страните и да обоснове решението си?“

5. „Приравнени ли са последиците от прекратяване действието на договор за банков кредит по реда на чл. 307 ТЗ с неговото предсрочно погасяване?“

По първите четири въпроса се твърди отклонение от практика на ВКС, а петият се сочи да е от значение за точно приложение на закона и развитие на правото.

При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като бъде постановено друго решение, с което да се отхвърли предявеният срещу касатора иск по чл. 422 ГПК и се уважи насрещния му иск по чл. 307 ТЗ с присъждане на разноски.

От ответника по касация „Юробанк България“ АД /правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД/ е подаден отговор, с който се оспорват доводите за достъп до касация и основателността на касационната жалба. Оспорва се твърдението, че произнасянето на въззивния съд влиза в противоречие с актове на ВКС. Сочи се, че въззивното решение е правилно и се претендира неговото потвърждаване в случай, че то бъде допуснато до касация. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство е предявен от „Банка Пиреос България“ АД /чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД/ срещу В. Ц. И. иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване в отношенията между страните, че въз основа на договор за кредит № 2920/R/2008 г. с цел покупка на недвижим имот и проведено заповедно производство по чл. 417 ГПК ответникът дължи 179 986, 57 CHF, в която сума се включва неиздължена главница, договорна и наказателна лихва, такси по обслужване на кредита и 144 лв. нотариални такси. При евентуалност е заявен осъдителен иск, чието разглеждане е предпоставено от установяване на ненадлежно обявена предсрочна изискуемост. В защита срещу претенцията по чл. 422 ГПК е предявен насрещен иск с правно основание чл. 307 ТЗ за прекратяване на кредитния договор поради непредвидено изменение на икономическите условия, което прави изпълнението по договора прекалено обременително за кредитополучателя и нарушава еквивалентността на насрещните престации. В отговора на исковата молба е оспорено наличието на основания за обявяване на предсрочна изискуемост, тъй като в договора за кредит се съдържат неравноправни клаузи, възлагащи върху кредитополучателя целия валутен риск, и въз основа на които ответникът е платил недължими суми. Отделно е оспорена редовността на връчване на изявлението, че банката счита цялата сума по договора за изискуема.

Заявените твърдения за нищожност на отделни договорни клаузи са били предмет на отделно исково производство по гр. д. № 74746/2017 г. на СРС, до приключване на което производството по гр. д. № 17/2019 г. на Окръжен съд Перник е било спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК с определение № 323/11.10.2019 г. Преюдициалното исково производство е приключило с постановяване на влязло в сила решение за прогласяване нищожността на чл. 13, ал. 3, чл. 28, б.“в“ и чл. 15, б.“в“ от договор за жилищен кредит № 2920/R/2008, касаещи формиране на базовия лихвен процент, прехвърлящи валутния риск върху потребителя, предвиждащи дължимост на ежемесечна такса управление в размер 0, 065%, както и за уважаване на иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен срещу банката, за връщане на недължимо платени поради валутни разлики главница и възнаградителни лихви за периода 20.10.2012 г. – 24.09.2015 г. в общ размер от 5 000 лв.

При подадена от ответника въззивна жалба състав на Апелативен съд София е преценил първоинстанционното решение за валидно, допустимо и правилно. Приел е за установени следните факти: страните са били обвързани от договор за жилищен кредит № 2920/R/2008 г. в размер на 180 000 CHF при възнаградителна лихва, формирана от сбора на базов лихвен процент на банката за жилищни кредити в CHF, валиден за съответния период, плюс договорна надбавка от 3 %; главницата по кредита е усвоена от ответника с един транш; поради просрочие в плащанията на главница, лихви и такси са били подписани шест допълнителни споразумения и нови погасителни планове; кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем с нотариална покана рег. № 3667, том I, № 190 на нотариус peг. № 523 на НК, връчена при условията на чл. 47, ал. 1 ГПК на ответника В. Ц. И.; спряно е било плащането по кредита.

Позовавайки се на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС, както и на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, въззивният съд е приел, че банката надлежно е упражнила правото си да обяви процесния кредит за изцяло и предсрочно изискуем, уведомявайки длъжника чрез нотариална покана, връчена надлежно при условията на 47, ал. 1 ГПК. Възраженията на ответника, че връчването е ненадлежно, съдът е приел за неоснователни, преценявайки, че то е било извършено преди изменението на чл. 47 ГПК с ДВ бр. 86/2017 г., изискващо според съда адресът да е бил посетен повече от един път в 4 различни часове, или пък в работни и/или почивни дни. При тези съображения въззивният състав е зачел официалната удостоверителна сила на представеното по делото съобщение за връчване на нотариалната покана по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК преди подаване на заявлението по реда на чл. 417 ГПК. Възраженията срещу неравноправния характер на клаузите, предвиждащи прехвърляне на валутния риск върху потребителя, съставът на САС е счел за неоснователни, като е разяснил, че разпоредбите на ЗЗП дават възможност за оспорване на определени клаузи, но не и на целите договори, освен ако оспорените неравноправни клаузи изключват възможността за изпълнение на целия договор /чл. 146, ал. 5 ЗЗП/. Отделно е съобразил, че след отмяната на чл. 10, ал. 1 със ЗИДЗЗД /обн. в ДВ бр. 83/21.09.1999 г./ не съществува задължение всички парични престации да бъдат уговаряни в местна валута, а е допустимо да се сключват договори за кредит и в чужда валута, както е и в случая – предоставяне на швейцарски франкове и задължение за връщане на сумата пак в тази валута. Относимият курс на швейцарската валута според съда е този към момента на изпълнението, а не към минал момент. Клаузите на чл. 1 и чл. 6 от договора е преценил за ясни и разбираеми - договаряне на кредитен ресурс в швейцарски франкове и връщането му в същата валута. С посочените договорни клаузи ответникът е поел за своя сметка риска и всички вреди от промяната на курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, която може да има за последица повишаване размера на дължимите погасителни вноски по кредита. Съставът на Апелативен съд София е споделил извода на окръжния съд, че предявеният насрещен иск по чл. 307 ТЗ е неоснователен, тъй като прекратяването на договора е равнозначно на преустановяване неговото действие, в който случай всяка страна е длъжна да възстанови това, което е получила по него. Кредитополучателят ще трябва да върне получената по договора за кредит сума, заедно с лихвите до момента на прекратяването, което е равносилно на предсрочното му погасяване. Счел е, че ответникът по всяко време е могъл да прекрати действието на договора при неудовлетворяваща го промяна на банковите котировки на швейцарския франк спрямо лева като върне заетата сума. Наред с това, в мотивите е посочил, че разпоредбата на чл. 307 ТЗ урежда прекратяване на договорната връзка за в бъдеще, а не освобождава едната страна от изпълнение на задължението.

Въззивното решение следва да бъде селектирано за извършване на касационен контрол в приложение на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Настоящият състав на съда констатира, че поставените под номер две и четири въпроси кореспондират с оплакванията на касатора за несъобразяване на обжалвания въззивен акт с влязлото в сила решение по гр. д. № 74746/2017 г. на СРС по развил се между страните преюдициален спор. Те всъщност се свеждат до един, а именно длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички твърдения на страните, включително тези за наличие на преюдициален спор, съответно да зачете силата на пресъдено нещо на решение, с което този спор е разрешен. Този въпрос е включен в предмета на делото и е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд. Настоящият състав ще следва да извърши преценка дали постановеното от Апелативен съд София решение се явява в отклонение от цитираните от касатора решения на ВКС /решение № 149/2019 г. по гр. д. № 60078/2016 г. на I г.о., решение № 97/2019 г. по гр. д. № 3457/2018 г. на IV г.о., решение № 151/30.07.2019 г. по гр. д. № 3044/2018 г. на III г.о./, както и служебно известното на състава ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

Отговорът на въпросите, поставени под номер едно и три, е предпоставен от отговор на въпросите, мотивирали селекция на въззивното решение до касация, поради което следва да бъдат обсъдени при излагане на съображения по същество на спора.

Въпрос пети не може да обуслови факултативен достъп до касационен контрол, тъй като съдържа взаимно изключващи се твърдения – от една страна, че при прекратяване на договора за кредит следва да бъде върната заетата сума, съответно отпадат постигнатите между страните уговорки, включително за разсрочване на изпълнението от страна на кредитополучателя, а от друга страна - това се отрича като се заявява, че не е налице хипотеза на предсрочно погасяване. Отделно, касаторът не е обосновал защо счита, че нормата на чл. 307 ТЗ е неясна и се нуждае от тълкуване съобразно разясненията, дадени в т. 3 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Касаторът е освободен от заплащане на държавна такса с разпореждане № 260026/01.02.2022 г. на Окръжен съд Перник.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС