Определение № 60399 от 10.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4730/2021 г.

Производство по чл.278, вр. с чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на Д. С. В. чрез адвокат Е. Д. от АК-София срещу определение № 3316/14.10.2021 г. по ч.гр.д.№ 11804/2021 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава разпореждане № 13469/30.08.2021 г. по гр.д.№ 40046/2021 г. на Софийски районен съд за връщане на исковата молба поради процесуална недопустимост на предявения иск. В частната касационна жалба се твърди, че определението е неправилно, а в инкорпорираното в нея изложение се поддържа, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. „Предвид естеството на правоотношенията между магистратите и органа, в който полагат труд, допустим ли е иск на магистрат, с който да установи, че в рамките на определен исков период е упражнил полагаемото му се по закон право на платен годишен отпуск, ако ползването на отпуска е било разрешено със заповед на съответния административен ръководител по чл.338 ЗСВ, но впоследствие тази заповед е отменена от същия орган, без съгласието на магистрата, и спрямо него е образувано дисциплинарно производство за отстраняването му от длъжност за допуснато нарушение на чл.190, ал.1, т.2 КТ? Съставлява ли предявяването на подобен иск, иск за установяване на факт по см. на чл.124, ал.4, изр. II ГПК или е иск по чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.357 КТ?“ и 2. „Липсата на надлежно дадени на страната указания по реда на чл.129, ал.1 ГПК изключва ли наличието на процесуалната възможност за налагане предвидената от законодателя процесуална санкция по чл.129, ал.3 ГПК и длъжна ли е въззивната съдебна инстанция, в производство по чл.274, ал.2 ГПК, да осъществи пълен въззивен контрол върху допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения?“. Според жалбоподателя, първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а вторият въпрос е разрешен в противоречие със съдебната практика на ВКС. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира че определението на въззивния съд подлежи на касационно обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК, тъй като с него се оставя без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото. Частната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирана да обжалва съдебния акт страна по делото, поради което е редовна и процесуално допустима. За да постанови определението, Софийски градски съд възприема изводите на първоинстанционния съд, че предявеният иск да се установи в периода от 29.04.2021 г. до 10.05.2021 г., че ищецът е упражнил правото си на платен годишен отпуск и е ползвал такъв през този период, е процесуално недопустим. Според мотивите на съда, установяването на факти с правно значение се допуска само в предвидените в закона случаи, независимо от правния интерес за ищеца да се ползва от установяването на този факт по делото и в образуваното срещу него дисциплинарно производство за освобождаване от длъжност. Дали ищецът е бил в отпуск със съгласието на административния си ръководител през същия период и дали има право да ползва платен годишен отпуск, след като е отменена заповедта, с която е разрешен този отпуск, според съда, не може да бъде предмет на установителен иск по чл.124 ГПК, когато е възникнал спор за обстоятелствата при които се реализира правото на платен годишен отпуск на магистрата, а изложените от ищеца аргументи, в тази връзка, са относими към образуваното дисциплинарно производство. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следното: Както е изяснено в съдебната практика на ВКС, съдът не е обвързан от сочената и поддържана от ищеца правна квалификация на предявения иск, но е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба служебно да издири и приложи материалноправната норма относима към случая. Той дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен след надлежно отправено искане на страната по съответния процесуален ред, т.е. когато съдът е длъжен да се произнесе само въз основа на обстоятелства, на които ищецът се е позовал, като определи служебно правната квалификация на предявения иск /решение № 388/02.12.2013 г., по гр.д. № 1030/2012 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 196/15.10.2013 г. по гр.д. № 1348/2012 г. на ВКС, III г.о./. Поставеният първи въпрос обуславя изхода на делото, но не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като според съда посочените в исковата молба обстоятелства и отправеното до съда искане водят до извод за правния интерес да бъде установено съществуването на определени юридически факти, чиито последици са от значение за ищеца, т.е. условията, при които може да бъде упражнено правото на платен годишен отпуск от магистрат. По отношение на правото на иск да се установят тези фактически обстоятелства в отделно производство чрез иск по чл.124 ГПК, обаче, е налице процесуалната пречка - тяхното установяване не е предвидено в закона, поради което не може да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по съображения, които ще са относими в друго исково производство, вкл. по вече образуваното дисциплинарно производство. В същия смисъл определение № 402/27.09.2019 г. по ч.гр.д.№ 2917/2019 г. на ВКС, III г.о., приема, че установителен иск за факти, които законът не е въздигнал изрично в негов предмет е недопустим именно защото всеки факт, релевантен за гражданско правоотношение, може да бъде проверен и установен по повод делото за това правоотношение. По втория правен въпрос липсва противоречие със съдебната практика на Върховния касационен съд - решение № 164/04.07.2012 г. по гр.д. № 570/2011 г., IV г.о., приема, че е възможно връзката между отделните искове, заявени за разглеждане в едно производство да е такава, че връщането на исковата молба по отношение на единия иск, да обуславя недопустимост на другите претенции, но в подобни случаи връщането на редовно предявената искова претенция няма да е по чл.129, ал.2 ГПК, а по чл.130 ГПК /поради недопустимостта ѝ/. В случая, крайните изводи на съда в обжалваното определение не са в противоречие с тези мотиви. Недопустимостта на иска е основание за връщане на исковата молба съгласно чл.130 ГПК, която норма не предвижда задължение на съда за даване на указания, освен когато исковата молба е неясна и въз основа на нея не може да бъде изведено конкретното искане на ищеца. В същия смисъл са ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС и цитираното в частната жалба определение № 725/11.11.2015 г. по ч.гр.д. № 3241/2015 г. на ВКС,, IV г.о. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,