Определение № 3230 от 23.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4714/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №48424/24.04.2024г. на В. С. Г. срещу Решение №1746/22.03.2024г. по в.гр.д. №9139/2023г. по описа на Сoфийския градски съд. Касаторът счита, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и в противоречие с практиката на ВКС. Твърди, че съдът неправилно е възприел и преценил свидетелките показания, което е довело до неоснователно отхвърляне на възражението му, че е придобил имота по давност. Счита, че решението е постановено при нарушение на процесуалните правила, тъй като съдът не е обсъдил свидетелските показания във връзка едни с други за да достигне до обективната истина, като преценката за тяхната достоверност или липсата на такава е неубедителна и нелогична. В изложението, обективирано в касационната жалба се сочи наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване като са формулирани следните въпроси:

1.„Дали необсъждането на свидетелските показания и неточното им интерпретиране и абсолютно неправилното им тълкуване са довели до неправилни изводи и с оглед събраните по делото доказателства, правилно ли е приложен материалния закон?“. Според касатора извършената от въззивния съд преценка на свидетелските показания е неправилна и в противоречие със следната практика на ВКС: решение №60173/15.12.2021г. по гр.д.№1431/2021г., решение №176 от 28.05.2011г. по гр. д. №759/2010г., решение №207 от 17.03.2021г. по гр. д. №165/2020г., решение №700 от 28.10.2010г. по гр. д. №91/2010г., решение № 131 от 12.04.2013г. по гр. д. №1/2013г., решение №100 от 8.05.2018г. по гр. дело №1737/2017г.

2. „Следва ли съдът да прецени достоверността на свидетелските показания и противоречията в тях, заедно с всички други доказателства по делото за релевантните за спора факти и ако приеме някои за недостоверни поради заинтересованост по чл.172 от ГПК, да изложи мотиви защо приема едните и не приема другите?“ Този въпрос касаторът поставя във връзка с твърдението му, че изводите на въззивния съд са в противоречие с решение №60173/15.12.2021г. по гр.д.№1431/2021г. и решение №207/14.3.2021 г. по гр.д.№165/2020г. на ВКС.

Ответникът по касационната жалба – Г. И. К., чрез депозирания чрез адв. Д. – К. писмен отговор, моли касационно обжалване да не бъде допускано, тъй като оплакванията в жалбата са неоснователни. Счита, че въззивният съд, след задълбочено обсъждане на събраните гласни доказателства, е изложил подробни и последователни мотиви с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК. Развива подробни съображения за недопустимостта на касационното обжалване във връзка с всеки от поставените от касатора въпроси поради липсата на противоречие със съдебната практика, както и мотиви за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Г. И. К. срещу В. С. Г. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК да бъде признато за установено, че ищецът е собственик на дворно място, находящо се в [населено място], [община], район „О. купел“, съставляващо УПИ [№], кв. 10, по плана на [населено място], м. „в. з. Л.“, с площ от 900 кв. м., заедно с едноетажна вилна сграда, с площ от около 24 кв.м., с идентификатор [№] съгласно ККР, одобрени със Заповед №РД-18-74/20.10.2009г. на ИД на АГКК. Ищецът твърди, че е собственик на процесните имоти на основание договор за покупко- продажба, обективиран в Нотариален акт №10, том пети, рег. №14 482, дело № 635/2006 г. от 14.12.2006г., като владението му било предадено по силата на самия нотариален акт. Твърди, че неговият праводател С. Н. Т. се легитимирал като собственик на същите имоти по нот. акт №92, дело №4015/1955г. от 18.10.1955г., решение за делба от 14.03.1977г. по гр.д. № 756/1971г. по описа на СРС на имота, нот. акт за дарение на недвижими от рег. №93, дело №3576/1985г. от 15.08.1985г. и договор за доброволна делба с нотариално заверени подписи от 19.10.1990г. През м.08.2021г. при посещение на имота ищецът установил, че ответникът – собственик на съседен имот, е премахнал телената ограда и строи в имота подпорна стена. От телефонен разговор, ищецът установил, че ответникът също се счита за собственик на имота. Ищецът оспорва ответникът да е осъществявал фактическа власт върху имота. Твърди, че първата ясна демонстрация от негова страна е от 2021г., когато имотът е заравнен от ответника и той е започнал изграждането на подпорна стена.

Ответникът оспорва иска. Твърди, че се легитимира като собственик на процесния имот – дворно място и вилна постройка, тъй като е придобил същите по давност, за което се е снабдил с Констативен нотариален акт №112, том ІІ, рег. № 4446, дело №275/2013г. от 22.08.2013г. Твърди, че владението върху процесния имот било установено през 70-те години, когато дядото на ответника го получил от тогавашния собственик Г. Т.. От тогова до момента ответникът или неговите наследодатели са осъществявали постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено фактическа власт върху вещта като своя в продължение на повече от 10 години. Твърди, че между Г. Т. и наследодател на ответника бил сключен неформален предварителен договор относно имота и било осъществено плащане. Считано от 1996г. ответникът твърди, че владее имота, като почиства дворното място, сади картофи и лук. Ответникът твърди, че е възложил на свид. С. – собственик на съседен имот, който през 2003г. извършил ремонт на постройката. В периода 2003-2012г. ответникът настанил да живее във вилата работник от В. на име И., който и охранявал имота. През 2020г. възложил на свид. С. извършването на изкопни работи за изграждане на подпорна стена.

От представените по делото писмени доказателства, въззивният съд е приел за установено, че ищецът на 14.12.2006г. е придобил от собственик правото на собственост върху целия процесен имот по договор за покупко- продажба както следва: С нот. акт №92, дело №4015/1955г. от 18.10.1955г., Т. Т. и Г. Ц. Т. са придобили по договор за покупко-продажба процесните имоти. По силата на решение от 14.03.1977г. по гр.д.№ 756/1971г. по описа на СРС за делба на имота, на Г. Ц. Т. е възложен в дял друг имот, а процесният имот е възложен дял на П. Т. П.. С нот. акт за дарение на недвижими от рег. №93, дело №3576/1985г. от 15.08.1985г. П. Т. П. е дарил на брат си С. Н. Т. 1/2 ид.ч. от имота. Другата 1/2 ид.ч. от имота е останала собственост на П. Т. П.. По силата на валиден договор за доброволна делба от 19.10.1990г. с нотариално заверени подписи имотът е поставен в дял на С. Н. Т.. По този начин С. Н. Т. е станал едноличен собственик на целия имот, който на 14.12.2006г. чрез договор за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт имот №10, рег. №14 482, дело №635/2006г. е продал на ищеца.

Въззивният съд е приел, че от съдържанието на самия нот. акт от 14.12.2006г., се установява, че със сключването на сделката продавачът е предал владението върху имота на купувача- ищец. Счел е, че това обстоятелство се установява и от показанията на свид. Д., които са кредитирани в цялост при отчитане на обстоятелството, че свидетелят е майка на ищеца. Съдът е посочил, че нейните показания са логични, последователни и кореспондират на останалите доказателства- заключението на СТЕ и показанията на свид. К. /който единствен не се намира в роднински или междусъседски отношения със страните по делото за разлика от останалите свидетели/. Свидетелката Д. е изложила, че през есента на 2006г. видяла в интернет обявата за имота във вилна зона „Л.“, местност „Б. поляни“. Извършен бил оглед от свид. Д., заедно с брокерка с цел евентуална покупка на парцела от сина й Г.. Имотът представлявал обрасла поляна, ограден с ограда от изпопадали колчета и не се заключвал. В имота имало малка къща в лошо състояние, негодна за обитаване. Имотът бил видимо занемарен без следи от човешка дейност и от човешко присъствие. Преди покупката направили допълнителни огледи в присъствието на съпруга и сина й. Още в деня на сделката, веднага след нотариуса и плащанията, заедно със С. Т. отишли на място, където той им предал владението на имота – не им дал ключове, понеже имотът не се заключвал, а оградата била съборена на места, а им разказал спомени за този имот от детството си.

Съдът е приел за доказано по несъмнен начин, че през м.12.2006г. с изповядването на сделката, на ищеца е било предадено владението на имота, който по това време е бил запуснат, обрасъл с храсти и дървета, с телена ограда, съборена на места, без ток и вода. От представените квитанции, въззивният съд е приел, че ищецът е заплащал дължимите годишни данъците за имота за периода 2007г. – 2021г., който считано от м. 12.2007г. е декларирал на свое име.

Установено е от въззивния съд, че ответникът от 20.09.2021г. /т.е. в хода на делото и след построяването на подпорната стена/ е заплатил данък за минал период /за 2016г., който не е бил платен от ищеца/, както и данъка за 2021г.

С договор за проектиране от 07.04.2010г., ищецът възложил на „Байк плюс“ ООД извършването на вертикална планировка и озеленяване относно процесния имот. От показанията на свид. К., представител на изпълнителя, се установява, че през 2010г. ищецът се свързал с него, сключили договора и извършил няколко огледа на имота, който бил видимо неподдържан и всеки би могъл да влезе в него. Дворът бил обрасъл с храсти и дървета, и свидетелят поставил условие на ищеца да го разчисти, което не е случило, поради което по взаимно съгласие договорът бил прекратен.

От кредитираното заключение на СТЕ, въззивният съд е приел за установено, че процесното дворното място е с много голяма денивелация. В долната ниска част на имота /откъм ул. „1001-ва“/ чрез изкопни работи е изпълнено подравняване на терена в лицето към улицата и е изградена подпорна стоманено-бетонна стена почти по цялата му ширина, отделяща стръмната от равната част. Вилната сграда се намира в горната част на мястото. Тя е на един етаж и е с тераса пред нея, стъпила на стоманобетонна конструкция от стоманобетонни плочи и колони. Тухлената зидария на сградата е силно напукана – с дълбоки пукнатини по цялата дебелина на зида. Външната мазилка е олющена, а на места – около входната врата, е започнала да пада. Фасадата на тавана е изградена от дъсчена облицовка още при построяването на сградата. Старите дъски на покрива са почти изгнили, а на места са счупени или липсват. Според в.л. дъските не са подменяни от построяването на сградата. Покривът е с пробита дъсчена обшивка и се вижда небето и липсват керемиди. Вътре в стаята частично е паднала мазилката на тавана. В мястото има три бора, един дъб и една стара ябълка. В имота няма къде да се отглеждат земеделски култури, защото в горната част е с дървесна растителност, а в долната е площадка. Оградата на имота е от телена мрежа на бетонни колове, която не изглежда нова, защото на места е с обрасли храсти и вплетени в нея дървета, а по двете къси страни оградата е премахната и липсва.

Показанията на свид. Г., която живее в съседен имот, съдът е кредитирал в частта им, в която излага, че докато Г. /П./ била жива, ответникът й помагал с косенето на имота, както и в частта им, че в необитаемата къща в имота е пребивавал работник на име И., който е вършел работа на цялата вилна зона, доколкото в тази част нейните показания кореспондират на изложеното от свид. С.. Съдът е кредитирал показанията на свид. Г. и в частта им относно изравняването на имота от ответника и изграждането на подпорна стена през от 2020г., като е посочил, че в останалата им част показанията на свид. Г. съдържат оценъчни твърдения – че ответникът е собственик на имота, или неконкретизирани сведения за „грижи“ за имота, които не могат да послужат за формиране на изводи от страна на съда. Показанията на свид. С. в частта относно изграждането на ограда/подсилване на наличната ограда и ремонт на покрива на къщата не са били приети за достоверни, тъй като е счетено, че влизат в пряко противоречие със заключението на вещото лице, според което оградата на имота е само от две страни и е порутена, не е подновена и не и с бодлива тел; къщата е в лошо състояние, с падаща мазилка и небето се вижда през покрива. Съдът е счел, че ответникът не е доказал достоверната дата на договорите от 24.05.2003г. за подмяна на дъски и ремонт на покрива, и на договора от 14.08.2009г.

Въззивният съд е кредитирал показанията на св. С. и относно изграждането на подпорна стена от 2020г., като е посочил, че в тази част неговите и тези на свид. Г. показания се подкрепят от писмото от СО р-н „О. купел“ с изх. № РОК21-ТК00-26-2/12.10.2021г., установяващо, че при проверка от служители по реда на чл. 223 ЗУТ е констатирано започнато строителство на подпорна стена и са извършени изкопни работи, въпреки липсата на разрешение за това /констативен протокол № 33/28.09.2021г./, както и, че строежът е опасен.

От анализа на горепосочените доказателства, въззивният съд е приел, че ответникът не установява в периода 1970г. – 2003г. той или негов наследодател да е държал имота, а още по-малко – да го е държал като свой. Доколкото в периода 1955г. – 1977г. целият имот или част от него е бил собственост на Г. Т., въззивният съд е посочил, че установеното от свид. Г., че ответникът и баща му са й помагали да коси имота, не съставлява действие, обективиращо осъществяване на фактическа власт върху имота.

За недоказано е прието и твърдяното за осъществявано от ответника владение в периода 2003г. – 2013г. /визиран в констативния нот. акт/, както и твърдението му, че е почиствал дворното място и е садил картофи и лук доколкото според показанията на свид. Д. и свид. К. мястото е обрасло с храсти и дървета, а къщата е с пробит покрив и необитаема. В този смисъл е и СТЕ, според която в имота няма къде да се отглеждат земеделски култури, защото в горната част е насип с дървесна растителност, а в долната е площадка. Въззивният съд е счел, че по делото не е установено ответникът да е възложил, съответно през 2003г. да е бил извършен от свид. С. /собственик на съседен имот/, ремонт на постройката в имота по възлагане от ответника доколкото според вещото лице покривът на къщата е пробит и се вижда небето. Евентуалната смяна на няколко керимиди и изгнили дъски е посочено, че не съставлява ремонт, а търпими действия в чужд имот. За недоказани са приети твърденията на ответника, че през 2007г. е възложил извършването на сондаж за кладенец, както и възлагането през м. 08.2009г. на свид. С. да възстанови оградата, както и тези дейности да са били осъществени. Въззивният съд е посочил, че такива действия, извършени преди м. 12.2006г., не могат да се противопоставят на ищеца. За недоказан е приет фактът в периода 2003-2012г. ответникът да е настанил във вилата да живее за постоянно работник от В. на име И., който и охранявал имота. Въззивният съд е посочил, че инцидентното пребиваване на работника И., който е вършел работа не само на ответника, на и на други съседи не съставлява действие по установяване на фактическа власт от ответника спрямо процесния имот.

По такъв начин, въззивният съд е приел, че ответникът не е доказал извършването от него или негов наследодател в периода от 1970г. до 2006г на каквито и да било действия в имота, които да не са били позволени или възложени от собствениците на имота, които в периода 1955г. – 2003г. са се сменили многократно. След 2006г., когато имотът е придобит от ищеца по договор за покупко-продажба, като до м.08.2021г. ответникът отново не е доказал установяването на фактическа власт върху имота. Съдът е счел, че в периода 2006г. – м.08.2021г. фактическата власт върху имота е упражнявана от ищеца. Посочил е, че тя може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота ако същите сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица, респ. да не са смущавани от предявявани от трети лица претенции.

Съдът е посочил, че от свидетелските показания, СТЕ, писмо от СО р-н „О. купел“ изх. № РОК21-ТК00-26-2/12.10.2021г. и констативен протокол №33/28.09.2021г., се установява, че през м. 08.2020г. ответникът е възложил на работници подравняване на имота и изграждането на подпорна стена, но тъй като искът е предявен на 02.11.2021г., то ответникът не е придобил същия по давност.

По изложените съображения предявеният иск по чл. 124 ГПК е уважен по отношение на целия имот.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК / ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/09г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

По двата поставени въпроса касаещи задължението на въззивния съд да обсъди пълно и всестранно свидетелките показания, и след като прецени тяхната достоверност и заинтересованост, да интерпретира и възприеме същите с оглед всички събрани по делото доказателства, не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в съответствие с установената съдебна практика, включително и с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивните жалби, като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателства в с оглед спорната пред него фактическа обстановка. Следва да се посочи, че основно доказателство за установяване на давносното владение са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но изхождайки от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката, както именно е процедирал и въззивният съд. В хипотезата на чл. 172 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Именно такава преценка е осъществил въззивният съд в контекста на останалите събрани доказателства, и предвид констатираното противоречие, детайлно е анализирал показанията, като е посочил кои приема за достоверни и кои –не. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от осъществения въззивен контрол и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, в което не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания.

Не се констатира разрешението на въззивния съд да е противоречие с посоченото от касатора Решение №176 от 28.05.2011г. на ВКС по гр. д. № 759/2010г., в което се посочва, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани.

Именно по такъв начин е процедирал и въззивният съд. Не само е изложил в какъв смисъл са свидетелските показания, но е развил подробни съображения защо възприема като достоверно казаното от част от свидетелите, като е посочил кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели- заключението на СТЕ, писмо на СО, р-н „О. купел“ с изх. № РОК21-ТК00-26-2/12.10.2021г. Освен, че е изложил съображения за начина, по който следва да бъде извършена преценката на свидетелските показания, съответстваща на преобладаващото в съдебната практика становище, въззивният съд и сам е извършил мотивирана такава в съответствие с тези съображения.

В следващото цитирано от касатора решение №207 от 17.03.2021г. на ВКС по гр. д. №165/2020г., се излага, че за посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица се съдържа едно предположение за възможна тяхна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото /роднините, настойника или попечителя на посочилата го страна, осиновителите, осиновените, тези, които се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, пълномощниците, посочени от техните доверители/, както и всяко друго лице, което има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните. Във всички случаи, свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му, за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Поради това съдът е длъжен да прецени тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Прието е, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Посочено е, че според константната съдебна практика, гласните доказателства, както и всички други, щом са допустими и относими, се ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение и по правилата на логиката.

Именно такава преценка е извършил въззивният съд. След като е констатирал известно противоречие в показанията на свидетелите, е преценил възможната тяхна заинтересованост или предубеденост /свид. Д./, но е счел, че показанията следва да се кредитират, тъй като са вътрешно логични и непротиворечиви, и са подкрепени както от показанията на друг свидетел, така и от останалите събрани по делото доказателства.

Разрешението на въззивния съд е в съответствие и с възприетото в Решение №60173 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1431/2021г. /посочено от касатора/. Съдът е констатирал наличието на противоречие, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, след което е преценил казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като е обосновал преценката си на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. Приел е, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, предвид което е счел, че определени факти могат да се приемат за доказани. Отчетена е била евентуалната заинтересованост на свид. Д. - майка на ищеца в контекста на разпоредбата на чл. 172 ГПК, поради което и въззивният съд е извършил преценка на тяхната обективност като е подходил със засилена критичност. Но доколкото не съществува забрана въз основа на такива показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната, то съдът съпоставяйки изложеното от нея с останалите събрани доказателства, е достигнал до извод, че те доказват предаването на владението на имота в деня на изповядване на сделката, състоянието на имота към този момент и периодичните посещения на ищеца в имота в годините след закупването му.

Показанията на свид. С. и съседката Г. частично не са кредитирани не поради тяхната заинтересованост, а защото съдът, е счел, че изложеното от тях не кореспондира на фактите, приети за установени въз основа на други доказателства, събрани по делото.

Именно съобразно приетото в посоченото от касатора решение № 266/29.06.2011г. по гр. дело№ 1058/2010г. на ВКС, въззивният съд, след като е извършил комплексна преценка на всички доказателства по делото, е достигнал до извод, че ответникът не е доказал упражняването на фактическа власт с необходимите характеристики и продължителност, годна до доведе да придобиването на имота по давност.

В заключение настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не се установява разрешенията на въззивния съд по поставените въпроси да са в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика.

Не се установява и решението да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, направил такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 2848.00 лева, определен съобразно представения договор за правна зашита и платежно нареждане, установяващи заплащането му.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.