Определение № 60347 от 09.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2064/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Г. М., ЕГН [ЕГН], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1174 от 10.06.2020 г. по в.гр.д. № 5569/2019 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, първи състав, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 4201 от 11.06.2019 г. по гр.д. № 15419/2016 г. на Софийски градски съд, I-7 състав, като краен резултат ответникът – ЗК“Лев Инс“ АД е осъден да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на 105 000 лв. от смъртта на майка й И. Р., настъпила при ПТП на 20.07.2015 г., ведно със законната лихва от 20.07.2015 г. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че въззивният съд не е отчел задължителните критерии по прилагане на чл.52 ЗЗД, а наред с това е взел предвид произволни критерии, които са без значение за размера на обезщетението. Сочи се, че при постановяване на решението не са съобразени в достатъчна степен конкретните обективно съществуващи факти, както и многократно по-ниския размер на претенцията от установения лимит. Като недоказано се счита и съпричиняването на вредоносния резултат. По съображения, подробно развити в жалбата, се иска касиране на въззивното решение и постановяване на ново решение по същество, с което искът с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ бъде уважен до размер от 180 000 лв., така както е посочен в първоинстанционното решение, ведно със законната лихва от произшествието. Претендира се отмяна на въззивното решение и в частта за присъдените в полза на застрахователя разноски. Формулирано е и искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, на основание чл.38 ЗА. В инкорпорирано в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; Липсата на посочване и на анализ на задължителните критерии по приложение на чл.52 ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение; Отчитането на произволни несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; Кои са критериите за определяне на съдържанието на връзката между починалата и ищцата и при определяне на интензитета на преживяваните от ищцата болки и страдания; 2. Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.; Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства, въведени с ППВС № 4/68 г., гарантиращи правилното приложение на принципа на справедливост; 3. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната; Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; Липсата на каквито и да е изложени съображения относно лимитите, показващо пълното му игнориране, води ли до неправилно приложение на принципа на справедливост, при условията на пряк иск; Нарушен ли е принципа за справедливост и общественото възприемане на справедливостта при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи; 4. Как следва да бъде установено в процеса релевирано възражение за съпричиняване на вредоносния резултат и по какъв начин се определя неговия обем; Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат, ако вредите биха настъпили въпреки действията/бездействията на пострадалото лице; Необходимо ли е събирането на категорични доказателства, при условията на пълно и главно доказване, че вредите не биха настъпили, за да се приеме наличието на съвместен принос и да се намали обезщетението. По въпросите, касаещи приложението на чл.52 ЗЗД, касационната жалбоподателка поддържа допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, основана както на ППВС № 4/1968 г., ППВС № 4/61 г., ППВС № 5/69 г., така и създадена по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС. По въпросите, релевантни към възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД, се твърди отклонение от: решение по т.д. № 1781/2018 г. и решение по т.д. № 1423/2017 г. на ВКС, второ т.о., с приложени ксерокопия от тях. От ответника по жалбата ЗК“Лев Инс“ АД, чрез процесуален пълномощник, е депозиран писмен отговор, в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е заявено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Развити са и съображения за правилност на атакуваното въззивно решение, с искане за присъждане на разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд. При постановяване на обжалвания краен резултат, съставът на Апелативен съд – София, съобразявайки пределите на въззивното производство, е приел, че справедливото обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, настъпили в резултат на внезапната смърт на нейната 34-годишна майка, възлиза на 140 000 лв. При определяне на този размер, съдебният състав е зачел установените от свидетелите обстоятелства относно: изключително близките отношения между ищцата и нейната майка, основани на любов и разбирателство, даващи чувство на сигурност и опора на 13-годишната ищца /към датата на ПТП/, лишаването на ищцата завинаги от топлината и закрилата на своята майка, понесената от ищцата тежка психологична травма. Въззивният съдебен състав е възприел, че: между ищцата и нейната майка е съществувала възможно най-близката родствена и емоционална връзка; основните грижи за ищцата са полагани от нейната майка, включително и в едногодишния период преди произшествието, когато е настъпила раздяла с бащата на ищцата, както и, че поради внезапната смърт на майката при настъпило през 2015 г. ПТП, ищцата търпи интензивни болки и страдания и завинаги е лишена от нейната родителска грижа. Апелативният съд е приел за недоказани: извънмерни вреди, извън нормалните емоционални болки и страдания при загубата на толкова близък човек, и че тъгата на ищцата е засегнала психиката й до степен, че да не може да я преодолее без лекарства. В съобразителната част към решението съставът на въззивния съд е отчел задължителните за съдилищата указания, дадени в ППВС № 4/1968 г. за значимите общи критерии при прилагане на принципа за справедливост по см. на чл.52 ЗЗД и необходимата преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, специфични за всяко отделно дело. Посочил е, че конкретните икономически условия в страната, както и нормативно предвидените нива на застрахователно покритие към момента на увреждането /макар и последните да нямат самостоятелно значение/ следва да бъдат отчетени. САС се е позовал и на цитирана в мотивите практика на ВКС в посочения смисъл, с която указаните в ППВС № 4/68 г. общи критерии са възприети и доразвити. Общият размер на определеното от въззивния съд обезщетение е редуцирано с ј, съобразно установения от СГС принос на загиналата И. Р., изразяващ се в пътуване в лек автомобил без поставен обезопасителен колан. Като краен резултат, предявеният пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ е уважен за 105 000 лева. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Първите три основни въпроса, относими, най-общо, към критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, разяснени с ППВС № 4/1968 г., и задължението на съда да съотнесе установените в процеса конкретни обективно съществуващи обстоятелства към тези критерии, удовлетворяват основната селективна предпоставка, разяснена в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Извършеното в касационната жалба детайлизиране на въпросите и начинът по който е формулирано искането /съставните части на първите три основни въпроса/ сочат на извод, че подвъпросите са пряко съотносими към правилността на формираните от въззивния съдебен състав изводи по съществото на материалноправния спор и поради това те не могат да обосноват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Извън предмета на селективното производство е произнасянето по въпросите: дали съдът е допуснал нарушение на принципа за справедливост, кои са критериите за определяне на връзката между починалата и ищцата и дали е нарушено общественото възприемане на справедливостта. Те са релевантни към поддържаните основания за касиране по чл.281, т.3 ГПК и подлежат на преценка само по реда на чл.290, ал.2 ГПК. При поставянето на тези въпроси, касационната жалбоподателка не е отчела задължителните указания, дадени в горепосоченото Тълкувателно решение, според които, не е налице тъждество между основанията за достъп до касация и основанията за касиране. Независимо от установеното общо селективно основание по общия въпрос - за критериите при определяне обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, като неустановена следва да се прецени поддържаната допълнителна селективна предпоставка. Изложените от апелативния съд подробни фактически и правни съображения относно единствения спорен въпрос във въззивното производство, а именно, за размера на обезщетението за неимуществени вреди, не сочат на данни за допуснато отклонение от задължителна и тълкувателна практика на ВКС. В случая е необходимо да се посочи, че прякото съпоставяне на размера на обезщетения за неимуществени вреди по други дела е невъзможно, доколкото определянето му е в зависимост от специфични за всяко дело конкретни обстоятелства. Формулираните въпроси в т.4 от изложението, свързани с предпоставките за редукция на обезщетението при съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, не са обуславящи за изхода на делото. Ищцата /сега касационна жалбоподателка/ не е упражнила правото си на въззивна жалба срещу решението на СГС в частта, с която релевираното от ответника възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД е било частично уважено – в размер на ј. В посочената част първоинстанционното решение е влязло в сила, което на практика е отчетено от апелативния съд при произнасяне по единствения спорен въпрос – за размера на претендираното обезщетение, съобразно очертаните от жалбата на застрахователя предели на въззивното производство – за разликата над 82 500 лв. до 135 000 лв. Поради това, решаващият състав на АС – София не е разглеждал възражението за съпричиняване и в решението не е обективирана правна воля по поставените въпроси. При този изход на делото, на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение