Определение № 2900 от 05.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3717/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на община Плевен чрез юрисконсулт З. З., срещу решение № 137 от 20.06.2024г., постановено по гр. д. № 168/2024г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което след частична отмяна на решение № 10/ 11.01.2024 г. по гр. д. № 126/ 2023 г. по описа на ОС - Плевен е осъдена община Плевен да заплати на П. А. К. допълнително обезщетение в размер на 10 000 лв. /сумата над 15 000 лв. до 25 000 лв./ за претърпени неимуществени вреди от счупване на горен десен крайник при падане на 13.12.2022 г. върху пътното платно - заледен общински път, ведно със законната лихва върху главницата считано от 13.02.2023 г. до окончателното изплащане и е потвърдено решението в частта му, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от 15 000лв. Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочи се основанието на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните правни въпроси: 1.Съответства ли присъденото на ищеца обезщетение за причинени неимуществени вреди, съобразно установената по делото фактическа обстановка - счупване на долна част лъчева кост на горен крайник и пълно възстановяване на пострадалата, с критерия за справедливост, определен съгласно чл.52 от ЗЗД и ППВС №4/68 г.? 2.Кои обстоятелства от значение за определяне размера на неимуществените вреди следва задължително да обсъди съдът при решаване на спора? 3.Следва ли при определяне по справедливост размера на причинените неимуществени вреди от непозволено увреждане да се взима предвид икономическата конюнктура в страната или същата е от значение само при определяне претърпените имуществени вреди съгласно т.1 от ППВС №4/68г.? Ответницата по жалбата П. А. К., чрез адв. П. Д., оспорва касационната жалба, като твърди че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК. В срок няма постъпил отговор от третото лице- помагач „Инжстрой“ ЕООД. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от ищца по делото с правен интерес от обжалване на въззивното решение, като постановено по иск с цена над 5 000 лв. За да постанови обжалваното решение въззивният съд на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Прието е за установено от фактическа страна, че на 13.12.2022 г. ищцата е пострадала при подхлъзване и падане на улица в централната част на гр. Плевен. Съдът е посочил, че от свидетелските показания се установява, че вечерта преди инцидента е валял дъжд и се спуснал студ, поради което било много заледено. При падането ищцата е получила закрито счупване на долния край на лъчевата кост на дясната ръка. При така установеното въззивният съд е приел, че са налице елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника: наличие на противоправно поведение (бездействие) от страна на служители на дружеството, на което общината е възложила дейност по снегопочистване, изразяващо се в неизвършване на необходимите действия за поддръжка на пътя в зоната на процесния инцидент в състояние, позволяващо безопасно придвижване на пешеходците, като вината се предполага, и причиняване на вреди на ищцата в пряка причинна връзка с виновното противоправното поведение на лицата, които са имали задължение да извършат възложената им работа. Инцидентът с ищцата се е случил на общински път. Общината е длъжна да управлява своята собственост, в т.ч. улиците в рамките на населеното място, в интерес на населението и с грижата на добър стопанин - чл. 140 КРБ и чл.11, ал.1 ЗОС. Дължимата грижа включва изграждане, ремонт и поддържане на улиците, полагане на грижи за чистотата им, в т.ч. снегопочистване и осигуряването на безопасно придвижване на пешеходци и ППС. По спорния въпрос относно размера на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди съдът е изложил мотиви, че съгласно чл. 52 от ЗЗД размерът на обезщетението се определя при съобразяване претърпените болки и страдания, тяхната интензивност и продължителност, проведеното лечение, настъпилото възстановяване, наличието на трайни последици за здравето, засягането на социалния и професионален живот и други релевантни обстоятелства, съобразно указанията, дадени с ППВС № 4/68 г. и с ППВС № 17/63г. В конкретния случай съдът е посочил, че трябва да бъде отчетено, че ищцата е получила закрито счупване на долния край на лъчевата кост на дясната ръка. Проведено й е оперативно лечение, като е извършена закрита репозиция на счупените костни фрагменти и последваща фиксация с две „Киршнерови игли“ - отвън през кожата, а 45 дни след това е извършена нова оперативна интервенция за свалянето им. Вещото лице е пояснило, че тази операция е със средна тежест, не е толкова тежка като откритите операции с поставяне на метален имплант. В домашни условия лечението е продължило с прием на обезболяващи и антикоагулантни медикаменти. Според вещото лице продължителността на търпените болки и страдания е не по-малко от 2,5 - 3 месеца. Оздравителният процес е протекъл без усложнения и е в рамките на обичайния срок - около 4 месеца, като са проведени и три курса на физиотерапия и един курс на балнеолечение. Възстановяването на ищцата е пълно - тя има субективни оплаквания от болка при промяна на времето и незначително ограничение в сгъването и разгъването на гривнената става, който остатъчен дефицит според експерта няма съществено практическо значение за ежедневната трудова и битова дейност. Съдът е посочил, че оплакванията, че е останал загрозяващ белег са неоснователни с оглед заключението на вещото лице, че белезите от налагането на „Киршнерови игли“ са малки - с диаметър 3-4 мм и практически не се забелязват, освен ако човек приближи ръката на ищцата към себе си и целенасочено се вгледа. Изложени са мотиви, че причиненото травматично увреждане е засегнало способността на ищцата да се самообслужва, както и възможността й да полага труд като счетоводител и то в края на финансовата година, което изисква един по-голям ангажимент. Съдът е отчел, че това ограничение е било за сравнително кратък период от време - 4 месеца, като само през двата от тях активните и пасивни движения в гривнената става са били невъзможни, а след това са започнати рехабилитационни процедури за възстановяване на двигателната функция на крайника. При произнасянето си съдът се е основал и на заключението съдебно-психологическата експертиза, според което ищцата е личност, за която е свойствено желанието да разчита на собствения си опит и способности, със стремеж за самостоятелност и независимост от хора и обстоятелства, с активна жизнена позиция, отстояваща собственото си мнение и поради тези си личностни особености загубата на самостоятелност и невъзможността да контролира ежедневието си вследствие на травмата, която временно е ограничила способността й да използва пълноценно дясната си ръка и я е направила зависима донякъде от чужда помощ, тя е имала понижено самочувствие и малоценностни изживявания. Същевременно поради активната й личностна позиция, уменията й за самоутвърждаване и адаптация не е била налице социална дезадаптация. Фрустрацията изчезнала след като е настъпило възстановяване, като е останал разбираем страх от повторен инцидент. В заключение въззивният съд е направил извод, че справедливото обезщетение за репариране на причинените на ищцата неимуществени вреди следва да се определи на 25 000 лв. Този размер е съобразен с принципа, че обезщетението следва да служи единствено за поправяне на вредите, а не да представлява средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалия, като е взета предвид и икономическата конюнктура в страната към датата на инцидента. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставените от касатора първи и втори правен въпрос в обобщение се свеждат до един– за критериите при определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и са от обуславящо значение за изводите на съда. По тях обаче не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се констатира твърдяното от касатора противоречие на приетото от съда с ППВС № 4/1968г. В последното са дадени разяснения, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В случая съдът при определяне размера на обезщетението не се е отклонил от тази практика, защото е взел предвид установените по делото факти, касаещи увреждането, получено от ищцата и търпените неудобства, като вкл. е съобразил и че се касае за травма, която е излекувана в рамките на обичайните за това срокове за подобен тип увреди. Т.е. съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение, а е съобразил релевантните към определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства, като е изложил подробни и ясни мотиви. Несъгласието на касатора с изводите на съда не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото касае правилността на изводите на въззивния съд, която не подлежи на контрол в производството по допускане на касационно обжалване. Не следва да се допуска касационно обжалване и по третия правен въпрос. Трайно е разбирането в практиката на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД /решение № 139 от 9.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 873/2020 г., IV г. о.; решение № 50 от 14.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 581/2021 г., II т. о./, че във всички случаи при определяне на паричното обезщетение за неимуществени вреди трябва да бъдат съобразени икономическите условия и стандартът на живот в страната към момента на увреждането, предвид на което и въззивният съд като е съобразил и икономическите условия не се е отклонил от практиката на ВКС. Липсва противоречие на изводите на въззивния съд и с приложените от касатора решение №190 от 22.01.2018 година по гр.д. № 5513/2016 на ВКС, трето г.о. и решение № 75 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 3655/2018 г. на ВКС, трето г.о., тъй като приетата по посочените дела фактическа обстановка е различна от тази, при която е постановено обжалваното въззивно решение. Останалите представени от касатора решения /решение № 447 от 11.02.2015 г. по нак. д. № 1410/2014 г. на ВКС; решение № 297 от 28.04.2023 г. на Софийски окръжен съд по гр.д. № 560/2022г.; решение № 534 от 08.03.2017 г. по в.г.д. № 5188/2016 г. на Софийски апелативен съд; решение от 14.07.2020 г. по гр.дело № 1046 2020 г. на Варненски окръжен съд; решение № 55 от 28.02.2019 г. по в. гр. д. № 678 / 2018 г. на Окръжен съд – Перник и решение № 265472 от 18.08.2021 г. по в. гр. д. № 13605 / 2020 г. на Софийски градски съд/ не съставляват практика на ВКС, противоречието с която да може да обуслови наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по формулираните от касатора въпроси. По приложението на чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., на което се е позовал и въззивният съд в обжалваното решение, както и са постановени множеството решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 196 от 3.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 925/2020 г., IV г. о., ГК, решение № 47 от 24.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3349/2019 г., III г. о., ГК и др. /, която практика не се нуждае от осъвременяване. Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.49 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. С оглед изхода на спора в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъди сумата от 4 000 лв., представляваща разноски по делото пред ВКС. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение