Определение № 492 от 12.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4735/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. П. А., Г. Г. П. и Л. Г. А., чрез адвокат К. Г., срещу решение № 315 от 17.07.2019 г. по гр. д. № 91/2019 г. на Окръжен съд – Плевен.

С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 1094 от 6.07.2018 г. по гр. д. № 9576/2017 г. на Районен съд - Плевен в частта, с която предявеният от Й. П. А., Г. Г. П. и Л. Г. А. инцидентен установителен иск за прогласяване недействителността на завещателното разпореждане на Е. Д. А., направено с акт за нотариално завещание № 48/15.09.1975 г., над размера от 1/2 част от притежаваното от нея имущество преди смъртта й, на основание чл. 14, ал. 2, във вр. с чл. 14, ал. 1 ЗН (в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 60/1992 г.), е отхвърлен като погасен по давност, като вместо това въззивният съд е отхвърлил този иск като неоснователен; потвърдено е първоинстанционното решение в останалите обжалвани части, с които Районен съд – Плевен е: отхвърлил предявения от Й. П. А., Г. Г. П. и Л. Г. А. инцидентен установителен иск за прогласяване нищожността на делбата-спогодба по гр. д. № 947/1956 г. на ПлНС в частта, с която е възложена по 1/4 ид. ч. от дворно място с площ от 630 кв. м, ведно с къща и шопрон, на Е. Г. К., И. Д. А., Г. Д. А. и М. Д. А., поради противоречие със закона - на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 75, ал. 2 ЗН, във вр. с чл. 34 ЗС, като неоснователен и недоказан; отхвърлил предявения от Й. П. А., Г. Г. П. и Л. Г. А. инцидентен установителен иск за прогласяване нищожността на делбата по гр. д. № 947/1956 г. на ПлНС в частта, с която е възложена по 1/4 ид. ч. от дворно място с площ от 630 кв. м, ведно е къща и шопрон, на Е. Г. К., И. Д. А., Г. Д. А. и М. Д. А., поради неспазване на изискуемата форма на нотариален акт - чл. 18, във вр. с чл. 365, ал. 2 ЗЗД, и получаване в дял на по 1/4 ид. ч., който дял е различен по размер от законоустановените в чл. 21, ал. 3, във вр. с чл. 38 ЗН (отм. - в редакцията към откриване на наследството на Д. К.), като неоснователен и недоказан; допуснал на основание чл. 341 ГПК да се извърши съдебна делба между В. М. Д., Ю. М. А., Й. И. Д., И. Д. Д., А. И. Д., Й. П. А., Г. Г. П. и Л. Г. А. на следните съсобствени поземлени имоти, урегулирани в УПИ **, * и * - ПИ с идентификатор * с площ от 312 кв. м, ведно с построените в него сграда с идентификатор с площ от 46 кв. м, на един етаж и сграда с идентификатор с площ от 48 кв. м, на един етаж; ПИ с идентификатор * с площ от 249 кв. м, ведно с построените в него сграда с идентификатор ** с площ от 52 кв. м, на един етаж, с предназначение - жилищна сграда-еднофамилна, сграда с идентификатор с площ с площ от 14 кв. м, на един етаж, с предназначение - постройка на допълващо застрояване, и сграда с идентификатор с площ 8 кв. м, на един етаж, с предназначение - постройка на допълващо застрояване, и ПИ с идентификатор * с площ от 184 кв. м, ведно с построената в него сграда с идентификатор **** с площ 8 кв. м, на един етаж, с предназначение - жилищна сграда-еднофамилна, като от допуснатите до делба ПИ се образуват 1440 равни дяла, от които за В. М. Д. - 522 дяла, за Ю. М. А. - 198 дяла, за А. И. Д. - 198 дяла, за Й. И. Д. - 99 дяла, за И. Д. Д. - 99 дяла, за Й. П. А. - 108 дяла, за Г. Г. П. - 108 дяла и за Л. Г. А. - 108 дяла.

Въззивният съд е посочил, че са налице условията на чл. 272 ГПК за мотивиране на въззивното решение чрез препращане към мотивите на Районен съд - Плевен, с изключение само на тази част от обжалваното първоинстанционно решение, с която инцидентният установителен иск за прогласяване недействителността на завещателното разпореждане на Е. Д. А., направено с акт за нотариално завещание № 48/15.09.1975 г., над размера от 1/2 част от притежаваното от нея имущество преди смъртта й, на основание чл. 14, ал. 2, във вр. с чл. 14, ал. 1 ЗН (в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 60/1992 г.), е отхвърлен като погасен по давност.

Изложил е, че един от повдигнатите с въззивната жалба спорни въпроси по съществото на спора е за определянето на наследствените дялове на Е., И., Г., Я. и М. към датата на откриване на наследството на Д. А. К., починал на 11.12.1943 г., което наследство е включвало 1/2 ид. ч. от нива с площ от 630 кв. м в землището на [населено място], в м. „Х.“, като според жалбоподателите PC - П. не е приложил правилно чл. 21 ЗН (отм.), в редакцията му ДВ, бр. 29/1907 г., относно различните наследствени права на низходящите от мъжки и от женски пол по отношение на непокритите недвижими имоти, какъвто според тях е бил и процесният недвижим имот, посочен по-горе.

Въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съдебен състав е приел, че процесният недвижим имот е „покрит недвижим имот“, като се е позовавал на ТР № 30/3.03.1955 г. на ОСГК на ВС, съгласно което за покрити недвижими имоти, придобити по наследство, се считат сградите, дворните места и парцелите, както и сградите с дворните места и парцелите, както и сградите с дворни места до два декара, които се намират вън от регулационния план на населените места, независимо от това дали тези дворни места и парцели са вън от строителната част и дали се използват от земеделските стопани като ниви и овощни градини. Поради това РС – Плевен е заключил, че всички наследници на Д. К. - съпруга и четири деца, са го наследили поравно или с право на по 1/5 ид. ч. от наследството му, съставляващо 1/2 ид. ч. от процесния имот. Обсъдил е доводите във въззивната жалба, че цитираното тълкувателно решение е неприложимо в случая, тъй като не е издадено във връзка с нормата на чл. 21 ЗН (отм.), а е издадено за тълкуване понятието „покрит недвижим имот“ в контекста на нормата на чл. 23 ЗМДТ (отм.), която норма е нова, обнародвана с ДВ, бр. 104/ 28.12.1951 г., а съгласно чл. 83 ПЗРЗМДТ влиза в сила от 1.01.1952 г. и с нея се определя размерът на данъка върху наследствата, който представлява публичноправно задължение на частни лица във връзка с приемане на наследство, а не определя размера на наследствените права в това имущество. Съдът е посочил, че в TP № 30/3.03.1955 г. на ОСГК на ВС понятието „покрити недвижим имоти“ се изяснява именно в контекста на тяхното наследяване, като даденото тълкуване е във връзка не само с чл. 23 ЗМДТ (отм.), но така също и с наследяването на покрити недвижим имоти по смисъла на чл. 21 ЗН (отм.), който единствен е предвиждал различен режим на наследяване по отношение на непокритите и покритите недвижими имоти, която разлика е била изоставена с новия ЗН. Въззивната инстанция е приела, че даденото от първоинстанционния съд разрешение на спорния въпрос за размера на наследствените дялове на Е., И., Г., Я. и М. към датата на откриване на наследството на Д. А. К., е правилно и не се налага друг извод, различен от направения, което да доведе до промяна в делбените квоти на съделителите.

Въззивният съд е визирал, че вторият съществен спорен въпрос, повдигнат пред него, е по отношение характера на тази част от спогодбата, отразена в протокол от 21.08.1956 г. по гр. д. № 947/1956 г. на РС – Плевен, с която е одобрено постигнатото съгласие между И. Д. А., Г. Д. А., М. Д. А. и Е. Д. А. всеки от тях да получи в дял 1/4 ид. ч. от дворното място, която реално да владее. Посочил е, че първоинстанционният съд е приел, че в тази си част спогодбата има характер не на делба, а на съглашение за разпределяне на реалното ползване на съсобственото дворно място, като е споделил становището му, че с въпросната спогодба е прекратена единствено съсобствеността между получилия парично уравнение на дела си съсобственик И. А. К., от една страна, и наследниците на Д. А. К., от друга страна; спогодбата в частта, в която е одобрено постигнато съгласие между И. Д. А., Г. Д. А., М. Д. А. и Е. Д. А., всеки от тях да получи в дял 1/4 ид. ч. от дворното място, която реално да владее, няма как да прояви вещнотранслативен ефект по отношение на описаните реални части от парцела и в тази част има характер на съглашение за разпределяне реалното ползване на съсобственото дворно място и одобряването му от съда не може да му придаде транслативен ефект; доколкото със спогодбата за делба по гр. д. № 947/1956 г. не е била прекратена съсобствеността между участвалите в същото производство наследници на Д. А. К., то същите са останали съсобственици на дворно място, ведно с къща и шопрон, с площ от 630 кв. м, съставляващо парцел ** в кв. 95 по плана на [населено място]. Окръжен съд – Плевен е изложил съображения, че действително потестативното право по чл. 34, ал. 1 ЗС се осъществява в рамките на особеното конститутивно исково производство по съдебна делба, уредено в ГПК, като целта на упражняващия това право съсобственик е да бъде прекратена имуществената общност и той да придобие качеството на изключителен собственик на даден имот (имоти), който да му бъде поставен в дял вследствие успешно проведеното делбено производство. Това може да стане било със съдебно решение във втората фаза на делбата, било с постигането на съдебна спогодба между съделителите, като и в двата случая характерната цел на делбата е ликвидирането на съсобствеността между съделителите. В конкретния случай, като са постигнали съгласие всеки от съделителите И. Д. А., Г. Д. А., М. Д. А. и Е. Д. А. да получи в дял 1/4 ид. ч. от дворното място, която реално да владее, въпросните лица не са ликвидирали съсобствеността помежду си, а са си разпределили реалното ползване на съсобственото място и са останали негови съсобственици. С оглед на този извод относно характера на спогодбата в частта, в която е одобрено постигнато съгласие между И. Д. А., Г. Д. А., М. Д. А. и Е. Д. А. всеки от тях да получи в дял 1/4 ид. ч. от дворното място, която реално да владее, въззивният съд е приел, че няма как да бъдат уважени предявеният инцидентен установителен иск за прогласяване нищожността на делбата-спогодба по гр. д. № 947/1956 г. на ПлНС в частта, с която е възложена по 1/4 ид. ч. от дворно място с площ от 630 кв. м, ведно с къща и шопрон, на Е. Г. К., И. Д. А., Г. Д. А. и М. Д. А., поради противоречие със закона - на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 75, ал. 2 ЗН, във вр. с чл. 34 ЗС, както и предявеният инцидентен установителен иск за прогласяване нищожността на делбата по същото гражданско дело, с която е възложена по 1/4 ид. ч. от дворно място с площ от 630 кв. м, ведно с къща и шопрон, на Е. Г. К., И. Д. А., Г. Д. А. и М. Д. А., поради неспазване на изискуемата форма на нотариален акт - чл. 18, във вр. с чл. 365, ал. 2 ЗЗД, и получаване в дял на по 1/4 ид. ч., който дял е различен по размер от законоустановените в чл. 21, ал. 3, във вр. с чл. 38 ЗН (отм. - в редакцията към откриване на наследството на Д. К.). Акцентирал е, че при положение, че в случая липсва делба, няма как да бъде уважен иск за прогласяване нищожността на делба на каквото и да било основание.

Относно иска за прогласяване недействителността на завещателното разпореждане на Е. Д. А., направено с акт за нотариално завещание № 48/15.09.1975 г., над размера на 1/2 ид. ч. от притежаваното от нея имущество преди смъртта й, на основание чл. 14, ал. 2, във вр. с чл. 14, ал. 1 ЗН (в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 60/ 1992 г.), който PC - П. е отхвърлил като погасен по давност, Плевенският окръжен съд е намерил, че този иск следва да бъде отхвърлен не като погасен по давност, а като неоснователен, тъй като въпросното завещателно разпореждане не е недействително в атакуваната му част. Въззивният съд е приел, че надхвърлянето на частта, с която завещателят може да се разпорежда със завещанието, се атакува по искане на заинтересованите наследници за редукция на завещателното разпореждане; такова едно завещателно разпореждане не е недействително в частта, с която завещателят се е разпоредил с повече от половината от имуществото си, а напротив - именно защото е действително, може да се направи искане за неговото намаляване. По така изложените съображения въззивният съд е счел за неоснователен иска за прогласяване недействителността на завещателното разпореждане от Е. Д. А., направено с акт за нотариално завещание № 48/15.09.1975 г. над размера на 1/2 част от притежаваното от нея имущество преди смъртта й, на основание чл. 14, ал. 2, във вр. с чл. 14, ал. 1 ЗН (в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 60/1992 г.).

По спорния въпрос дали Й. П. А., Г. Г. П. и Л. Г. А. са придобили по наследство и присъединено давностно владение имот с идентификатор * с площ от 249 кв. м по КК на [населено място] (предходен № 6762а), Плевенският окръжен съд е споделил изцяло мотивите в първоинстанционното решение, като е приел за правилна преценката в последното, че: от събраните по делото гласни доказателства не може да се приеме за безспорно установено, че непосредствено след одобряване на спогодбата за делба всеки от участвалите в нея наследници на Д. А. К. е установил владение върху описаните в съдебния протокол реални части от парцела; с утвърждаването на плана от 1995 г. не са създадени самостоятелни обекти на правото на собственост в рамките на отразените три поземлени имота в общия УПИ - всеки от тях има характеристиките на реална част от урегулирания поземлен имот; образуваните парцели са останали отредени за един и същи имот - УПИ , *, *, и съответно съсобствениците на този имот са останали съсобственици и на всеки от поземлените имоти в него при същите права, каквито са имали в общия УПИ; при действието на ЗТСУ (отм.), по силата на чл. 59 от закона (преди изменението с ДВ, бр. 34/2000 г.), е била налице забрана за придобиване чрез правни сделки или по давност на реални части от дворищнорегулационен парцел, поради което нито ищците, нито ответниците Й. А., Г. П. и Л. А., са могли да придобият по давност реална част от парцел по плана от 1956 г., респективно УПИ , *, * по плана от 1995 г., в това число и в рамките на ПИ № *, който е реална част от общия УПИ. По силата на чл. 181, ал. 1 ЗТСУ (отм.) реална част от парцел може да се придобива по давност, само ако давностният срок е изтекъл до влизане в сила на ЗТСУ и ако владяната реална част и останалата част от парцела могат да бъдат обособени в самостоятелни парцели по правилата, които са действали до приемането на ЗТСУ или съгласно правилата на ЗТСУ и правилника за неговото приложение, а в конкретния случай, с оглед установените по делото факти, не може да се приеме, че е осъществена тази хипотеза. При това положение образуваните парцели са останали отредени за един и същи имот - УПИ **, *, *, и съответно съсобствениците на този имот са останали съсобственици и на всеки от поземлените имоти в него при същите права, каквито са имали в общия УПИ. При режима на ЗКИР всеки от поземлените имоти е получил единен имотен номер, но тази административна процедура не създава собственост и не е равнозначна на делба между съсобствениците на общия УПИ. Те са останали съсобственици при същите права и върху всеки от имотите, нанесени в кадастралната карта и кадастралните регистри като ПИ с идентификатор * с площ от 312 кв. м, ведно с построените в него сграда с идентификатор с площ от 46 кв. м, на един етаж, и сграда с идентификатор с площ от 48 кв. м, на един етаж; ПИ с идентификатор * с площ от 249 кв. м, ведно с построените в него сграда с идентификатор ** с площ от 52 кв. м, на един етаж, с предназначение - жилищна сграда-еднофамилна, сграда с идентификатор с площ с площ от 14 кв. м, на един етаж, с предназначение - постройка на допълващо застрояване, и сграда с идентификатор с площ от 8 кв. м, на един етаж, с предназначение - постройка на допълващо застрояване, и ПИ с идентификатор * с площ от 184 кв. м, ведно с построената в него сграда с идентификатор **** с площ от 8 кв. м, на един етаж, с предназначение - жилищна сграда-еднофамилна. Жалбоподателите считат атакуваното от тях въззивно решение за незаконосъобразно, неправилно и необосновано, постановено по нередовна искова молба и при нарушаване на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, жалбоподателите твърдят, че въззивното решение по материалноправния въпрос за правната природа на съдебната спогодба в делбения процес противоречи на т. 8 от ППВС № 7/1973 г., както и на решение № 412/11.01.2013 г. по гр. д. № 15/2012 г. на ВКС, І г. о. Сочат, че въззивният съд е допуснал противоречия по процесуалноправния въпрос по приложението на чл. 20 ЗЗД.

Горните два въпроса са поставени във връзка със спогодбата от 21.08.1956 г. по гр. д. № 947/1956 г. на НРС – Плевен.

Жалбоподателите формулират следните процесуалноправни въпроси, с цел изясняване предмета на делбеното дело, опора за които намират в дадените разяснения в решение № 196/10.10.2014 г. по гр. д. № 2362/2014 г. на ВКС, І г. о.: допустимо ли е въззивният съд да разглежда дело за делба без да назначи дори и по свой почин съдебно-техническа експертиза за даване на заключение по въпросите за индивидуализацията на процесните имоти съгласно териториалноустройствения им статут; следва ли решението по допускане на делба да е скрепено със скица, която графически да отразява решаващата воля на съда; по кой план следва да бъдат отразени процесните имоти с индивидуализиращите ги белези: граници и площ – по действащия регулационен план, по плана, в границите на който са отразени маломерните имоти, или по кадастралната карта и кадастралните регистри на населеното място.

Позовават се на нередовност на исковата молба.

Останалите доводи в изложението имат характера на основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и на такива по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

От насрещните страни В. М. Д. и Ю. М. А. е постъпил отговор на касационната жалба, в който е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение, подлежащо на касационното обжалване.

Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставените въпроси, свързани с правната същност на съдебната спогодба и тълкуване волята на страните по нея, въззивният съд не е действал в противоречие с цитираната практика. Същият е съобразил, че същата представлява договор и по тази причина е тълкувал волята на страните по нея, като при тълкуването е спазил изискванията на чл. 20 ЗЗД. Дали изводите му са правилни, касационната инстанция може да провери само в случай, че разглежда спора по същество.

Освен това, Й. П. А., Г. Г. П. и Л. Г. А. нямат правен интерес да атакуват въззивното решение относно съдебната спогодба от 21.08.1956 г., тъй като приемайки, че със спогодбата е била прекратена само съсобствеността между И. А. К., от една страна, и И. Д. А., Г. Д. А., М. Д. А. и Е. Д. А., от друга, и че в останалата й част същата има характер на споразумение за разпределяне ползването на имота, съдът е достигнал до изводи, водещи до правен резултат, целен от касаторите с предявените от тях инцидентни установителни искове за нищожност на делбата. Останалите въпроси от изложението са формулирани без конкретна връзка с въззивното решение. Няма спор, че имотите следва да се допуснат до делба съобразно актуалния им статут, като именно така е действал Окръжен съд – Плевен, който при постановяване на решението си е съобразил действащата кадастрална карта. В случая не е било необходимо нито изслушване на съдебно-техническа експертиза, нито прилагане на скица към решението. В този смисъл тези въпроси са изцяло правно ирелентни.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

Същото не е постановено по нередовна искова молба, каквито съображения са изложени в касационната жалба.

Същевременно, решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. То не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Жалбоподателите дължат разноски по делото пред ВКС, както следва: 910 лв. на В. М. Д. и 910 лв. на адвокат П. Д., като процесуален представител на Ю. М. А., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,