Определение № 4149 от 18.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 888/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Теа Сити Груп“ ЕООД срещу въззивно решение № 205 /13.11.2024 г. по в.гр.д. № 322/2024 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение на Пловдивския окръжен съд в частта, с която жалбоподателят „Теа Сити Груп“ ЕООД е осъден да заплати на Б. Г. С. и С. П. Т. сумата 98 500 лева, представляваща капаро по прекратен предварителен договор от 17.05.2021 г. Решението не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 98 500 лева до пълния предявен размер 197 000 лева. Ответниците по касационната жалба Б. Г. С. и С. П. Т. не са подали писмен отговор на касационната жалба. Касационната жалба e процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване и е редовна. За да постанови решението, въззивният съд е приел следното: Страните са сключили предварителен договор на 17.05.2021 г. както твърдят ищците, които са съпрузи. Ищците са платили сумата 98 500 лева като капаро. Ответникът се е снабдил с акт обр. 14 за сградата след уговорения срок. Твърденията на ищците, че не са уведомени за съставянето на такъв акт, са неоснователни, ищцата, която е работила като търговски директор при ответника, е разполагала с такъв акт, тъй като го е представила като пълномощник на ответника пред служба Геодезия и картография преди да бъде прекратено трудовото и правоотношение с ответното дружество. Ищците не са платили и до момента втората уговорена вноска, която е следвало да заплатят на акт обр. 14. Ответникът не се е снабдил и до момента с акт обр. 15. На 14.12.2022 г. страните взаимно са си отправили волеизявления за прекратяването на договора поради неизправност на насрещната страна. Въззивният съд е приел, че и ищците и ответникът са неизправни страни по сключения между тях договор, поради което нито една от страните не би могла правно валидно да го развали поради виновно неизпълнение на задълженията на насрещната страна. Следователно за ищците не е възникнало правото да получат дадения задатък в двоен размер, нито за ответника е възникнало правото да го задържи. Но въззивният съд е приел, че насрещните изявления на страните са довели до прекратяване на облигацията, възникнала помежду им, при което ответникът дължи връщане на полученото по този договор. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В изложението на основания за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател се позовава на недопустимост на въззивното решение, поради това, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, не е посочил приложимия закон и правната квалификация на предявения иск. Настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за недопустимост на въззивното решение. Въззивният съд се е произнесъл по доводите на ответника за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение (както и по доводите на ищците), които е намерил за неоснователни (че първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения иск и решението му е правилно), по фактическите твърдения на ищците, които представляват основание на техния иск и по тяхното искане (петитум) за връщане на даденото от тях капаро в двоен размер, както и по възраженията на ответника срещу допустимостта и основателността на иска. Непосочването от въззивния съд на правната квалификация на иска и непосочването от него на номерата на разпоредбите, на които се основават оплакванията на ответника и предпоставките за уважаването на иска не обуславя недопустимост на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение. Касационният жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение поради противоречивост на мотивите, че ответникът дължи връщане на даденото на ищците, които са неизправна страна по предварителния договор. При запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано, тъй като въззивният съд не е осъдил ответника „Теа Сити Груп“ ЕООД да върне получената сума поради развалянето на договора от страна на ищците, за които е обосновал изводите си, че са неизправна страна, както и ответникът, а поради това, че насрещните изявления на страните са довели до прекратяване на облигацията, възникнала помежду им, при което ответникът дължи връщане на полученото по този договор. Касационният жалбоподател поставя и следните правни въпроси, по които твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – че осъществяват основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване: Въпрос 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по релевантните за спора обстоятелства така, както са заявени от страните, може ли съдът да променя и преиначава заявените от ищците претенции в исковата молба и да се произнася по непредявен от ищците иск. Въпрос 2. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на въззивното решение да обсъди и прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, кои доказателства възприема и кои не. Представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането от съда в мотивите на съдебното решение на възраженията и доводите, изложени писмено от страните в контекста на съответно приложимото право. Длъжен ли е въззивният съд да определи правната квалификация и приложимите законови разпоредби и да направи изводи, кореспондиращи с конкретни материалноправни норми. Представлява ли съществено процесуално нарушение непосочването от Пловдивския АС на приложимите материално-правни норми в съдебното решение. Въпрос 3. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество на спора, да изложи собствени мотиви във въззивното решение във връзка с направените оспорвания на първоинстанционния съдебен акт, в това число и като го потвърждава изцяло. Представлява ли съществено процесуално нарушение липсата на обсъждане и преценка от страна на Пловдивския АС на всички съображения и доводи изложени от „Теа Сити Груп“ ЕООД, във въззивната жалба и писмената защита, представени по делото. Въпросите за правомощията на въззивния съд (по чл.269 – чл.273 ГПК) и по-конкретно за задълженията на въззивния съд да извърши служебна проверка за допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част, след което да обсъди основателността на оплакванията във въззивните жалби след преценка на събраните по делото доказателства за фактите и обстоятелствата, на които тези оплаквания са основани (които са релевантни за спора), след което да разреши спора по същество, са обуславящи, но не са разрешени както се твърди, а в съответствие с установената практика на ВКС. Въпросът за задължението на въззивния съд да определи правната квалификация на иска не е обуславящ, доколкото въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ответника „Теа Сити Груп“ ЕООД, които е разгледал, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по предявения иск, след което е разгледал и доводите, че първоинстанционният съд се е произнесъл неправилно и е приел окончателния извод, че първоинстанционният съд се е произнесъл правилно по иска за връщане на даденото на отпаднало основание. Въззивният съд няма задължения да прави доклад по делото, той не е установил допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при докладване на делото, а първоинстанционният съд е направил доклад по делото, в която е посочил правната квалификация на иска и е разпределил доказателствената тежест на страните и процесуалният представител на ответника е заявил изрично, че няма възражение по доклада. Третата част на втория въпрос (последното му изречение) и втората част на третия въпрос са фактически, а не правни, представляват преформулирани като въпроси доводи за процесуални нарушения на въззивния съд, поради което не са годни да обосноват основание за допускане на касационно обжалване. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени наведените основания за допускане по касационно обжалване по чл.280, ал.2 и ал.1 ГПК. С оглед на този изход от производството касационният жалбоподател няма право на разноски. Ответниците не претендират разноски и не представят списък на разноски и доказателства за направени разноски. Поради това и на тях разноски не следва да бъдат присъдени. Воден от изложеното съдът