Определение № 4049 от 09.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2277/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Н. И. Д. и Т. И. Л., подадена чрез адв. М. И. от АК – Д., срещу въззивното решение № 51 от 16.02.2024 г. по в. гр. д. № 704/2023 г. на ОС – Добрич, постановено по иск за делба на фаза допускане на делбата, в частта му относно дяловете на съсобственици в делбеното имущество. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно като необосновано и постановено в противоречие с материалноправните и процесуалноправни норми – касационни основания по смисъла на чл. 281, т.3 ГПК. Насрещната страна по касация – И. Й. К. не е взел становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 601/24.07.2023 г. по гр. д. № 843/2022 г. на РС – Добрич, в частта, с която са определени квоти от по 1/4 ид.ч. за И. Й. К., 2/4 ид.ч. за Н. И. Д. и 1/4 ид.ч. за Т. И. Л., при които квоти е допусната делбата на недвижимм имот: нива с площ от 27 004 кв.м. с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. Д., подробно индивидуализиран в диспозитива на решението. Въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта относно квотите, при които се допуска делба на описания в решението поземлен имот. Производството по гр. д. № 843/2022 г. на Районен съд - Добрич е образувано по предявен от И. Й. К. срещу Н. И. Д. и Т. И. Л., иск за делба на недвижим имот - нива с площ от 27004 кв.м. и идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], общ. Добричка, одобрени със Заповед № РД-18- 272/28.08.2017г. на ИД на АГКК, с последно изменение от 09.05.2019г., с трайно предназначение на територията: земеделска и категория: трета; с номер по предходен план: *, при посочени от ищеца квоти от 1/4 за ищеца И. Й. К., 1/4 за Т. И. Л. и 2/4 за Н. И. Д.. В исковата молба се твърди, че страните са наследници на С. А. К. и са придобили равни части от процесния недвижим имот, като по сделка /поукпко-продажба/ с преживелия съпруг на наследодателката - с И. К., ответницата Н. Д. е могла да придобие само 1/4 ид.ч., а не прехвърлените 5/8 ид.ч., доколкото прехвърлителят е притежавал по наследство от С. К. само 1/4 ид.ч. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено че страните по делото са деца на починалата на 24.12.2002 г. С. А. К., които, заедно с преживелият съпруг И. Л. К., са нейните законни наследници. По време на брака между наследодателката и И. Л. К. (сключен на дата 03.06.1970 г.) С. К. е придобила процесния недвижим имот въз основа на договор за доброволна делба (вписан в СлВп - Д. с вх. рег. № 269, том X. от 17.12.1997 г.), с който е делено наследството на А. В. Д., а именно на земеделски земи от общо 94,452 дка в землището на [населено място]. По тази доброволна делба С. А. К. е получила в реален дял нива с площ от 27,000 дка, трета категория, имот с номер * по плана за земеразделяне на селото, съставляваща поземлен имот с площ от 27 004 кв.м. с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място]. Страни по договора за делба са С. А. К., Т. А. К., Ж. В. К., А. В. К., В. В. К. и В. К. К. (последните четирима са наследници на починалата преди наследодателя негова дъщеря Д. А. К.), за които лица, при липсата на спор, че Т. К. също е дете на наследодателя, макар да не е била вписана в приетото удостоверение за наследници, въззивният съд е приел, че са живите към датата на договора законни наследници на А. В. Д., както и че за всяко от трите му дъщери се полага дял по 1/ 3 ид.ч. от наследствените земеделски земи. По силата на договора петима от съделителите са получили дял в натура, а В. К. К. е получил от останалите петима общо парично уравнение от 100 000 лв. /неденоминирани/, за която сума е записано в договора, че е изплатена изцяло и в брой на съделителя. След смъртта на С. А. К., преживелият съпруг И. Л. К. е продал на ответницата Н. И. Д. с договор по н.а. 135 от 22.03.2017г., 5/8 ид.части от нивата с площ от 27 004 кв.м., получена в дял от С. К. при делбата от 1997 г. По основният спорен въпрос по делото дали полученият от С. А. К. при делбата на наследството от 1997 г. имот, предвид уговорката за платено на единия от съделителите парично уравнение на дела му, е станал нейна лична собственост или е придобит в режим на съпружеска имуществена общност със съпруга ѝ И. Л. К. респективно дали след смъртта на общата наследодателка неговият дял в съсобствеността е с произход само от наследяване или и от прекратена СИО, съответно в какъв обем е проявила транслативното си действие извършената от него продажба на 5/8 ид.части на 22.03.2017 г., въззивният съд е приел следното: Този имот е станал лично притежание на С. К. на основание чл. 20, ал. 1 от СК от 1985г (отм.), защото в неин дял не е поставен имот, който надвишава наследствените ѝ права в съсобствеността и няма част, която да е придобита възмездно по време на брака ѝ с И. Л. К.. Доколкото при делбата С. К. е получила в реален дял нива от 27,000 дка, което е по-малко от полагащата й се част от наследството - 31,484 дка, е формиран извод, че няма основание да възникне съпружеска общност заради плащане на уравнение през време на брака, тъй като С. А. К. не е получила при делбата дял, надвишаващ нейната наследствена част и включващ и части от дяловете на другите сънаследници, и не тя, я на нея се е дължало парично уравнение, при което уговореното заплащате и от нея на парично уравнение на В. К., е в противоречие на чл69, ал.2, изр.2 ЗН. Прието е, че направеното с отговора на въззивната жалба възражение за частична недействителност на делбата от 1997 г. е допустимо, като касаещо приложението на императивна материално правна норма, но тази частична недействителност не се отразява върху валидността на делбата съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД, при което дори и по време на брака на наследодателката С. К. с И. К. да има плащане от същата на В. К. на част от уговореното парично уравнение при делбата, то поражда само облигационни, но не и вещни последици. Посочено е, че в настоящия случай не е налице хипотеза като посочената в ППВС № 5/1972 г., доколкото полученото от С. К. имущество при делбата от 1997 г. не надвишава наследствената й част, върху което надвишение да възникне СИО поради плащане на уравнение по време на брака. При този извод, че полученият от С. К. по наследство имот – нива от 27004 кв.м., който имот е предмет на иска за делба, е станал нейна лична собственост, на основание чл. 20, ал. 1 от СК от 1985г. (отм.), а не е част от имуществената общност със съпруга ѝ И. Л. К. – нито изцяло, нито частично, е заключено, че нейните наследници – съпруг и три деца, са станали съсобственици по наследяване на по 1/ 4 ид.част от имота. Така е прието, че преживелият съпруг И. К. е могъл да се разпореди валидно в полза на Н. Д. само с притежаваната от него 1/4 ид.ч., и последната се легитимира като съсобственик с дял 2/4 ид.ч. (1/4 от които по наследяване), а останалите двама наследници на С. К. имат по 1/ 4 ид.ч. от същия имот. Поради съвпадане на крайния решаващ извод относно дяловете на съделителите, първоинстанционното решение в частта по дяловете е потвърдено, макар и по различни съображения спрямо тези на първоинстанционния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба (същото съдържание е инкорпорирано и в самата касационна жалба) се твърди наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане касационното обжалване. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с посочени решения на ВКС в няколко групи, но конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, в контекста на който да се преценява твърдяното противоречие, не е формулиран, а в аргументация е посочено обобщено и накратко какво е становището на ВКС в посочените по групи решения по други дела на ВКС. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и е обусловил решаващите изводи на съда, е задължение на касатора като израз на диспозитивното начало. Касационният съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение и така е пречка да се преценява твърдяното противоречие с практиката на ВКС, макар последната да е посочена от касатора. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК в изложението са формулирани конкретни въпроси, които се сочи да са такива от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно: 1/ Допустимо ли е въззивния съд, при направено искане за допускане на нови доказателства, които страната не е могла да узнае, посочи и представи до подаване на жалбата съответно в срока за отговор, без да е разпределил доказателствената тежест между страните в процеса, да приеме, че тези доказателства не са от значение за решаване на спора по делото при положение, че въззиваемата страна едва в отговора на въззивната жалба заявява, че било невъзможно С. А. К. да заплаща уравняване на дялове при положение, че не е получила по – голям дял, отколкото ѝ се полага по закон? 2/ Следва ли съдът да приеме, че независимо, че не е указал с доклада си коя страна, каква доказателствена тежест носи, да решава спора въз основа на твърденията на въззиваемата страна направено едва в отговора на въззивната жалба? Макар да са формулирани конкретни въпроси, не е обоснована специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно значението на поставените въпроси в контекста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване, според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Посочването, че въпросите са такива от значение за развитие на правото и за точното прилагане на закона, респ. и че липсва практика на ВКС, не е достатъчна обосновка. Развитите с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК доводи са оплаквания за неправилност и за допуснати процесуални нарушения, които не могат да бъдат предмет на проверка в настоящето производство по чл.288 ГПК, в което съдът проверява само предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. При извършената служебна проверка не се установяват данни за пороци в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК. Ето защо касационното обжалване не може да се допусне. Страните нямат заявени искания за разноски, поради което съдът не дължи произнасяне по такива по чл. 81 ГПК. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК