Определение № 60365 от 09.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4331/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.2 изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Й. А. А. срещу определение на Върховен касационен съд, ІІІ г.о., № 60222 от 16.07.2021 г. по гр.д.№ 1189/ 2021 г., с което е оставена без разглеждане касационната му жалба срещу въззивно решение на Софийски градски съд № 261770 от 11.12.2020 г. по гр.д.№ 11635/ 2019 г. С въззивното решение частично е потвърдено и частично е обезсилено решение на Софийски районен съд от 18.12.2018 г. по гр.д.№ 21829/ 2017 г. и като краен резултат е върната исковата молба, подадена от Й. А. срещу Университет по библиотекознание и информационни технологии за признаване за установено, че за времето от 01.01.1999 г. до 25.03.2017 г. ищецът има право на допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор и производството по този иск е прекратено, а е отхвърлен иска на Й. А. срещу Университет по библиотекознание и информационни технологии за обявяване на недействителността на т.3 от сключеният между тях на 07.03.2016 г. трудов договор. Частният жалбоподател поддържа, че доколкото с въззивното решение е обезсилено решението на първата инстанция, то подлежи на касационен контрол. Такъв контрол било възможно да се осъществи и по отношение на отхвърлянето на иска, тъй като решението на въззивния съд било очевидно неправилно. Определението не било правилно и в частта за разноските, тъй като не били изложени мотиви по размера и сумата била определена необосновано. Счита подадената от него касационна жалба за допустима, а определението на другия състав на ВКС, в което се приема обратното, моли да бъде отменено. Ответната страна Университет по библиотекознание и информационни технологии оспорва жалбата като поддържа, че правилно спорът е счетен за трудов и че разглеждането му е двуинстанционно. Според него преценката на другия състав на ВКС за недопустимост на касационната жалба следвало да бъде потвърдена. Частната жалба е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Производството пред първоинстанционния Софийски районен съд е образувано по искова молба на Й. А. А. срещу Университет по библиотекознание и информационни технологии, предявени са обективно съединени искове за обявяване на недействителността на т.3 от сключеният между страните на 07.03.2016 г. трудов договор и за признаване за установено, че за времето от 01.01.1999 г. до 25.03.2017 г. ищецът има право на допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор. С решение от 18.12.2018 г. по гр.д.№ 21829/ 2017 г. съдът отхвърлил исковете. Ищецът обжалвал този акт и по жалбата му е образувано гр.д.№ 11635/ 2019 г. на Софийски градски съд. С решение № 261770 от 11.12.2020 г. този съд обезсилил първоинстанционния акт в частта, в която е отхвърлен вторият иск, като счел производството по него за недопустимо и го прекратил. По първия иск решението на първоинстанционния съд било потвърдено. Касационната жалба на Й. А. срещу този акт на Софийски градски съд е оставена без разглеждане по същество с обжалваното в настоящето производство определение на друг състав на Върховния касационен съд на основание чл.280 ал.3 т.3 ГПК. Определението е законосъобразно. Въззивните съдебни решения по искове, с които се разрешават трудови спорове, законодателят е изключил от обхвата на касационния контрол, с изключение на решенията по искове по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ и за плащане на трудови възнаграждения и обезщетения с цена над 5 000 лв (чл.280 ал.3 т.3 ГПК). Споровете относно възникването, съществуването изпълнението и прекратяването на трудови правоотношения, са трудови, съгласно чл.357 ал.1 КТ. Въззивно решение по искове, с които такива спорове са заявени за решаване от съда, не попада в изключенията по чл.280 ал.3 т.3 ГПК, затова касационният контрол върху него е изключен. Това важи и когато произнасянето на въззивния съд не е по същество, а по допустимостта на иска. Определението /какъвто характер има въззивното решение в прекратителната част/, с което този иск е приет за недопустим и производството по него е прекратено, не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.274 ал.4 ГПК. Затова подадената касационна жалба е недопустима и правилно е оставена без разглеждане по същество с обжалваното в настоящето производство определение на друг състав на Върховния касационен съд. Без каквото и да е значение са доводите на частния жалбоподател по правилността на въззивното решение. В настоящето производство предмет на проверка е единствено преценката на другия състав на Върховния касационен съд по въпроса възникнало ли е в полза на ищеца право на касационно обжалване. С констатацията, че ищецът няма такова право, правомощията на настоящия съдебен състав се изчерпват и той не може да проверява правилността на други постановени в производството актове. Що се касае до присъдените разноски, извършването им е доказано в претендирания от ответната страна размер и същите се дължат на основание чл.78 ал.4 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд