Определение № 5147 от 26.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2966/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Русе, действаща чрез процесуалния си представител Г. Д. И. – юрисконсулт, срещу въззивно решение № 85 от 12.05.2026 година, постановено по в. гр. д. № 101/2026 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

С обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение съдът е отменил изцяло решение № 521/09.12.2025 г. по гр. д. № 575/2026 г. по описа на ОС - Русе, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от А. В. С. против Община Р. искове с правно основание чл. 49, във връзка с чл. 45, ал.1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 26 000 лева /частичен иск от 30 000 лева/ и обезщетение за имуществени вреди в размер на 2 440,63 лева, ведно със законните лихви, като вместо това е постановил осъждане на Община Р. да заплати на А. В. С. сума в размер на 13 293,59 евро /с левова равностойност от 26 000 лева/ - частично предявена претенция от обща сума от 15 338,76 евро /с левова равностойност от 30 000 лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди /болки и страдания/, претърпени при падане на 17.02.2025 г. на Площада в гр. Р., вследствие некачественото му почистване от сняг и необезопасяване от пързаляне, поради неизпълнение на задължението на Община Р. да почиства и поддържа общинските площи в безопасно състояние, ведно със законната лихва, считано от 17.02.2025 г. до окончателно изплащане, както и сумата в размер на 1247,87 евро /с левова равностойност 2440,63 лева/, представляваща обезщетение за имуществени вреди /разходи за лечение и разликата между нетното трудово възнаграждение, което е следвало да получи ищецът и обезщетението за временна неработоспособност, което е получил/, претърпени, вследствие гореописания инцидент, ведно със законната лихва, считано от 09.05.2025 г. до окончателното изплащане.

Община Р., в качеството й на касатор, обжалва посоченото въззивно решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и като необосновано. Твърди, че решението е постановено при неправилно приложение на чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и по подробно изложени съображения моли за неговата отмяна в частта, в която общината е осъдена да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 13 293,59 евро.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като поставя следните въпроси:

1. В производство за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД за настъпили вреди от падане на заледен участък трябва ли ищецът да установи осъществяването на увреждащото деяние?

Касаторът се позовава на решение № 147 от 19.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 582/2011 г., IV г. о., ГК и решение № 141 от 8.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3052/2019 г., IV г. о.

2. Допустимо ли е доказване на непозволено увреждане само чрез косвени доказателства?

Сочат се решение № 31/9.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 502/2011 г., III г. о. и решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г.

3. При предявен иск по чл. 49 ЗЗД срещу община за вреди от падане на пешеходец в зимни условия, достатъчно ли е за ангажиране на отговорността на общината да се установи наличие на сняг на отделни участъци от общинска площ, или следва ли да бъде доказано конкретно противоправно поведение и пряка причинна връзка между това неизпълнение и настъпилото увреждане?

Касаторът се позовава на решение № 50065 от 2023 г. на ВКС; решение № 50009 от 02.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1860 /2022 г., I г. о., ГК, решение № 147 от 19.06.2012 г. по гр. д. № 582/2011 г. на IV г. о. на ВКС; т. 2 от Постановление № 7 от 1959 г., Пленум на ВС.

4. За да бъде намалено обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, необходимо ли е поведението на пострадалия да бъде противоправно или да нарушава конкретна правна забрана, или е достатъчно то обективно да е допринесло за настъпване на вредоносния резултат?

Сочи се съдебна практика: ППВС № 17/1963 г., решение № 96 от 29.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2461/2014 г., II т. о., ТК, решение № 121 от 6.11.2019 г. на ВКС по т. д. № 2762/2018 г., решение № 107 от 6.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2019/2020 г., III г. о., ГК, решение № 50142 от 28.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2154/2022 г., решение № 142 от 7.08.2017 г. на ВКС по г. д. № 3266/2015 г., II т. о., ТК, решение № 370 от 16.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 896/2018 г., II т. о., решение № 159 от 38.6.2025 г. на ВКС по т. д. № 903/2024 г., I г. о., решение № 54 от 22.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 316/2011 г., II т. о., решение № 169 от 02.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1643/2013 г., II т. о., решение № 6 от 03.02.2017 г. на ВКС по гр. д № 53091/2015 г., III г. о., решение № 8 от 10.01.2025 г. на ВКС по г. д. № 825/2024 г., I т. о., ТК.

5. Длъжен ли е въззивният съд при спор относно механизма на падане и наличието на съпричиняване, да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност — включително видеозаписите, свидетелските показания, ежедневните отчети за снегопочистване, данните за зимната обстановка и поведението на пострадалия и да изложи конкретни мотиви защо приема или отхвърля възражението за съпричиняване?

Касаторът се позовава на т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.. ОСГТК, решение от 10.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1963/2019 г., II г. о; решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г.. IV г. о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г.; решение № 15 от 30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о.; решение № 275 от 21.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3619/2023 г., I г. о.;ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСТК; ППВС № 1/1953 г.; ППВС № 7/1965 г.; ППВС № 1/1985 г.; решение № 94/28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о.; решение № 68/24.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 78/2012 г., II т. о.; решение № 12/16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2184/2015 г., III г. о.; решение № 134/30.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 234/2013 г.. II т. о.; решение № 212/01.02.2012 г. па ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о.; решение № 621/22.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1927/2009 г., IV г. о.

6. При определяне на обезщетение за неимуществени вреди но чл. 52 ЗЗД длъжен ли е съдът да съобрази конкретно характера на увреждането, периода на възстановяване, липсата на трайна инвалидизация, благоприятната медицинска прогноза, действително доказаните болки и страдания, икономическите условия към датата ни деликта и обичайните размери на обезщетенията в сходни случаи, без да основава размера на обезщетението на бъдещи, несигурни или хипотетични обстоятелства?

Посочват се решение № 75/13.05.2010 г. по гр. д. № 3655/2018 г., III г. о.; решение № 226/30.01.2019 г. по гр. д. № 756/2018 г.; решение № 56/10.04.2019 г. по гр. д. № 1638/2018 г., IV г. о. решение № 30073 от 13.03.2023 г. по гр. д. № 329/2021 г., I т. о.

Според касатора, при условията на евентуалност, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2. предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност, изразяваща се в това, че въззивният съд е приел за доказано противоправно поведение на община Р. при липса на събрани доказателства за наличие на заледяване на мястото на инцидента и е отказал да приложи чл. 51, ал. 2 33Д с мотив, че поведението на пострадалия не било противоправно, като по този начин неправилно е стеснил приложното поле на института на съпричиняването.

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от А. В. С., действащ чрез адвокат М. А., който оспорва изцяло касационната жалба. Изразява становище, че въззивният съд е установил след цялостна и съвкупна преценка на доказателствата, че към момента на инцидента процесният участък от площадното пространство не е бил почистен и обезопА. по начин, гарантиращ безопасното преминаване на пешеходците при съществуващата зимна обстановка. Моли решението да не се допуска на касационно обжалване.

При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е очертал предмета на делото, а именно: първоинстанционният съд е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 49, във връзка с чл. 45 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от А. В. С. против Община Р., за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди (болки и страдания от фрактура - счупване на лъчева кост с разместване на фрагменти), вследствие падане на г. на Площада в гр. Р., в резултат на непочистен от сняг и лед участък, поради неизпълнение на задължението на Община Р. да почиства и поддържа общинските площи в безопасно състояние, в размер на 26 000 лева /частично предявен иск от 30 000 лева/, ведно със законната лихва от 17.02.2025 г. до окончателно изплащане.

Съдът е посочил фактите, обстоятелствата и твърденията в исковата молба - ищецът твърдял, че на г., около 17.05 часа, при връщане от работа, преминавайки през непочистения от сняг и лед площад, в непосредствена близост до сградата на Община Р. и по-конкретно на пл. С. № се подхлъзнал, загубил равновесие, паднал и получил травматично увреждане. Съдът е отразил и становището на ответника в отговора на исковата молба, че от видеозаписите, обезпечени като доказателства по ч. гр. д. № 1370/25 г. по описа на РРС, било видно, че от страна на задълженото предприятие било извършено снегопочистване и били обособени участъци/алеи за придвижване на пешеходци на площада, което изключвало отговорността на Общината; че е налице съпричиняване за настъпване на вредоносния резултат, което се установявало от приобщените видеозаписи и по-конкретно този с наименование „Алея пред Д.“, в който ясно се виждал начина на настъпване на инцидента - ищецът, както вървял по почистения участък от сняг, изведнъж се обърнал надясно и тръгнал към участък с натрупан сняг и по този начин сам допринесъл за настъпването на инцидента.

От повторния оглед, извършен от въззивния съд по реда на чл. 204 ГПК, на приобщеното по делото веществено доказателство - оптичен носител с видеофайлове, съдът е установил следното състояние на площада на гр. Р. на г., във времеви интервал около 17.00 ч. до 17.10 ч., както следва: Площадът в областта между хотел Д. П. и сградата на „Б. “ АД, от една страна и парка, от друга страна, който площад е пешеходна зона, има участъци, непокрити от сняг и такива, покрити със сняг, като в участъка между уличните лампи и пейките на парка има почистена от сняг малка „пътека“; от изгледаните видеозаписи не може да се прецени дали непокритите участъци от сняг от земната повърхност на площада /плочки/ са само мокри или и заледени на места; пешеходците вървят и по непокритите от сняг участъци и по тези със снежна покривка; от видеозаписа от първи файл: „O.” от трета папка „вход д.“, във времеви интервал от 17:00:56 ч. до 17:04:13 ч., се вижда, че трима от преминаващите пешеходци, по различно време, се подхлъзват: първият пешеходец - мъж с тъмни дрехи при излизане от заснежената към незаснежената част от площада, се подхлъзва (без падане) върху плочките, непокрити със сняг в приблизителен час 17:00:56 ч., вторият пешеходец - жена с бяло яке, с черна раница на гърба се подхлъзва (без падане) на заснежената част на площада в около 17:02:14 ч., а в около 17:04:26 ч. мъжка фигура, облечена в тъмни дрехи с яке с качулка на главата, носещ в дясната си ръка светлосиня чанта, за която страните заявяват в съдебно заседание, че не спорят, че това е ищецът - също леко се подхлъзва (без падане) върху заснежената повърхност на площада; движението по площада е интензивно, като по-голямата част от пешеходците преминават спокойно през непочистената и почистената зона от площада.

Съдът е отбелязал, че страните по делото не спорят, че ищецът на г., около 17.05 ч., придвижвайки се по пешеходната зона на площада в гр. Р., се е подхлъзнал и паднал, като най-добре и в най-близък план механизмът на падане се вижда и съответно установява от видеозаписа от файл: „” в първа папка, озаглавена „алея пред д.“ - виждат се площадът, сградата на „Б.“ АД, от едната страна, а от другата страна - улични лампи, след които пейки (началото на парка) и дърветата от парка; има непокрита със сняг пешеходна зона, отстрани на която има заснежени участъци, включително около осветителните улични тела върху пешеходната зона на площада, като между заснежената част, върху която се намират осветителните тела и пейките от парка, се вижда тясна, непокрита със сняг, пътечка (също част от пешеходната зона); в 17:05:13 ч. се вижда фигурата с тъмни дрехи и светлосиня чанта, за която не се спори, че е ищецът - върви праволинейно напред по непокритата от сняг част на пешеходната зона на площада, като около 17:05:34 ч. се отклонява вдясно до нивото на първата улична лампа и преминава през заснежен участък от площада, като в момента, в който навлиза върху непокритата със сняг малка пътечка, оформена между осветителните тела и пейките на парка, се подхлъзва и пада; става, изправя се, взема чантите и тръгва в посока щандове за сладолед, вървейки върху почистената част, прехвърля чантите от дясната ръка в лявата ръка и продължава напред.

Въззивният съд е отразил свидетелските показания на разпитания от първоинстанционния съд свидетел К.К., който работи като шофьор в ОП“Паркстрой“ - общинското звено, отговарящо за почистването на площада от сняг, а именно: свидетелят е заявил, че задълженията му са да почиства площада със специална машина, която отпред има гребло, а отзад изсипва специален препарат на прах, като ширината на третирания участък е колкото ширината на греблото; почиствал централната алея пред хотел Д., както и алеята между пейките и тревната площ; че целта на препарата е снегът да се топи, след което се отичал в шахтите, като той следял дали препаратът е достатъчен за третираните площи; с машината се събирал снегът на камари, които се извозвали с камиони, а на конкретната дата - 17.02.2025 г. свидетелят не си спомня дали той е почиствал Центъра, а при предявяване на 2 броя Ежедневни отчети досежно машина Р 07 - 074 е заявил, че първите два подписа са негови и че той не попълвал тези отчети, а само ги подписвал, за да удостовери, че е работил, като в отчетите е отразено, че на дата 17.02.2025 г. - е извършено „поч. сн. хим. Ц.“.

Съдът е констатирал, че по делото не е спорно, а и от писмените доказателства, приети от първоинстанционния съд /медицински документи/, както и от кредитираното от него заключение на СМЕ, се установява, че на 17.02.2025 г. ищецът С. е бил приет в Клиника по Ортопедия и травматология в УМБАЛ „К.“ АД, гр. Р. с диагноза „фрактура радии декстра ин партис дисталис“; че при приемането му е бил с болка и оток в областта на дясна гривнена става с видима деформация и че е получил вътреставно счупване на лъчевата кост и разместването на фрагментите.

Посочено е, че на 17.02.2025 г. е направено безкръвно наместване на фрагментите, за да се избегне продължителното притискане на меки тъкани и съдово-нервен сноп с избягване бъдещо развитие на болест на Зудек; за избягване на опасността от вторично разместване и анатомично срастване на костта е взето решение за оперативно лечение по клинична пътека 220.1.; ищецът е опериран на 18.02.2025 г., като му е поставена метална остеосинтеза; изписан е от отделението на 21.02.2025 г. с препоръки да следи за оток и подвижност на оперирания крайник и да проследи неговото раздвижване след сваляне на имобилизацията; препоръчано е да се правят стерилни превръзка през три дни с йодасепт, а конците да се свалят на 14 ден от операцията.

Съдът е отбелязал, че видно от амбулаторен лист, на 17.03.2025 г. ищецът е прегледан от лекар с оплаквания от болка, изтръпване, затруднени движения в областта на дясна гривнена става, 1,2,3,4 пръст на дясната ръка, както и че не може да пише; препоръчано е продължаване на отпуск поради временна нетрудоспособност и физиотерапия; на 20.03.2025 г. е прегледан от друг лекар като според амбулаторния лист обективното му състояние е: наличие на оточна гривнена става, длан и пръсти, груб оперативно цикатрикс воларно; ограничени активни движения в дясна гривнена става; нестабилен хват; спонтанна и палпаторна болка.

Констатирано е, че на ищеца е била предписана терапия като по делото е представен картон за проведено физикално лечение в МД “М.“ ЕООД от 7 дни; в амбулаторния лист за проведен преглед на 24.03.2025 г. е отразено, че ортезата е свалена, оперативната рана е спокойна, зараснала първично, с все още ограничени и болезнени движения; удължен е отпускът поради временна нетрудоспособност; на 08.04.2025 г. също е проведен преглед като е констатирано наличие на постоперативен цикатрис в областта на дясна дистална предмишница, както и спонтанна болка, появяваща се при екстремна флексия и екстензия на китката; проведено е физикално лечение от Медицински център „М.“ ЕООД.

Въззивният съд е отразил заключението на съдебно-медицинска експертиза, от която се установява, че счупванията, които е претърпял ищецът, най-често възникват по индиректен механизъм - падане върху дланта при дорзална флексия на дланта /сгъната китка в посока обратна на дланта/ и изпъната ръка; при такъв вид счупвания разстройството на функцията на крайника е не по-малко от 30 дни; имобилизацията обхваща определен участък от крайника и не спира движението на цялата ръка, но до голяма степен увеличава дискомфорта и намалява способността за самообслужване; в настоящия случай при увреждането на ищеца е нарушена целостта на кожата, подкожието и един мускул, който е залепен за костта; според вещото лице-ортопед получената от ищеца фрактура е една от най-благоприятните като краен резултат при млади и активни пациенти; общият срок на лечение и възстановяване е от два до четири месеца, ако не се появят допълнителни съпътстващи усложнения, които могат да забавят лечението до една година; в случая поставената метална остеосинтеза може да удължи лечението от 6 до 12 месеца; ищецът е бил с имобилизация 30 дни; провеждал е рехабилитация 2 пъти по 7 дни, както и в домашни условия; по данни на ищеца усещането за нормални движения е получил след 6-тия месец като останала болка при екстремни натоварвания; премахването на металите, ако няма усложнения, може да се извърши след 18 до 20 месеца, което може да доведе до ново обездвижване, болки и дискомфорт.

Отразено е, че при извършеното освидетелстване на ищеца на 15.10.2025 г. вещото лице е констатирало палпаторна болка в долния край на лакетната кост, засилваща се при екстремни натоварвания, наличие на оток в същата област и разлика в обиколката на двете гривнени стави около 1 см. и намалено радиално отвеждане на дланта от 10 градуса в сравнение с нормата; че ищецът все още усеща дискомфорт в оперираната ръка; че разликата в обиколките на китките се получава от оток на тъканите и когато изчезнат белезите на оток, няма да има разлика.

Въззивният съд подробно е отразил показанията на С. С., леля на ищеца, от които се установява какво е било състоянието му във връзка с полученото травматично увреждане и как се е отразило на живота, работата му и психическото му състояние в последващите месеци на лечение.

Съдът е обобщил, че видно от приетите като писмени доказателства, болнични листове, ищецът е бил в отпуск поради временна неработоспособност за периода от 17.02.2025г. до 22.04.2025 г.

От правна страна съдът е отразил в мотивите си, че реализирането на отговорността на ответника се петендира във връзка с твърдяно противоправно бездействие, свързано с поддържането на общинска собственост - неизвършване на качествено снегопочистване, гарантиращо безопасността на пешеходците, преминаващи по пешеходната зона на площад „С.“ в гр. Р., вследствие на което е настъпил вредоносен резултат за ищеца, поради което същата намира своето правно основание в чл. 49 ЗЗД, във връзка с чл. 45 ЗЗД – т. е. обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работа.

Съдът, очертавайки фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД, е посочил, че в случая страните не спорят, че площадът, по който се е движил ищецът и на който се е подхлъзнал и паднал, вследствие на което е получил счупване на лъчева кост с разместване на фрагменти, се намира на територията на О. Р.и е общинска собственост. Изложил е съображения, че съгласно разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 2 и ал. 2 и чл. 31 ЗП и чл. 167 от ЗДвП общината е длъжна да поддържа общинските пътища в изправно състояние, да сигнализира незабавно за препятствията по тях и да ги отстранява в най-кратък срок, като отговаря за изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища; разпоредбата на чл. 11 ЗОС също вменява задължение на Общината да управлява имотите и вещи - общинска собственост в интерес на населението в общината съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин, а според чл. 2, ал. 1 от Наредба № РД- 02-20-19 от 12.11.2012 г. за поддържане и текущ ремонт на пътищата поддържането на пътищата включва комплекс от дейности и системни грижи за осигуряване на необходимите условия за непрекъсната безопасна и нормална експлоатация на пътя, а ал. 2 определя, че в зависимост от целите, които трябва да бъдат постигнати, поддържането е превантивно, текущо и зимно; че зимното поддържане е разписано в нормата на чл. 11, ал. 1 от тази Наредба като включващо комплекс от дейности, свързани с осигуряване на проходимостта на пътищата при зимни условия и премахване или ограничаване на неблагоприятното влияние на снега и леда върху условията на движение, като конкретните дейности са изброени в ал. 2 и изрично са посочени: снегопочистване (патрулно и периодично) на пътищата до постигане на съответните степени и ниво на зимно поддържане, разчистване на снежни валове, преспи и снегонавявания и отстраняване на уплътнени снежно-ледени пластове и обезопасяване на пътищата срещу хлъзгане: разпръскване на минерални материали и химични вещества.

Въззивният съд е достигнал до извода, че когато е установено (както е в случая), че собственикът Община Р. е възложил на трето лице (общинско предприятие - специализирано звено на бюджетна издръжка към Община Р., което не е самостоятелно юридическо лице) задълженията си за почистване от сняг и поддържане на площада в безопасно за движение състояние и те не са изпълнени с необходимото качество (видно от изгледаните видеозаписи в съдебно заседание), което е станало причина за увреждане на пострадалото от това лице (ищеца), собственикът - възложител не може да се освободи от отговорност, противно на възраженията на ответника за липса на вина на общината.

Съдът е заявил, че не може да се приеме, че Община Р. е осъществила дължимото действие по снегопочистването съобразно изискванията чрез общинското предприятие, тъй като от приобщеното по делото веществено доказателство (оптичен носител с видеозаписи) се установява по безспорен начин, че площадът не е почистен качествено и изцяло и има непочистени участъци от сняг в обхвата на площада, представляващ пешеходна зона, като на места пешеходците се пързалят, както на почистената от сняг площ (върху земната настилка - плочките на площада), така и на непочистената такава. Съдът се е позовал на свидетелските показания на св. А., че ищецът е бил обут с обувки с грайфери, а от изгледаните видеозаписи също се вижда, че е със зимни обувки, върви със спокоен ход, без да бяга или умишлено да се пързаля /както на част от записите се виждат да правят това деца/. Според въззивния съд действително ищецът, вървейки през почистен участък от сняг праволинейно, напред, се отклонява вдясно, преминавайки през непочистен участък от сняг, като всъщност в момента, в който прекрачва на почистена от сняг площ, тогава се подхлъзва и пада. Следователно, според съда, Община Р. не е положила достатъчна грижа за почистването от сняг и обезопасяването на градския площад от пързаляне.

Това, че от свидетелските показания на К. и ежедневните отчети, се установява, че в центъра на града е било извършено машинно почистване, не е променило извода на съда. Според съда, очевидно е от изгледаните видеозаписи, че то не е било извършено в необходимия обем и качество. Съдът се е позовал на съдебната практика, че както когато общината не предприеме нормативно предписано действие, така и когато го предприеме, без да положи дължимата грижа /както е в случая/, тя дължи обезщетение. Според въззивния съд общината не се позовава на случайно събитие и такова не се установява по делото, а именно непредвидимо метеорологично явление да е довело до констатираното състояние на пешеходната зона - непочистени участъци от сняг, а на места, макар изчистена от сняг, хлъзгава повърхност.

Въззивният съд е обсъдил направеното от общината възражение за съпричиняване, а именно, че ищецът вместо по почистената част от площада, преминал през непочистенаа от сняг такава. Съдът е посочил, че съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване като от значение е наличието на причинна връзка между поведението (действие или бездействие) на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, което поведение задължително следва да противоправно, като не се изисква вина /ППВС № 17/1963 г./ - може да се изразява в допринасяне за настъпване на произшествието или в спомагане за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата. /Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 1/2014 г., ОСТК/.

С оглед установения механизъм за настъпване на инцидента, въззивният съдебен състав е намерил, че не е налице съпричиняване, защото по делото не се установява противоправно движение на ищеца по пешеходната зона на площада; липсва възражение от страна на Община Р. същият да е преминал неправомерно през тревни площи, както е приел първоинстанционният съд; от изгледания видеозапис в открито съдебно заседание не се установява това, а дори да се приеме, че около осветителните тела на площада има такива тревни площи, то от непочистения сняг не се виждат и не може да се прецени тяхното местонахождение, откъде започват и къде свършват те, откъде започват отново обособените алеи за движение на пешеходците.

Съдът е посочил, че при условие, че ищецът се движи по площад, който е пешеходна зона, не може да му се вмени в задължение да осъществява праволинейно движение само напред, като липсва забрана да отклони движението си вдясно; видно пак от видеозаписите, същият е преминал през заснежен участък от площада, каквито участъци са налични на места по цялото протежение на площада. Нещо повече, подхлъзването в случая настъпва именно при стъпването вече на малката почистена „пътечка“, оформена между осветителните тела и скамейките на парка; ищецът е ползвал площада на гр. Р. по предназначение - извършвал е движение по него, като отклоняването му вдясно не противоречи на нормативно предвидено изискване; ползването на общинска собственост, предназначена за придвижване на пешеходци, не може да бъде квалифицирано като противоправно действие, дори и в конкретния момент да съществува и друг маршрут, по който пешеходецът може да се придвижи /в този смисъл решение № 107/25.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4819/2023 г., II г.о./.

Съдът е достигнал до извода, че отговорността на ответника следва да бъде ангажирана на основание чл. 49, във връзка с чл. 45 ЗЗД, а възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД се явява неоснователно.

Съдът е обсъдил следващия спорен въпрос, пренесен пред него, относно размера на дължимото обезщетение съобразно критериите за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД. Съдът е изходил от обстоятелствата, при които са причинени уврежданията /движение по общински площад, който не е качествено почистен от сняг и обезопасьване от пързаляне, вследствие на което ищецът се е подхлъзнал и паднал; възрастта на пострадалия към датата на деликта - на години; характера и степента на телесните уврежданията - счупване на лъчева кост на дясна ръка с разместване на фрагменти, причиняващо разстройство на функцията на горния крайник за срок по-дълъг от 30 дни, осъществяващо медико - биологичния признак на средна телесна повреда; начина на лечение - оперативно и консервативно; период на възстановяване, болки и страдания, вследствие телесните увреждания, усложнения и прогнози - според заключението на СМЕ обичайният общ срок на лечение и възстановяване за счупване на лъчева кост е от 2 /два/ до 4 /четири/ месеца, ако не са се появили допълнителни съпътстващи усложнения, а при поставена метална остеосинтеза (както е в случая) лечението може да се удължи от 6 /шест/ до 12 /дванадесет/ месеца; настъпила промяна в начина на живот на пострадалото лице вследствие на уврежданията, вид и продължителност - ищецът е бил в отпуск поради временна неработоспособност малко повече от 2 /два/ месеца /от 17.02.2025 г. до 23.03.2025 г. до 22.04.2025 г./; естеството на работата му, свързана с писане /юрисконсулт/ и поради невъзможност и след това да пише с дясната ръка се е наложило да бъдат пригодени условията за полагане на труд съобразно състоянието му - диктуване, вместо писане; наложило се преправяне на дрехи - отрязване на маншетите на ризите и пуловерите, за да може да се облича сам, ползване на обувки с цип; отражение на инцидента върху психическата сфера на пострадалото лице - обичайните стрес и страх, които е нормално и логично да бъдат изпитвани след травма от падане; конкретните икономически условия в страната към 17.02.2025 г. - датата на инцидента; обичайно присъжданите обезщетения в аналогични случаи към тази дата. С оглед така изложените обстоятелства въззивният съд е достигнал до извода, че справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД следва да бъде определено на сумата от 13 293,59 евро /с левова равностойност от 26 000 лева/.

Съдът е изходил още от обстоятелството, че към датата на освидетелстването му /осем месеца след инцидента/ ищецът все още не е възстановен напълно, че има болка, оток, разлика в обиколката на двете гривнени стави около 1 см. и намалено радиално отвеждане на дланта от 10 градуса в сравнение с нормата, както и посоченото от вещото лице, че отстраняването на остеосинтезния материал, ако няма усложнения, може да се извърши след 18 - тия до 20 - тия месец, което на прктика става също оперативно и отново е свързано с физически ограничения и болки.

Определянето на по-високо по размер обезщетение (ищцовата претенция е за 30 000 лева, частично предявена за 26 000 лева) според въззивния съд няма да бъде съответно на установеното по делото от заключението на СМЕ, че при млади хора /ищецът е на 44 г. към датата на инцидента/ претърпяната фрактура е една от най-благоприятните като краен резултат и че след спадането на отока /бавен процес/, няма да има разлика в обиколките на двете китки.

Предвид гореизложеното, въззивният съд е приел, че предявеният частичен иск с правно основание чл. 49, във връзка с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде уважен в предявения му размер от 13 293,59 евро /с левова равностойност от 26 000 лева/ - част от обща претенция от 15 338,76 евро /с левова равностойност от 30 000 лева/, като на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД бъде присъдена законна лихва върху него от датата на увреждането - 17.02.2025 г. до окончателното му изплащане.

Поради несъвпадане на крайните изводи на въззивния съдебен състав с тези на първоинстанционния съд, съдът е отменил обжалваното пред него решение изцяло като е уважил изцяло предявените искове.

По допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав приема следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.

Всеки един от първите три въпроса на касатора не представлява правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване в смисъла на разясненията на това понятие в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.

Въпрос № 1 на касатора е общо теоретичен и не е поставен в контекста на конкретната фактическа обстановка. Същият изразява становището на касатора за липса на анализ от страна на въззивния съд за наличието на елементите от фактическия състав на твърдяното в производството непозволено увреждане, който въпрос подлежи на разглеждане в производство по реда на чл. 290 ГПК, но не и в производството по селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК.

Поставеният въпрос № 2 относно допустимостта на доказване чрез косвени доказателства също не обосновава допускане на касационно обжалване. Самият касатор се позовава на трайна практика на ВКС, съгласно която релевантните факти могат да бъдат установени чрез система от косвени доказателства, когато същите формират непрекъсната логическа верига и водят до сигурен извод за осъществяването на главния факт. Следователно спорът не е относно допустимостта на косвените доказателства, а относно фактическия извод, който въззивният съд е направил въз основа на тях. Несъгласието на касатора не е насочено срещу правното разрешение, а срещу доказателствената преценка и фактическите изводи на съда, което не представлява основание за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 3 е фактически и не е привързан към конкретни правни разрешения, изведени в обжалваното решение, поради което не отговаря на процесуалния стандарт за обосноваване на общата предпоставка за допускането на решението на касационен контрол.

Четвъртият въпрос от изложението касае приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и същият е включен в предмета на спора и е обсъден от въззивния съд, поради което спрямо него се обосновава общото основание за допускане на решението на касационно обжалване.

По въпроса е формирана трайна съдебна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 7 от ППВС № 17/63 г. и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения (решение № 97 от 6.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на II т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ІІ т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/12 г. на ІІ т. о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11 г. на ІІ т. о., решение № 16 от 4.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на І т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на І т. о., решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ІI т. о., решение № 84/30.06.2022 г. по т. д. № 1125/2021 г. на І т. о., решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ІI т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на I т. о., решение № 97 от 06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на II т. о. и др.

Обжалваното въззивно съдебно решение следва да се допусне на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос за проверка на съответствието му с тази практика.

По поставените въпроси № 5 и № 6 касационната инстанция ще се произнесе с акта си по съществото на спора.

Касаторът следва да внесе държавна такса съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК в размер на 265.87 евро.

Водим от горното, ВКС на РБ, трето г.о.