Определение № 2956 от 27.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1216/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника, К. М. Б., срещу решение № 162 от 27.03.2026 г. по гр. д. 78/2026 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 1343 от 13.11.2025 г. по гр. д. 1533/2024 г. по описа на Районен съд - Горна Оряховица, с което са уважени предявените срещу него от ищеца „Застрахователно дружество Евроинс“ АД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал.1 ГПК за приемане за установено, че ответникът дължи на застрахователя сумата от 10 176,89 лева, частична претенция от обща претенция от 65 176,89 лева, представляваща вземане по щета № [ЕГН] на основание чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ за изплатено застрахователно обезщетение за виновно причинени вреди; сумата от 569,15 лева, представляваща лихва за забава за периода от 17.01.2024 г. до 10.06.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от 10 176,89 лева, считано от 11.06.2024 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 546/12.06.2024 г. по ч. гр. д. 1273/2024 г. по описа на Районен съд - Горна Оряховица, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е отказал да се произнесе по заявеното и установено по делото от събраните доказателства възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от обезщетения от пострадалия. Допълва, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд е посочил, че е обвързан от постановената от наказателния съд присъда, без да съобрази, че не е обвързан от приетото в мотивите към същата. Изтъква, че в нарушение на материалния закон съдът е приел определеното едностранно от застрахователя обезщетение за справедливо, без да изследва сам релевантните за размера на обезщетението обстоятелства. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е съдът да се произнесе по направено възражение за съпричиняване на уврежданията от пострадалия при ПТП в производството по заведен установителен иск от застрахователното дружество, репарирало вредите, които само е определило по размер, и в кой момент следва да се извърши това произнасяне?

2. Длъжен ли е съдът да се съобрази със заявения размер на претендираните неимуществени вреди от застрахователното дружество, което е платило на пострадалото лице по собствена преценка или следва сам съдът да определи размера на неимуществените вреди в хода на съдебното производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ?

Поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е очевидно неправилно, с което обосновава основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че по делото безспорно са установени в условията на кумулативност всички елементи от фактическия състав на предявените регресни претенции за ангажиране отговорността на ответника на основание чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ. Посочил е, че между ищцовото дружество и собственика на лек автомобил „Ауди“, модел „А 8“ с ДК [рег.номер на МПС] е възникнало валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ със срок на действие 03.11.2020 г. – 02.11.2021 г., по силата на което застрахователят се е задължил да покрие в границите на определената между страните застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените на трети лица имуществени и неимуществени вреди, вследствие на притежаването или използването на моторното превозно средство по време на движение или престой /чл. 493, ал. 1 КЗ/. Позовал се е на влязлата в сила присъда по н. о. х. д. № 16/2024 г. по описа на Районен съд - Горна Оряховица и при съобразяване на нормата на чл. 300 ГПК намерил, че по делото се установява, че в срока на застрахователното покритие ответникът е осъществил противоправно деяние, изпълващо състава на престъпление по транспорта, като при управление на автомобила поради движение със скорост над разрешената, превишил максимално допустимата скорост от 50 км/ч разрешена за движение на пътно превозно средство в населено място, движейки се със скорост от 99 км/ч, представляващо нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, както и поради това, че не изпълнил задължението си да намали скоростта и да спре при възникване опасност за движението- нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, е причинил по непредпазливост на Б. М. Д. средни телесни повреди, изразяващи се в разстройство на здравето, временно опасно за живота и трайно затруднение в движението на снагата. По аргумент от чл. 300 ГПК е приел, че наказателната присъда е задължителна за гражданския съд, и в частта по квалифициращия признак от състава на престъплението, за извършването на което ответникът е признат на виновен, а именно, че при настъпване на пътно-транспортното произшествие последният е управлявал лекия автомобил под въздействието на наркотично вещество - метаболит на тетрахидроканабинола /11-карбокси-тетрахидроканабинол/. Обобщил е, че по делото с категоричност е установено, както осъществено от застрахования при ищеца водач на МПС деликтно поведение – реализиране на пътно-транспортно произшествие поради нарушаване на правилата за движение по пътищата, така и специфичното изискване на чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ – същият да е управлявал автомобила под въздействие на наркотични вещества.

Въззивният съд е подчертал, че по делото безпротиворечиво се установява, че ищецът в изпълнение на задълженията си по сключената застраховка „Гражданска отговорност“ е заплатил на пострадалия Б. Д. застрахователно обезщетение в общ размер на 65 176,89 лева за претърпени от него вреди, от които 65 000 лева обезщетение за неимуществените вреди и 176,89 лева за имуществени вреди. Посочил е, че заплатеното обезщетение за имуществени вреди - осъществени разходи за лечение и болничен престой на Б. Д., не е оспорено от ответника по размер, а същото и се доказва от събраните по делото заверени преписи на фактура № [ЕГН] от 26.02.2021 г., 3 броя фискални бонове и удостоверение от 26.02.2021 г., издадено от МОБАЛ „Д-р С. Ч.“ АД, Велико Търново.

Изтъкнал е, че спорен по делото е въпросът дали договореното между ищеца и Б. Д. обезщетение в размер на 65 000 лева отговаря на критериите за справедливост, доколкото постигнатото между страните споразумение не обвързва ответника по делото. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че при преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, относими към приложението на чл. 52 ЗЗД, определеното обезщетение в размер на 65 000 лева не е прекомерно и отговаря на принципа за справедливост, заложен в последната норма. Обосновал е извода си с получените от пострадалия Б. Д. множество увреждания: закрита черепно-мозъчна травма; дифузна травма на главен мозък, мозъчно сътресение, придружена с ретроградна амнезия- липса на спомен за станалото, дезориентация, главоболие и световъртеж, размазан говор; разкъсно-контузни и охлузни рани по главата- каперициум, седалище и лицето; закрита гръдна травма; хематоми в гръдната област; множествени фрактури на ребра двустранно; контузия на бял дроб; хемоторакс вдясно; наличие на кръв и въздух в гръдната кухина; хематоми на седалището с рана на десния глутеус отзад около 9 см; кръвонасядания по дясно рамо; кръвонасядания по двете китки с охлузни рани и ограничен обем на движение; травматичен шок, част от които представляват разстройство на здравето, временно опасно за живота, други свързани със затруднение в движението на снагата за срок между 4 и 6 месеца, всичките наложили ползване на отпуск поради неработоспособност за период от 143 дни. Съобразил е и доказаните обстоятелства, че близо 5 години след процесното пътно-транспортно произшествие пострадалият продължава при резки движения и физическа преумора да изпитва болка и дискомфорт на мястото на фрактурите, въпреки проведеното лечение.

По поддържаното от ответника възражение, че Б. М. Д. не е получил твърдяното от ищеца плащане, се е позовал на заключението на изготвената и приета без възражения по делото съдебно -икономическа експертиза, съобразно което сметката на увредения Д. е заверена на 09.11.2023 г. с нареденото от ищцовото дружество плащане в размер на 65 176,89 лева с вписано основание „[ЕГН] дог за спог 31 10 23 г“.

Въззивният съд е приел, че за първи път с въззивната жалба на ответника се въвежда възражение за съпричиняване от пострадалото лице в размер на 50 %, тъй като неговият автомобил се намирал в кръстовището, с преустановено движение, по начин, който е бил незаобиколимо препятствие и ударът между двете МПС-та е бил непредотвратим. Подчертал е, че възражението е несвоевременно заявено, поради което е преклудирано, и не дължи произнасяне по него.

По тези доводи е приел, че предявените искове са основателни за уважените от първоинстанционния съд частичен размер от 10 000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди от пълен размер от 65 000 лв., за сумата 176,89 лева за обезщетение за имуществени вреди, и за претендираните лихви от 569,15 лева, и потвърдил решението на първата инстанция.

Настоящият състав на съда намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи правен въпрос е обсъден от въззивния съд, но по отношение на него не са налице сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

По въпроса е налице утвърдена съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 50052 от 13.07.2023 г. по т. д. № 648/2022 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 134 от 18.11.2020 г. по т. д. № 1422/2019 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 41 от 26.04.2017 г. по т. д. № 3133/2015 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, решение № 98 от 29.06.2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО и цитираната с тях относима практика. Прието е, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно въведен в предмета на спора чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан при условията на пълно и главно доказване от позоваващата се на съпричиняването страна в процеса. Възражението за съпричиняване за настъпване на вредоносния резултат от страна на пострадалия трябва изрично да се заяви в първоинстанционното производство, като това следва да стане в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, респ. в допълнителния отговор, на въпрос на съда за изясняване на фактите по делото - чл. 145, ал. 1 ГПК, или по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК, както и ответникът би могъл да поиска допълнителен срок по чл. 144 ГПК. Възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл. 147, т. 1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението - ако заявилата го страна не е могла да узнае за конкретните обстоятелства, на които основава възражението си преди изтичане на срока за отговор на исковата молба. В тази насока е и даденото разяснение в мотивите към т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което общото правило за преклузия по чл. 133 ГПК, вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК с изтичане на срока за отговор на исковата молба се отнася само за възражения, основани на факти, съществуващи и узнати към този момент.

Въззивният съд не се е отклонил от установената съдебна практика, като е отказал да се произнесе поради настъпила преклузия и намали определеното обезщетение при условията на чл. 51, ал. 2 ГПК с доводи, че възражение за съпричиняване на вредоносния резултат за първи път се въвежда пред въззивната инстанция с депозираната въззивна жалба, без ответникът да се е позовал на нормата на чл. 147 ГПК – не е твърдял, че след срока за депозиране на писмен отговор е узнал за поведението на пострадалия при процесния инцидент – спрял в кръстовище, на което ответникът е бил и очевидец, предвид участието му в процесното ПТП.

Наличието на утвърдена съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил, изключва допускането на въззивното решение до касационно обжалване по формулирания въпрос при сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Вторият поставен от касатора въпрос е относим към критериите, които следва да съобрази съда при определяне на справедлив размер на дължимото обезщетение за търпените от пострадалия неимуществени вреди, и в този смисъл е обусловил изводите на въззивния съд, но по отношение на същия не са налице сочените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

По въпроса е налице задължителна съдебна практика по ППВС № 4/1968 г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2979/2013 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и др. Съобразно даденото с ППВС № 4/1968 г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреди са броят, видът и характерът на уврежданията, начинът на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят от съда, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност.

Въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС. При определяне размера справедливото обезщетение е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил мотиви, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с вида увреждане на пострадалия, с периода на лечението, възстановяването му и прогнозите за в бъдеще, отчел е и момента на настъпване на процесните увреди, и противно оплакванията на касатора не се е задоволил с констатация за изплатен от застрахователя размер на обезщетението. Извършил е самостоятелна преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, като несъгласието на касатора с определения от съда размер на обезщетението е оплакване за необоснованост на съдебното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Не е налице и соченото от касатора основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация „Застрахователна компания Евроинс“ АД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК за представляването му от юрисконсулт в размер на сумата 150 евро, която ще му бъде присъдена с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение