Определение № 3826 от 02.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4472/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. Я. С., с адрес в [населено място], представляван от адв. Я. Я., против решение № 234 от 21 юни 2023 г., постановено по в.т.д. № 276/2023 г. по описа на Апелативен съд П., с което е потвърдено решение № 34 от 27 януари 2023 г., постановено по т.д. № 1187/2021 г. по описа на Окръжен съд Стара Загора, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от С. срещу „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД иск по чл. 405 КЗ за осъждане на дружеството да заплати на С. сумата от 62492,72 лева, представляваща дължимо застрахователно обезщетение по щета № 44012312100204, с полица № 440120213031806, валидна от 17.03.2020 г. до 16.03.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че въззивният съд е приел, че Я. е проявил груба небрежност въз основа на доказателства, приети в производството по н.о.х.д. № 2042/2021 г. на Районен съд Стара Загора, респ. при незаявени от страна на ответника правозащитни възражения. В гражданското производство дружеството се е позовало на извършени нарушения на чл. 94, ал. 3, чл. 5, ал. 2, т. 4, чл. 16, ал. 1, т. 1, чл. 20, чл. 21 и чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, но не и на извършено нарушение по чл. 25, ал. 1 ЗДвП. Същевременно в хода на производството не били събрани доказателства, които да водят до извод за извършването на тези нарушения. Според касатора по този начин съдът е излязъл от обхвата на очертания до първото с.з. предмет на делото и се е произнесъл по незаявени доводи за извършено нарушение. Затова решението било недопустимо в частта, в която се приема, че е налице груба небрежност поради нарушение на чл. 25, ал. 1 ЗДвП. Съдът се произнесъл по незаявени доводи, тъй като фактически твърдения относно начина на възникване на пътнотранспортното произшествие не били изложени нито в исковата молба, нито в отговора й, а едва в отговора на въззивната жалба. Не били събирани и доказателства относно наличието или липсата на нарушенията, визирани от ответника. Приемайки, че е налице груба небрежност въз основа на мотивите на присъдата по н.о.х.д. № 2042/2021 г. на Районен съд Стара Загора, въззивният съд допуснал грубо нарушение на принципите на непосредственост и вътрешно убеждение. Освен това съдът нарушил чл. 300 ГПК, според който присъдата е задължителна за гражданския съд единствено по въпросите относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, но мотивите на присъдата и събраните в наказателното производство доказателства не можело да се ползват за доказване на факти, имащи отношение към гражданскоправните последици на деянието. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В отговор на касационната жалба ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, с адрес в [населено място], представляван от адв. К. Г., излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество. Страните не спорят, че между ответното застрахователно дружество, С. С. като застраховащ и „Болкан БГ“ АД [населено място] като застрахован, е сключен договор за застраховка „Каско+“, съгласно който застрахователното дружество се задължава на основание платена застрахователна премия да обезщети застрахования при настъпване на вреди на изрично посочен лек автомобил в рамките на застрахователния срок 17.03.2020 г.-16.03.2021 г. Договорът за застраховка е сключен с оглед съществуващ между „Болкан БГ“ АД [населено място] като продавач и С. С. като купувач договор за продажба на изплащане със запазване правото на собственост до изплащане на цената на лекия автомобил и съгласно уговорката в т. 4 от този договор. Безспорно е, че на 14.01.2021 г. е настъпило пътнотранспортно произшествие, при което застрахованият лек автомобил е бил увреден; на 15.01.2020 г. е подадено до застрахователя уведомление за настъпването на застрахователното събитие. За извършения ремонт на автомобила е издадена на 08.03.2021 г. фактура на стойност 62492,72 лева с ДДС. От основното и допълнителното заключение на автотехническата експертиза се установява, че е налице причинно-следствена връзка между настъпилото пътнотранспортно произшествие и претърпените вреди по автомобила, а описаните в проформа фактурата вреди по автомобила биха могли да са в резултат и най-вероятно са в резултат от пътнотранспортното произшествие на 14.01.2021 г. Застрахователят е отказал да заплати застрахователно обезщетение, като се позовал на чл. 9.1.8 от ОУ на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД. По въпроса дали застрахователят е навел възражение, че застрахователният договор не е влязъл в сила поради неплащане от застраховащия на първата вноска при разсроченото на четири вноски плащане на застрахователната премия и не е предоставил автомобила за оглед и заснемане, съдът е приел, че такова възражение не е надлежно заявено. Такова възражение е следвало да се релевира пред първоинстанционния съд, като обстоятелствата, въз основа на които ответникът твърди, че договорът не е влязъл в сила, следва да са конкретно посочени. В случая обаче в отговора на исковата молба такива обстоятелства не са изложени, заявено е само, че съответният застрахователен договор не е влязъл в сила. В клаузата на т. 9.1.8. от Общите условия на застраховката „Каско+“ на ответното застрахователно дружество, съгласно които е сключен процесният застрахователен договор, застрахователят не предоставя застрахователно покритие за щети, настъпили в резултат на груба небрежност на застрахования или лица, на които той е предоставил моторно превозно средство за ползване по договор за лизинг. Спори се дали в случая поведението на ищеца като водач на моторно превозно средство, в резултат на което е настъпило пътнотранспортно произшествие на 14.01.2021 г., представлява груба небрежност, съответно, дали е налице предвиденото основание да не бъде изплатено в случая застрахователно обезщетение. Вината на С. като водач на процесното моторно превозно средство за настъпването на пътнотранспортното произшествие е установена с присъда на н.о.х.д. № 2042/2021 г. на Районен съд Стара Загора. Съдът е приел, че в отговора на исковата молба ответникът не се позовава конкретно на нарушение от страна на водача на нормата на чл. 25, ал. 1 ЗДвП, а цитира нарушения на други разпоредби на ЗДвП (чл. 94, ал. 3, чл. 5, ал. 2, т. 4, чл. 16, ал. 1, т. 1, чл. 20, чл. 21 и чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП), но в случая съществено било не посочването на разпоредбите, а на поведението, което е визирано в тях и което ответникът конкретно е описал като нарушение на тези разпоредби. Това е и поведението на ищеца, поради което е настъпило пътнотранспортно произшествие и за което той е признат за виновен от наказателния съд – паркирал автомобила в лентата за насрещно движение, потеглил рязко и навлязъл в пътната лента за насрещното движение, където се движел друг лек автомобил, не е съобразил скоростта си с конкретния пътен участък и с условията на видимост. Страните не спорели, че пътнотранспортното произшествие е настъпило при обстоятелствата, приети от наказателния съд и посочени в мотивната част на присъдата – ищецът бил паркирал автомобила в пътната лента за насрещното движение (западната част на западната лента за движение, с насочена на север предна част), в тази лента законосъобразно се движел друг лек автомобил, управляван от Женя Р., С. предприел маневра за излизане от реда на паркираните автомобили и започнал движение в посока север в западната лента за движение, предназначена за движение на юг, настъпил удар между двете моторни превозни средства, защото преди да започне маневрата, С. не се е убедил, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които минават покрай него, както и не се е съобразил с местоположението на другия лек автомобил, с посоката му на движение и със скоростта му. При тези обстоятелства съдът е приел, че водачът на лекия автомобил С. не е положил грижата, която би положил и най-небрежният човек при осъществяване на дейността шофиране на лек автомобил при подобни условия. След като е паркирал автомобила в лентата за насрещното движение, поради което е нямал добра видимост с оглед мястото на водача към движещите се по тази лента моторни превозни средства, той е потеглил рязко и внезапно е извел автомобила пред преминаващия лек автомобил, управляван правомерно от свидетелката Р., със скорост преди и в момента на сблъсъка на управлявания от него автомобил около 33 км/ч, без да прояви елементарно внимание и старание, тъй като всеки разумен водач в такава ситуация извежда автомобила от мястото, на което е паркиран, постепенно, с много ниска скорост и оглеждайки се за наличие и движението на други автомобили. Според съда с поведението си С. е нарушил основно правило за безопасност на движението – нормата на чл. 25, ал. 2 ЗДвП, изискваща водачът, който ще предприеме маневра за излизане от реда на паркираните превозни средства, преди да я започне, да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение. Налице е груба небрежност от водача С. при управлението на процесното моторно превозно средство и изключен риск „груба небрежност“ съгласно т. 9.1.8. от ОУ на застрахователя за процесния вид автомобилна застраховка „Каско+“, поради което не следва да бъде ангажирана отговорността на застрахователя за заплащане на застрахователното обезщетение. При тези обстоятелства съдът е приел иска за присъждане на обезщетение и акцесорния иск за присъждане на лихви за неоснователни. К. съд приема, че не се обосновават поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване. Първият поставен въпрос е относно допустимостта съдът да се произнесе по ненаведени от страната по делото факти, твърдения и възражения или да приеме за установени обстоятелства, различни от тези, за които между страните не съществува спор. Въпросът е свързан с оплакванията на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по незаявени до този момент доводи за извършено нарушение по чл. 25, ал. 1 ЗДвП, по които ищецът не е имал възможност да се защити. По отправеното питане е необходимо да се направи следното уточнение. Действително в отговора на исковата молба и допълнителния отговор липсват твърдения за нарушение на чл. 25, ал. 1 ЗДвП, а са цитирани няколко други разпоредби на закона. Същественото в случая обаче е, че ответникът е описал отделните действия на ищеца, съставляващи неправомерното му поведение, и е възразил, че с тези действия са нарушени разпоредби на ЗДвП, което е и довело до процесния инцидент. Така формулирани, възраженията съдържат достатъчна конкретика и пресъздават установената по делото фактическа обстановка. Ответникът не е длъжен да дава правна квалификация на възраженията си – това е задължение на съда. В случая в хода на първоинстанционното производство е постановена присъда, с която С. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1 НК, тъй като нарушил чл. 25, ал. 1 ЗДвП. Съгласно чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. При установено противоправно поведение на ищеца, свързано с нарушение именно на чл. 25, ал. 1 ЗДвП, гражданският съд е длъжен да зачете тази правна квалификация. Обстоятелството, че същата не е посочена цифрово от ответника, е без значение, доколкото неговите възражения по същество са свързани с описаното нарушение. Предвид изложеното съдът не е приел за установени различни от наведените от страните факти и обстоятелства и касационното обжалване по поставения въпрос не следва да се допуска. На следващо място касаторът пита допустимо ли е съдът да основе решението си върху доказателства, събрани по друго дело. Този въпрос е некоректно зададен, тъй като въззивният състав се е позовал на наказателната присъда в задължителните й за него части, но не и на събраните в наказателното производство доказателства. В гражданското производство е извършено самостоятелно съдебно дирене – приети са документи, изслушано е заключение на вещо лице, разпитан е свидетел. При изследването на фактическата обстановка по делото съдът е обсъждал събраните пред него доказателства, без да извежда заключения въз основа на доказателствения материал от наказателното производство. Следователно въпросът не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. Третият въпрос е допустимо ли е съдът да приеме за доказани факти относно обстоятелства, при които е настъпило пътнотранспортно произшествие, въз основа на констатациите в мотивите на присъдата на наказателния съд съгласно чл. 300 ГПК относно доказването на факта на настъпване на пътнотранспортното произшествие и дали този факт може да се приеме за доказан само въз основа на тези констатации. Както вече се изясни, въззивният съд се е позовал на наказателната присъда единствено в задължителните й за него части съгласно чл. 300 ГПК, сред които е и въпросът относно това дали деянието е извършено. Фактът на настъпване на пътнотранспортното произшествие и в какво се изразява противоправното поведение на ищеца са установени със сила на пресъдено нещо с присъдата по н.о.х.д. № 2042/2021 г. на Районен съд Стара Загора, за която след служебна справка се установи, че е влязла в сила. Логично е при едни и същи факти гражданският и наказателният съд да достигнат до едни и същи изводи относно механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие. В сходен смисъл са разсъжденията в решение № 7 по гр.д. № 2000/2021 г. на ВКС, III г.о., в което се приема, че при идентична фактическа обстановка, след като в предмета на спора не са въведени за установяване други, различни факти, имащи отношение към гражданските последици от деянието, гражданският и наказателният съд не могат да стигнат до различни изводи относно тези последици. Затова и последният въпрос не дава основание за допускане на решението до касационно обжалване. При този изход на производството на ответника се дължи сумата от 2164 лева за адвокатско възнаграждение за производството пред касационната инстанция на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,