Определение № 3632 от 19.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1909/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Д. Ж. срещу решение № 888 от 25.06.2025 г., постановено по в.гр.д. № 1624/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 4-ти граждански състав, с което е потвърдено решение № 98 от 29.03.2024 г., постановено по гр.д. № 672/2023 г. по описа на Окръжен съд – Перник. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от Т. Д. Ж. срещу ЗД „Бул инс“ АД иск с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 80 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на лицето С. С. Г., настъпила на 05.07.2021 г. в резултат на ПТП от 30.06.2021 г., причинено по вина на водача на лек автомобил „Л. Либра“, с рег. [рег.номер на МПС], за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост. Касаторът счита, че изводът на въззивния съд, че по делото не е установено, че отношенията между него и починалото лице са имали характер на фактическо съпружеско съжителство, не съответства на събраните по делото доказателства. Намира, че този характер на отношенията следва да се приеме за доказан при съобразяване на фактите, установени от показанията на разпитаните в производството свидетели Л. С. и К. С., на фактите, които са посочени като настъпили в мотивите на съдебно решение, постановено по друго дело по предявен иск за развод, и като се вземе предвид, че съгласно вписванията в регистрите на населението адресите на двете лица са били едни и същи. Касаторът заявява, че съдът неправилно е квалифицирал неговото изявление, направено в разпита му като свидетел по друго съдебно производство, като признание на неизгодния за него факт, че не е живял на съпружески начала с починалата. За да стигне до този извод, съдът не е отчел, че по делото, по което са дадени показанията, въпросът за фактическото съпружеско съжителство между ищеца и починалата не е бил релевантен. Освен това от разпитаните в настоящото производство свидетели се установява, че за ищеца е съществувала причина да не разкрива отношенията си с починалата при разпита му като свидетел, която въззивният съд не е обсъдил и която е, че в съдебното заседание, в което са дадени показанията, са присъствали нейните родители, които са се противопоставяли на тяхната връзка. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира четири въпроса, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, като по три от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по един – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба ЗД „Бул инс“ АД е подал отговор, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане е иск с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен от увреденото лице Т. Д. Ж. срещу застрахователното дружество, което е страна по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на лицето С. С. Г., с което ищецът е живял на съпружески начала, причинена при пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторното превозно средство, за което е сключена застраховката. Посочил е, че съгласно указанията, дадени в ППВС № 4/1961 г., при смърт на едно лице на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са претърпени само от най-близките лица на починалия, сред които са неговите низходящи, съпруг и възходящи, за които е доказано, че са имали добри, близки отношения с него. Съобразил е, че с ППВС № 5/1969 г. е допълнено ППВС № 4/1961 г., като е прието, че право на обезщетение за неимуществени вреди има и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на морала. С оглед на това е счел, че за да възникне предявеното в процеса право на обезщетение за неимуществени вреди, ищецът трябва да докаже, че между него и починалото при ПТП лице С. С. Г. е съществувала твърдяната връзка на фактическо съпружеско съжителство, която предполага оправдани очаквания за взаимни грижи и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, както и действително претърпени от ищеца вреди от смъртта на неговия фактически съжител. Въззивният съд е направил извод, че от събраните гласни доказателства, преценени в тяхната връзка, както и във връзката им с изявлението на ищеца при разпита му пред съд, проведен по друго дело, което следва да се квалифицира като признание на неизгодни за него факти, не се доказва, че между него и починалото лице е имало връзка, която може да се квалифицира като съжителство на съпружески начала. Изложил е съображения, че дори и да се приеме за доказано от показанията на разпитаните свидетели, че ищецът и починалата са имали интимна връзка и са обитавали едно жилище, по делото не се установяват обстоятелства, въз основа на които да се заключи, че тази връзка се характеризира със сериозност и дълбочина на емоционалните отношения, присъщи на фактическото съпружеско съжителство. Това се подкрепя и от факта, че самият ищец не е съобщил за наличието на такава връзка в разпита си пред съда по другото дело, както и пред свидетеля Й., а е заявил, че починалата е живяла в съседно на неговото жилище. С оглед на това въззивният съд е счел, че за ищеца не е възникнало право да получи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на смъртта на С. С. Г., което прави предявеният в процеса иск неоснователен, както е приел и първоинстанционният съд. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Ето защо настоящият съдебен състав следва първо да се произнесе дали поставените от касатора въпроси отговарят на тези изисквания за осъществяване на общия селективен критерий. Първият от формулираните въпроси е: Ползват ли се мотивите на влезлите в сила съдебни решения с доказателствена стойност досежно приетите и/или отхвърлени с тях факти, по други дела, по които същите факти са част от предмета на спора?. По него касаторът поддържа допълнителното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е поставен от касатора във връзка с оплакването му, че въззивният съд не е взел предвид фактите, които са посочени като установени в мотивите на съдебно решение, постановено по друго дело, по което нито една от страните по спора не е участвала, които са, че ищецът и починалото при ПТП лице са имали интимна връзка и са съжителствали съвместно. В обжалваното решение въззивният съд е изложил съображения, че дори и да се приеме за доказано, че ищецът и починалата са имали интимна връзка и са обитавали едно и също жилище, т.е. са живели заедно, в производството не са събрани доказателства, от които да са установени факти за това, че тази тяхна връзка се е характеризирала със сериозност и дълбочина на отношенията, поради което тя не може да се определи като фактическо съпружеско съжителство. Следователно съдът е счел, че фактите, които касаторът твърди, че се доказват от мотивите на влязлото в сила решение по друго дело, сами по себе си, без да са установени и други обстоятелства, не могат да доведат до извод за наличие на такива отношения между ищеца и починалата, които да му дават право да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди от нейната смърт. Това означава, че поставеният от касатора въпрос не е от решаващо значение за крайния извод на въззивния съд, че предявеното в процеса спорно материално право не е възникнало за ищеца и следователно той не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следващите два от формулираните въпроси са: 1) Каква е доказателствената стойност на направено от страна по делото извънсъдебно признание на неизгоден за нея факт и следва ли съдът да приеме, че съответният факт се е осъществил само от това признание?; 2) Затаяването на факт с определено съдържание равносилно ли е на признание за факт с противоположно съдържание?. Всеки от тези въпроси се поставя във връзка с оплакването на касатора, че въззивният съд не е следвало да основава изводите си за това дали е доказано, че ищецът и починалата при ПТП С. Г. са имали интимна връзка и са живели заедно, на неговите изявления, направени при разпита му като свидетел по друго дело, че тя е живяла в съседен на неговия апартамент, които са преценявани като изразено от него признание на неизгоден факт. Ето защо те ще бъдат обсъдени общо. Както беше посочено, въпросът дали по делото е установено, че починалата и ищецът са живели в едно и също жилище и са имали интимна връзка преди произшествието, не е решаващ за извода на въззивния съд, че за последния не е възникнало спорното материално право да получи обезщетение за търпените неимуществени вреди от настъпилата смърт. Това е така, защото този извод е обоснован и с това, че дори и тези обстоятелства да се приемат за доказани, въпреки направеното от ищеца признание на неизгодни факти в разпита му като свидетел по друго дело, те не са достатъчни, за да се заключи, че връзката между лицата изпълва състава на фактическо съпружеско съжителство, защото не са събрани доказателства, от които да се установява, че тя се характеризира със сериозност и дълбочина на емоционалните отношения. Следователно тези два въпроса също не осъществяват общото основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя и следния въпрос: Какви са необходимите предпоставки, въз основа на които отношенията между двама души се квалифицират като фактическо съпружеско съжителство?. По отношение на този въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доколкото ищецът твърди, че правото му да получи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпилата при ПТП смърт на С. С. Г. произтича от факта, че приживе той е живял с нея на съпружески начала, то поставеният въпрос се включва в предмета на делото. По него има произнасяне в обжалваното решение, в което е направен извод за това какви са доказаните по делото отношения, които са съществували между ищеца и починалата преди смъртта й, както и дали те могат да се квалифицират като фактическо съпружеско съжителство. С оглед на това трябва да се приеме, че по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на ВС /ППВС № 5/1969 г./, както и тази, постановена по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 126/18.10.2019 г., постановено по т.д. № 1785/2018 г. по описа на ВКС, II т.о. В ППВС № 5/1969 г. са дадени задължителни указания, че право на обезщетение за неимуществени вреди има и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала, като това са случаите, при които пострадалият и преживелият го са били във фактическа семейна съпружеска връзка, която е била продължителна и трайна, от която може да има и деца. В цитираното решение на ВКС по чл. 290 ГПК е прието, че при предявен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и при твърдение за наличие на връзка, основана на съпружеско съжителство, на доказване подлежи съществуването на трайна връзка между претендиращия обезщетение и пострадалия, заключаваща се в общо домакинство, независимо от местоживеенето на лицето, поддържане на общност на отношения от материален и нематериален характер, съвместна грижа на лицата едно за друго, когато съжителстват само двете лица и нямат деца. Само установяване на връзка, която има траен, интимен характер между лицата, не е достатъчно да обуслови извод за определяне на ищеца като лице, което фактически съжителства с пострадалия и има право на справедливо обезщетение за причинените му неимуществени вреди. В обжалваното решение въззивният съд е изложил съображения, че това, че в производството е доказано обстоятелството, че ищецът и починалата при ПТП С. Г. са имали връзка от интимен характер, не е достатъчно, за да се приеме, че отношенията между тези лица могат да се квалифицират като фактическо съпружеско съжителство, защото не се установява те да се характеризират и с другите признаци, които са от значение за това. Това разрешение напълно съответства на даденото такова в посочената съдебна практика, поради което не е налице основанието за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по поставения правен въпрос. С оглед на изложеното се налага изводът, че не трябва да се допуска касационно обжалване на решение № 888 от 25.06.2025 г., постановено по в.гр.д. № 1624/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 4-ти граждански състав. По отговорността за разноски: Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, разноски се следват на ответника по касационната жалба, който е направил искане за тяхното присъждане. От тази страна са представени доказателства за направени разходи за водене на делото пред настоящата инстанция в размер на 8 520 лв. - адвокатско възнаграждение, за което в договора за правна защита и съдействие е изрично записано, че е платено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение