Определение № 4362 от 29.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3765/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби на Н. В. Я.: касационна жалба вх. № 33722/16.12.2022 г. срещу решение № 1411 от 15.11.2022 г. по в. гр. д. № 1155/2022 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗС, и по касационна жалба вх. № 18196 от 20.05.2025 г. срещу решение № 540 от 08.05.2025 г. по в. гр. 1914/2024 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по повод въззивна жалба срещу решение за отстраняване на очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение по чл.59, ал.1 ЗС.

С основното решение № 1411 от 15.11.2022 г. по в. гр. д. № 1155/2022 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 3419 от 22.08.2019 г. по гр. д. № 6461/2018 г. на Пловдивски районен съд, поправено с решение № 2907 от 11.08.2020 г., с което е признато за установено по иска по чл.59, ал.1 ЗС, предявен от Г. Й. Ш., че правото на ползване на Н. В. Я. върху дворно място, съставляващо УПИ [№], кв.5 по плана на [населено място], [община], учредено с нот. акт № 129/18.12.1997 г., не съществува, тъй като е погасено поради неупражняването му в период от 5 години.

С решение № 540 от 08.05.2025 г. по в. гр. 1914/2024 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 260032 от 14.05.2024 г. по гр. д. № 6461/2018 г. на Пловдивския районен съд, с което в производство по чл.247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение на районния съд по същото дело, като в диспозитива, наред с погасяване правото на ползване на Н. В. Я. върху дворно място, съставляващо УПИ [№],[№], кв.5 по плана на [населено място], [община], е признато за установено, че е погасено и правото на ползване и върху построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда.

За да се произнесе, съставът на ВКС приема следното:

По касационна жалба вх. № 33722/16.12.2022 г.:

В основното производство – гр. д. № 1155/2022 г. на Пловдивския окръжен съд, е прието, че с постановление за възлагане от 03.08.2009 г. на ЧСИ А. А. на ищеца Г. Ш. е възложена 1/2 идеална част от процесното дворно място от 469 кв. м., съставляващо парцел ХVІ-171, 172 в кв. V по плана на [населено място], [община], област П., заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда. Върху недвижимия имот е било запазено пожизнено право на ползване, заедно и поотделно, за И. А. Я. и Н. В. Я.. С постановление за възлагане от 18.11.2011 г. на ЧСИ А. А. на ищеца Г. Ш. е възложена и останалата 1/2 идеална част от правото на собственост върху този недвижим имот. Обстоятелството, че правото на ползване върху имота е запазено от дарителите И. А. Я. и Н. В. Я. пожизнено, е установено по делото и въз основа на представения нотариален акт за дарение на недвижим имот от 18.12.1997 г. Ползвателят И. А. Я. е починал на 25.03.2018 г., преди образуването на настоящото дело.

Прието е, че спорът се концентрира върху това дали ответницата и нейният съпруг преди смъртта му са упражнявали запазеното от тях право на ползване върху имота.

Съдът е обсъдил решение № 4919/18.12.2014 г. по гр. дело № 13250/2013 г., с което са отхвърлени предявените от И. А. Я. и Н. В. Я. против Г. Й. Ш. искове по чл.108, вр. чл.56 за осъждане на ответника да предаде на ищците владението върху същия недвижим имот, който е предмет и на настоящото дело, както и иска за осъждането на ответника да преустанови действията, с които пречи на ищците да упражняват правото си на ползване върху имота в пълен обем. Извършена е констатация, че в диспозитива на решението липсва произнасяне по въпроса погасено ли е или не правото на ползване на ответницата върху имота. Затова и доколкото мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо, а такава има само диспозитивът на решението / т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС/ е прието за неоснователно възражението на ответницата за недопустимост на предявения иск по чл.59, ал.1 ЗС и на постановеното първоинстанционно решение по него.

Прието е, че вещното право на ползване върху имота не се е упражнявало от ответницата поне от 2012 г. и до сега. Към деня на предявяване на иска – 24.04.2018 г. петгодишният срок по чл.59, ал.3 ЗС е изтекъл и правото на ползване е погасено по давност.

Прието е, че според техническата експертиза процесният имот представлява дворно място с ограда от стара телена мрежа и стара метална входна врата откъм уличната регулация. Частично липсва ограда по останалите вътрешни граници. Дворното място е обрасло с бурени и треви, като видимо към деня на огледа от вещото лице не се ползва. В имота има построена двуетажна масивна жилищна постройка с изба и таван с предназначение за сезонно ползване /вилна сграда/. Сградата е незавършена, без фасадни мазилки и покривни покрития. Сградата може да се ползва според атмосферните условия за вилни нужди, като използваеми са само помещенията на първия етаж. В същата са изпълнени електрическа инсталация, водопровод и канализация. В стаите на първото и второто ниво е налице старо обзавеждане. В помещенията на тавана, в избата и складовото помещение има строителни материали и отпадъци. Сградата не е завършена от техническа гледна точка, констатирано е наличие на строителни недостатъци и дефекти, нуждаещи се от ремонт - има счупени стъкла на прозорци, ръжда по метални части на врати и капаци, прогнили и проядени по места дървени прозорци и врати, липсващи частично ключове и контакти, пукнатини по циментова замазка на покрив и други.

От показанията на свидетеля Й. С., без родство със страните, е установено, че същият притежава къща в [населено място], на разстояние от около 150 м. от къщата на ищеца. През 2010 г. – 2011 г. ищецът му се похвалил, че е купил имота. Когато посещава селото – веднъж месечно през зимата и веднъж на два месеца през лятото, той преминава покрай имота и има непосредствени впечатления за състоянието му. Свидетелят сочи, че никога не е виждал хора в имота. Имотът се руши, от покрива надолу слиза влага, дограмата е изцяло прогнила. В двора има саморасляци – дървета и храсти. Последно е посещавал имота в края на месец февруари на 2019 г. В същата насока са и показанията на разпитания пред РС свидетел Б. П., също без родство със страните, който познава ищеца от 2011-2012 г., когато е бил ангажиран от него да изготви оферта за ремонт на сградата. Свидетелят сочи, че къщата е недовършена, отвън е на тухла, с дървена дограма. Имала няколко счупени прозореца, имала покрив само от бетон. Няма хидроизолация, подовете са на плоча, а стените – на тухла. Не е забелязал да има помещения за баня и тоалетна. Не е видял стаи, които да дават признак, че са обитаеми, не е виждал хора в къщата. Дворът бил обрасъл със саморасли храсти, не бил поддържан, в една част липсвала ограда. Нямало електричество в сградата. Минал през [населено място] отново през 2015 г. - 2016 г., когато правил ремонт на друга сграда, а в последствие отново минал през 2018 г., тъй като е извършвал ремонти на друга къща в селото. Последните му впечатления от имота са от м. април на 2019 г.

Р. свидетелка Р. С., без родство със страните, сочи, че познава ответницата и дъщеря й от 1997 г. С дъщерята на ответницата – Е., станали много близки. Посетила процесния имот през 2000 г., когато двете присъствали там заедно с родителите на Е.. Я. гледали в двора зеленчуци, имали много овошки. Посещавала имота и след това, но само през топлите месеци, не знае дали през зимата вилата е поддържана. След 2004 г. два-три пъти в годината се е качвала лично до къщата на Я., тъй като имала автомобил и им помагала за багажа. Сочи, че стаите на втория етаж се ползвали за спане. Вилата била обзаведена, имало дрехи и завивки. Преди две години Е. я помолила да качат една тоалетна чиния и моноблок /2017 г./, като ходили на няколко пъти с допълнителен багаж. Сочи, че в двора Я. садяли картофи, имало и череши. Свидетелят К. Н. С., баща на внучката на Я., сочи, че имотът бил ползван от семейството до към 2016 г. - 2017 г. Свидетелят сочи, че имотът е ползван пролетно, лятно и есенно време. Имотът бил годен за обитаване, обзаведен с всичко необходимо и водоснабден. Дворното място също се ползвало, в него Я. садяли картофи, фасул, овошки. Свидетелят участвал в ремонти на имота през 2009 г. - 2010 г., а последно го е посещавал през 2015 г. - 2016 г., като със сигурност е виждал ответницата и покойния й съпруг в имота преди тези години.

Въз основа на тези доказателства въззивният съд е приел за установено, че след второто постановление за възлагане ответницата, а преди това и съпругът й, са преустановили ползването на имота, последица от което е неговото разрушаване във времето и запустяването на дворното място. Съдът е приел, че не може да се направи обратен извод въз основа на изисканата при настоящото разглеждане на делото прокурорска преписка, която е приключила с постановление за прекратяване на наказателното производство, образувана по жалба на ответницата и покойния й съпруг от 15.09.2015 г., в която се съдържат техни твърдения, че при посещение на имота на 23.08.2015 г. за поливане на насажденията видели, че в двора има отсечени плодни дръвчета и отворени врати по стаите във вилата. Твърденията в жалбата касаят изгодни за ответницата факти, поради което самата жалба не е доказателство фактите да са се случили по описания в нея начин.

Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите Й. С. и Б. П., които са в унисон със заключението на вещото лице С. Ж.. И двамата свидетели са минавали покрай процесния имот редовно в годините, като имат преки и непосредствени впечатления от състоянието му и са категорични, че в него не са виждали хора и че същият от 2011 г. – 2012 г. е необитаем и неизползваем. Показанията на свидетелите на ответната страна Р. С. и К. С. не са кредитирани, тъй като от тях не става ясно до кой момент Я. са продължили да обработват дворното място и да пребивават в сградата, макар и за кратки престои. Обстоятелството, че през 2017 г. в имота е закарана тоалетна чиния, не е достатъчно да се приеме, че имотът е ползван съобразно предназначението му, а по-скоро се касае до инцидентно действие.

Прието е, че петгодишният срок по чл. 59, ал. 3 от ЗС е давностен. Предвид отхвърлянето на исковете на Я. по образуваното гр. д. № 13250/2013 г. на ПРС за защита на правото им на ползване, съдът е приел, че на основание чл. 116, б. “б”, предл. 2 от ЗЗД давността не се счита прекъсната. Давността не е прекъсната и с подаване на жалбата, по която е образувана прокурорска преписка № 7839/2015 г. по описа на РП - [населено място].

В касационната жалба се поддържа, че съдът неправилно не е зачел мотивите на влязлото в сила решение по гр. д. № 13250/2013 г. на Пловдивския районен съд, в които е прието, че правото на ползване на И. и Н. Я. не е погасено по давност. Спорът за правото на ползване бил преюдициален спрямо основния спор по чл.108 ЗС и затова съдът е трябвало да приложи приетото в ТР № 87 от 02.09.1054 г. на СКГК на ВС, според което със сила на пресъдено нещо се ползват и мотивите на съда по преюдициално за спора правоотношение. Неприемливо било с решението по първото дело съдът да приеме, че към 2014 г. правото на ползване не е погасено по давност, а по второто – че то се е погасило поради неупражняването му от 2012 г. Сочи се аргумент и от т.2 на ТР № 3 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС относно силата на пресъдено нещо на решението по уважен частичен иск.

Съдът неправилно преценил и свидетелските показания. Били кредитирани само показанията на свидетелите на ищеца, въпреки вътрешните им противоречия и несъответствието им с останалия доказателствен материал. Не били обсъдени данните за ползване на ел.енергия и заплащането й за периода 01.2006 – 09.2014 г., както и данните за оставени лични вещи в имота. Обстоятелството, че жалбоподателката не се е дезинтересирала от имота, се подкрепяло и от подадения сигнал до РП-П. през 2015 г. за отсечени плодни дървета.

В изложение към жалбата са формулирани следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК:

1. Кои действия изпълват съдържанието на упражняваното вещно право на ползване върху недвижим имот и включват ли се в тях действията по ремонт и обновяване, съхранение на лични вещи, временно пребиваване, ползване чрез другиго, извършване на стопанска дейност и т.н;

2. Следва ли съдебният акт да бъде мотивиран и съдът задължително ли е да се произнесе по всички събрани доказателства и наведени доводи от страните и при техния анализ да изложи обосновани мотиви;

3. Когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, следва ли съдът да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти, способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си, как следва да се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли да се съобрази достоверността им с останалия събран по делото доказателствен материал.

Жалбоподателката счита, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи въпрос – в противоречие с решение № 14 от 20.03.2015г. по гр.д.№ 5426/2014 г. на ВКС, ІІ г.о, решение № 347 от 02.12.2011 г. по гр.д.№ 20/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., втори въпрос – в противоречие с решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр.д.№ 2184/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр.д.№ 5488/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1609/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д.№ 4297/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 157 от 11.02.2016 г. по търг.д.№ 3638/2014 г. на ВКС, І т.о., трети въпрос – в противоречие с решение № 800 от 22.03.2011 г. по гр.д.№ 776/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр.д.№ 1431/2021 г. на ВКС, І г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г. на ВКС, І г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр.д.№ 1060/2014 г. на ВКС, І г.о.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Ответникът в производството Г. Й. Ш. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за вещно право върху недвижим имот, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На първо място – въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като от неговия прочит не личат груби нарушения на закона или на правилата на формалната логика, които да се отразяват на крайния резултат.

Действително – съдът е изложил непрецизен мотив, че след като липсва установителен диспозитив по иска с правно основание чл.108 ЗС, предмет на влязлото в сила решение № 4919/18.12.2014 г. по гр. дело № 13250/2013 г. на Пловдивския районен съд, не могат да бъдат зачетени мотивите на същото решение, в които е прието между същите страни, че правото на ползване на ищците Я. върху процесния имот не е погасено по давност. Оттук неправилно е прието, че отхвърлянето на иска по чл.108 ЗС е без правно значение за настоящото дело. Първият извод противоречи на приетото в мотивите на т.2А на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК, че независимо от диспозитива на съдебното решение по чл.108 ЗС, силата на пресъдено нещо ще се формира по предмета на делото, който е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание. Следователно в случая въпреки отхвърлянето на иска по чл.108 ЗС по съображение, че ответникът Г. Ш. не е във владение на спорния имот, със сила на пресъдено нещо е установено, че към момента на последното съдебно заседание във въззивната инстанция по това дело – 14.04.2015 г., И. А. Я. и Н. В. Я. са били носители на вещното право на ползване върху този имот. Нов иск за собственост, основан на твърдения за погасяване по давност на вещното право на ползване, може да бъде предявен от същия ищец само въз основа на новонастъпили факти – погасяване на правото на ползване през периода след 14.04.2015 г. Отчитайки по настоящото дело период на бездействие на носителите на вещното право на ползване от 2012 г., въззивният съд не се е съобразил със силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение за периода от 2012 г. до 14.04.2015 г., в който правото на ползване не е било погасено. Доколкото обаче съдът е разглеждал целия период след 2012 г., който включва в себе си и по-кратния период след 04.04.2015 г. до последното съдебно заседание във въззивната инстанция – 19.09.2022 г., като краен резултат непрецизните мотиви на въззивния съд не се отразяват на изхода на делото, затова не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Тук следва да се посочи, че предявяването на новия иск по настоящото дело не води до прекъсване на погасителната давност по чл.59, ал.3 ЗС на основание чл.116, б.“б“ ЗЗД, тъй като собственикът на имота не може да прекъсне чрез иск срещу носителите на вещното право на ползване давността по чл.59, ал.3 ЗС, на която се позовава, като съдът по реда на чл.235, ал.3 ГПК взема предвид бездействието на ползвателя в хода на висящия процес – решение № 60143/24.11.2021 г. по гр. д. № 1217/2021 г.

Не е налице и противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси.

По първия въпрос: В посоченото от жалбоподателката решение № 14 от 20.03.2015г. по гр.д.№ 5426/2014 г. на ВКС, ІІ г.о, се дават общи указания какво следва да се разбира под термина упражняване на вещното право на ползване. Приема се, че правото на ползвателя не се различава от това на собственика на имота и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Прието е също, че ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем, заем за послужване, както и да упражнява правото си чрез другиго. Другото решение, на което фактически се позовава жалбоподателката, е решение № 327 от 30.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 844/2010 г., I г. о., макар в изложението към жалбата да е посочен друг номер на решението и на делото. В него ВКС е приел, че съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощието да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете й, без да се изменя съществено нейната субстанция.

Обжалваното решение не противоречи на тази практика. Въззивният съд е извършил съвкупна преценка на доказателствата по делото и въз основа на нея е приел, че жалбоподателката и нейният съпруг, които са носители на вещното право на ползване, са използвали имота за вилни нужди преди второто постановление за възлагане /18.11.2011 г./, като са живели там през топлите месеци на годината, засаждали са градината и са го поддържали според възможностите си. Прието е също, че след 2011 г. имотът е запустял и се руши. За периода след 2011 г. има само данни за инцидентно посещение /занесената тоалетна чиния през 2017 г./, както и сезиране на прокуратурата с оплакване за изсечени от ищеца плодни дървета. На тази база съдът е направил извод, че правото на ползване е погасено по давност. Приетото от въззивния съд не противоречи са посочената по-горе практика на ВКС. Следва да се има предвид, че според дефиницията на самия закон правото на ползване включва правото да се използва вещта съгласно нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея без тя да се променя съществено – чл.56, ал.1 ЗС. Съхраняването на лични вещи в имота, за който има учредено или запазено вещно право на ползване, е само допълнителен критерий, изведен от съдебната практика, но той винаги е подчинен на главната цел – реалното използване на вещта според нейното предназначение. Наличието на обзавеждане в имота е предпоставка за упражняване на вещното право на ползване, но не е самостоятелен елемент от неговото съдържание, още повече когато поради неползването на имота той започва да се руши, както е в случая. Както е прието и в решение № 606/28.05.2007 г. по гр. д. № 360/2006 г. на ВКС, IV-то „б“ г. о., извод за фактическо упражняване на правото на ползване не може да се направи от факта, че в жилището, за което има запазено вещно право на ползване, са останали вещи на ползвателите. В настоящия случай решаващо е реалното преустановяване на ползването на имота по предназначение след 2015 г. /с оглед релевантния период по настоящото дело/. Допълнителен аргумент в тази насока е представената по делото справка за консумирана ел.енергия за имота, която е за периода 2006 – 2014 г. Няма данни за консумирана и заплатена ел. енергия след 2014 г. Подаването на жалба срещу отсичане на трайни насаждения в имота също не може да се разглежда като действие по реално упражняване на вещното право на ползване.

Не е налице противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС и по другите два въпроса от процесуален характер. Въззивното решение е мотивирано при спазване на процесуалните правила, като са обсъдени всички съществени доказателства по делото, както и възраженията и доводите на страните. Показанията на свидетелите Й. С., Б. П., Р. С. и К. С. са обсъдени накратко от въззивния съд, преди да е направен извод от кой момент насетне носителите на вещното право на ползване са престанали да го упражняват реално. Обсъдено е и заключението на вещото лице, което разкрива запуснатия вид на имота и настъпилите в него разрушения. Съдът изрично е посочил, че кредитира показанията на първите двама свидетели, които са в унисон със заключението на вещото лице, като е изтъкнал това, че и двамата свидетели са минавали покрай имота редовно през годините, имат преки и непосредствени впечатления от състоянието му и са категорични, че в него не са виждали хора и че същият от 2011-2012 г. е неизползваем. Посочено е, че не се кредитират показанията на свидетелите на ответната страна, тъй като от тях не става ясно до кой момент носителите на вещното право на ползване са продължили да обработват мястото и да пребивават в сградата, макар и за кратки престои. Прието е за ирелевантно обстоятелството, че през 2017 г. в имота е закарана тоалетна чиния, тъй като това сочи на инцидентно действие, което не разкрива упражняване на правото на ползване. По този начин съдът е действал в съответствие с практиката на ВКС, изискваща анализ и съпоставка на показанията на свидетелите и излагане на мотиви кои от тях кредитира и защо. Действително, съдът не е отбелязал противоречието между казаното от свидетеля Б. П., че при посещението му в процесната къща през 2012 г. не е имало електричество и обзавеждане в стаите, което не се подкрепя от показанията на свидетелите Р. С. и К. С., както и от доказателствата за плащана ел.енергия до 2014 г. Това обстоятелство обаче не може да доведе до игнориране на показанията на този свидетел, който е бил в имота с конкретна цел – да изготви оферта за неговия ремонт и това обяснява защо той е обърнал внимание на запустелия вид на целия имот – сграда и дворно място, и не е запомнил това, че в къщата е имало обзавеждане. Отделно от това самият факт на съхранение на движими вещи в къщата още не означава, че с това се упражнява правото на ползване, както беше посочено по-горе. Несъществено е и вътрешното противоречие в показанията на св. Й. С. дали е влизал в сградата или е бил извън нея. Свидетелят сочи, че е надничал през прозорците; сочи, че в къщата е имало легла. Дали е влизал в нея или само отвън е видял това, за което свидетелства, не е съществено. В настоящото производство не могат да бъдат обсъждани показанията на същия свидетел, дадени по друго дело, затова и въззивният съд не е имал такова задължение. Цялостното впечатление, което остава след прочит на свидетелските показания и техническата експертиза за състоянието на имота, съответства на извода на въззивния съд, че правото на ползване не е упражнявано реално през периода след 2015 г., който е релевантен за спора по настоящото дело. Следва да се има предвид и това, че както беше посочено по-горе ищецът не може да прекъсне с предявяване на иска погасителната давност, на която се позовава и че съдът следва да отчете и фактите, настъпили в хода на процеса, т.е. липсата на данни за обитаване на имота, макар и временно, след предявяване на исковата молба и до приключване на делото във въззивната инстанция. Показанията на свидетелите Р. С. и К. С. остават впечатление за инцидентни посещения в имота до 2017 г., които в конкретния случай не могат де бъдат приети като форма на упражняване на вещното право на ползване, а след този период въобще няма данни и за такива инцидентни посещения.

В обобщение – не са налице поддържаните основания за допускане до касационно обжалване на решение № 1411 от 15.11.2022 г. по в. гр. д. № 1155/2022 г. на Пловдивския окръжен съд.

По касационна жалба вх. № 18196 от 20.05.2025 г.:

За да потвърди първоинстанционното решение по чл.247 ГПК, с което в диспозитива на решението по чл.59, ал.1 ЗС е добавена и двуетажната жилищна сграда в имота, въззивният съд е констатирал, че е налице изразена воля в мотивите на основното решение относно цялото искане на ищеца да се признае, че правото на ползване на ответницата е погасено както за дворното място, така и за жилищната сграда, но тази воля не е намерила израз в диспозитива. Налице е очевидна фактическа грешка, която правилно е отстранена от районния съд.

Жалбоподателката не е съгласна с извода на въззивния съд за наличие на изразена воля в мотивите относно погасяване правото на ползване върху жилищната сграда. Използваният от съда израз в мотивите бил, че е погасено правото на ползване върху „имота“. След посочване на фактическите твърдения на страните в мотивите липсвал какъвто и да е правен извод за „недоказаност на предявения иск процесната сграда“. Затова не била налице очевидна фактическа грешка, която да бъде отстранена по реда на чл.247 ГПК.

Срокът по чл.250 ГПК за допълване на решението бил преклузивен и за него съдът не следял служебно.

Въззивното решение било процесуално недопустимо, тъй като съгласно решение № 671 от 9.01.1998 г. на ВКС по гр. д. № 416/1997 г., 5-членен с-в, поправката на очевидна фактическа грешка не можело да се извърши по реда на обжалването, а от съда, постановил решението като първа инстанция.

Моли съда да обезсили въззивното решение, евентуално да го отмени.

В изложението към жалбата се поставя въпросът допустимо ли е по реда на чл.247 ГПК съдът да допълни решението си с изцяло нов диспозитив. Жалбоподателката счита, че решението противоречи на практиката на ВКС – решение № 157 от 27.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6645/2014 г., I г. о., решение № 87 от 27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1111/2017 г., IV г. о., решение № 27 от 25.03.2009 г. на ВКС по т. д. № 257/2008 г., I т. о., и определение № 215 от 6.04.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 346/2015 г., I т. о.,

Ответникът в производството Г. Й. Ш. не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, но не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.2, пр.2 и чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На първо място – не възниква съмнение за недопустимост на въззивното решение. Въззивният съд не е отстранил очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение по реда на обжалването, а е потвърдил решение на първата инстанция, която сама е отстранила очевидна фактическа грешка в свое решение по реда на чл.247 ГПК. Случаят, разгледан в посоченото решение № 671 от 9.01.1998 г. на ВКС по гр. д. № 416/1997 г., 5-членен с-в, е друг, затова приетото в него е неотносимо към спора по настоящото дело.

Не е налице и противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочената от жалбоподателката практика на ВКС разглежда отделните състави на чл.247 ГПК /отстраняване на очевидна фактическа грешка/ и чл.250 ГПК /допълване на решението/ и подчертава разликите между тях, като сочи, че не е допустимо по реда на отстраняване на очевидна фактическа грешка да се допълва съдебното решение. В настоящия случай обаче добавянето на двуетажната жилищна сграда в диспозитива на първоинстанционното решение, с което е отречено съществуването на право на ползване на ответницата Н. В. Я. върху дворното място, не е резултат от допълване на основното решение по реда на чл.250 ГПК, а резултат от отстраняване на очевидна фактическа грешка в него по реда на чл.247 ГПК. Противно на виждането на жалбоподателката, първоинстанционният съд е формирал в мотивите на основното си решение по чл.59 ЗС становище за погасяване правото на ползването на ответницата върху целия имот – дворно място и сграда, но в диспозитива на това решение е пропуснал да посочи сградата и затова се е наложило да сторил това с решението по чл.247 ГПК. В мотивите на основното първоинстанционно решение съдът е посочил, че правният спор обхваща както дворното място, така и намиращата се в него сграда. При обсъждане на заключението на техническата експертиза съдът е посочил и онази част, в което се описва както състоянието на дворното място, така и състоянието на сградата /в контекста на това дали те са обитаеми или не/. Същото е и при обсъждането на свидетелските показания – обсъжда се казаното от свидетеля П., че „дворното място и сградата са в неподдържан вид, самата сграда е недовършена“. При излагане на правните изводи съдът общо говори за „имота“ – че през последните 5 години ответницата не е осъществявала правото си на ползване върху него и че той е в едно и също състояние от 2012 г., но в общия контекст е ясно, че под „имот“ съдът разбира съвкупността от дворно място и сграда, които са предмет на делото и които съдът е разгледал в същото решение при обсъждане на доказателствата по делото.

При този изход на делото на ответника следва да се присъдят сторените разноски в размер на 3000 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 13.03.2023 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,