Определение № 5653 от 04.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1369/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Н. А. и М. Н. И., чрез пълномощник адв. К. Н. Й. от САК, срещу въззивно решение № 1358/24.11.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 3593/2022 г. по описа на Апелативен съд - София, с което е развален на основание чл. 87, ал. 3 вр. чл. 189, ал. 1 ЗЗД, по иск предявен от Ц. Д. С. и Н. И. Г. /конституирана на мястото на ищеца И. Р. С./, срещу К. Н. А. и М. Н. А., договор за покупко-продажба на недвижим имот сключен на 22.06.2005 г. с нотариален акт № ...., том II, рег. № 2118, дело № 196 /2005г. на нотариус с рег. № 386 по РНК с район на действие СРС, с който К. Н. А. и М. Н. А. са продали на И. Р. С. и Ц. Д. С. апартамент № ..., находящ се в [населено място], [жк], в жилищна сграда на бл. №... П, вх. ..., състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, с площ от 67, 92 кв. м, ведно с избеното помещение № 10 с площ от 2,69 кв. м, ведно с 5, 193 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху УПИ, върху което е построена сградата, и е оставено в сила решение № 5676/27.08.2018 г. по гр.д. № 4760/2007 г. на Софийски градски съд, с което са осъдени К. Н. А. и М. Н. А. да заплатят разделно по 1/2 част на Ц. Д. С. и Н. И. Г. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 189, ал. 1 ЗЗД сумата от 16 993,90 лв., представляваща заплатена продажна цена по развален по право договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ... по н.д. № 196/2005г. на нотариус А. Л., както и сумата от 50 981,70 лв., представляваща уговорена неустойка в същия договор за продажба, извършен с посочения НА, ведно със законната лихва върху сумите, считано от деня на предявяване на иска на 03.04.2007 г. до изплащането. Решението е постановено при участието на Р. С. И., Л. Т. Т. и П. С. Т., като трети лица помагачи на ответниците. Въззивното решение е постановено след като с решение № 50234/07.11.2022 г. по гр. д. № 2710/2020 г. на ВКС, въззивното решение по в. гр. д. № 6342/2018 г. на САС е било обезсилено поради произнасяне по нередовна искова молба и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по нередовна искова молба, по непредявен иск и поради произнасяне на съда свръхпетитум, както и за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.2 и т.3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касаторите сочат основанията на чл.280, ал.2, предл. 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поставят следните процесуалноправни въпроси: 1. „Допустимо ли е предявяването на нов иск за първи път пред въззивния съд?“; 2. „Допустимо ли е изменение на иска в нарушение на чл. 116 от ГПК /отм./ и чл. 214, ал. 1 от ГПК?“; 3. „Как следва да постъпи въззивният съд при нередовна искова молба?“; 4. „Длъжен ли е съдът да се произнесе в рамките на заявения от страните предмет на делото?“; 5. „Произнасянето свръхпетитум и по непредявен иск води ли до недопустимост на съдебното решение?“; 6.„Нарушава ли съдът принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основе решението си на факти и обстоятелства, които не са твърдени от страна в процеса?“; 7. „Представлява ли произнасянето на въззивния съд по основания, непосочени от страните, нарушение на диспозитивното начало в процеса?“; 8. „Какъв е порокът на съдебно решение, постановено при нарушение на принципа на диспозитивното начало“; 9. „Задължен ли е съдът, включително въззивният, да постановява решението си въз основа на доказателствата по делото и на закона?“; 10. „Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си и да излага собствени мотиви?“; и 11. „Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда, представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове?“. По тези въпроси се поддържа противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в Постановления на Пленума на ВС и Тълкувателни решения на ВКС, посочени в изложението, както и на практиката на ВКС, съдържаща се в конкретно посочени от касаторите решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторите са поставили и следните материалноправни въпроси: 1. „Нищожна ли е поради накърняване на добрите нрави неустойка уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция?“; 2. „Дължи ли се неустойка по развален договор, когато не е била уговорена като неустойка, която се дължи при разваляне?“; 3. „Договорът за прехвърляне на вещни права върху чужд недвижим имот разваля ли се по право по силата на влязло в сила решение за съдебно отстранение срещу приобретателя на имота, или е необходимо предявяването на иск по чл.189, ал.1 ЗЗД вр. чл.87, ал.З ЗЗД?“; и 4. „В какъв срок може да се предяви иск за развалянето на договор за покупко- продажба на недвижим имот и от кой момент започва да тече този срок?“. По въпросите се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения по чл.290 ГПК, а по втория въпрос и на задължителната практика на ВКС - ТР № 7 от 13.11.2014 г. по т.д. № 7/2013 г. на ОСГТК. В хипотеза на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е поставен и въпроса: „От кой момент дължат продавачите на отстранения със съдебно решение купувач лихви върху продажната цена и върху неустойките - от момента на предявяване на исковете за тях или от момента на действителното отстраняване на купувача от имота?“ Ответниците по жалбата Ц. Д. С. и Н. И. Г., в отговора на касационната жалба излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: С молба от 06.04.2023 г., по повод указанията, дадени от въззивния съд, в изпълнение на решение № 50234/07.11.2022 г. на ВКС, след връщане на делото за повторно разглеждане от въззивната инстанция, ищците Ц. Д. С. и Н. И. Г. са уточнили, че предявяват иск за разваляне на договора за продажба на недвижимия имот, от който са били отстранени, извършен с НА № ... по н.д. № 196/2005 г. Прието е от въззивния състав, че нередовността на исковата молба, констатирана от ВКС /който не е приел, че решението на въззивния съд по осъдителните искове е недопустимо на друго основание/, е била отстранена с молбата на ищците от 06.04.2023 г. От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че с договор за продажба, извършен на 22.06.2005 г. с НА № ..., том II, дело № 196/2005г., К. и М. А. продали на И. и Ц. С. описания гореописания недвижим имот, срещу продажна цена в размер на данъчната оценка на имота от 16 993,90 лв., която продавачите за заявили, че са получили от купувачите напълно и в брой преди сключването на договора. В нотариалния акт била удостоверена декларация на продавачите А., че са единствени собственици на продавания имот, като е уговорено, че в случай, че декларираните обстоятелства се окажат неистински или в случай, че купувачите претърпят съдебно отстраняване от имота, вследствие на декларирани неверни обстоятелства, продавачите дължат на купувачите връщане на продажна цена от 16 993, 90 лв. и неустойка в троен размер, платими незабавно. Посочено е, че от И. и Ц. С. са предявени искове срещу К. и М. А., за разваляне на договора за продажба обективиран в нотариален акт № ..., том II, рег. № 2118, дело № 196/2005г., и за връщане на заплатената цена по договор за продажба на недвижим имот в размер на 16 993, 90 лв., както и за заплащане на неустойка, дължима при съдебно отстраняване от имота, в троен размер на продажната цена, възлизаща на 50 981,70 лв., ведно със законната лихва върху сумите от 03.04.2007 г. /съгл. молба от 07.02.2017 г. ищците посочили, че претендират заплащане на по Ѕ от процесните суми от всеки ответник, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба/. Посочените искове, били предявени първоначално, като обратни искове по гр.д. № 23458/2006 г. на СРС, след което отделени и изпратени по подсъдност на СГС и образувани в гр.д. № 4760/2007 г., което било спряно до приключването на производството по първото дело, образувано по иск по чл. 108 ЗС /предявен на 06.11.2006 г./. Ищец по гр.д. № 23458/2006 г. на СРС бил С. М., който в качеството на собственик на имота предявил иска си срещу И. и Ц. С., а продавачите А., били конституирани като трети лица помагачи на ответниците С.. С влязло в сила на 17.03.2015 г. решение по гр. д. № 23458/2006 г. на СРС, частично отменено с въззивното решение по гр. д. № 3575/2012 г. на СГС, И. и Ц. С. били осъдени да предадат на основание чл. 108 ЗС на С. З. М. владението върху закупения от тях имот - апартамент, при условие, че ищецът заплати на Ц. С. и Н. Г. /правоприемник на И. С./ сумата 13 300 лв. – подобрения, до заплащането на която им е признато право на задържане върху имота. Не било спорно, че с приемо-предавателен протокол от 15.02.2017 г. Н. Г. и Ц. С. предали на настойническия съвет на С. М. имота, предмет на спора между тях. От заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза е установено, че стойността на имота към датата на сключване на договора за продажба възлиза на 54 994 лв., а към - 2015 г. на сумата от 67 975 лв. За да уважи предявените искове въззивният съд е приел, че ищците като последни приобретатели на процесния имот, на които ответниците са продали същия, са били отстранени от имота с влязло в сила решение. Посочено е, че страните по делото са обвързани от установеното от съда в мотивите на решението по чл. 108 ЗС, с което е прието, че други лица, различни от ответниците А., са собственици на имота и е осъществена пълна съдебна евикция, а впоследствие имотът е върнат и фактически, поради което в настоящото производство е установено положението, че процесният имот принадлежи на ищеца по иска с правно основание чл. 108 ЗС, а решението има установително действие в отношенията му с третите лица /чл. 179 ГПК /отм./, чл. 223 ГПК /. Поради това за ищците /за които не се твърдяло, да са знаели, че трети лица имат права върху имота/, възникнало право да развалят договора, с който им е продаден чужд имот, поради пълното неизпълнение на задължението на продавачите да прехвърлят правото на собственост, принадлежащо на трето лице, което право им е противопоставимо. Като правна последица от развалянето на договора ищците имали право да получат освен платената продажна цена - в случая, с оглед обстоятелствата, на които е основан искът, - 16 993, 90 лв., така и уговореното обезщетение за вреди в случай на съдебно отстранение. По тези съображения е направен извод, че предявеният на 03.04.2007 г., конститутивен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 вр. чл. 189, ал. 1 ЗЗД, с оглед отстраняването на нередовности на исковата молба по указания на ВКС /чл. 100, ал. 4 ГПК /отм.//, и искът за връщане на продажната цена по чл. 55, ал. 1 ЗЗД са основателни. Посочено е, че по аргумент от чл. 191, ал. 2 ЗЗД ответниците А., като участвали в процеса по ревандикация по гр. д. № 23458/2006 г. на СРС, не могат да се позовават на основание за отхвърляне на иска и избягване на евикцията, а доводите им за придобиване на имот по давност чрез фактическо упражняване на правото на собственост по време на процес, висящ в периода 2006 г.-2015 г., са неоснователни /чл. 79, ал. 1 ЗС и чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 115, б.“ж“ вр. чл. 84 ЗС/. Неотбелязването на влязлото в сила решение по иска по чл. 108 ЗС и начинът на упражняване на вземането на ищците за сторени подобрения в имота, до заплащането на които им било признатото право на задържане, също нямало отношение към настъпване на правните последици на евикцията. Възражението за изтекла погасителна давност по чл. 87, ал. 5 ЗЗД за предявяване на конститутивния иск, е прието за неоснователно, с мотив, че поправената искова молба, с която бил предявен процесният иск, се смята за редовна от деня на нейното подаване /чл. 100, ал. 4 ГПК /отм.//. В случая тя била подадена във висящия процес по чл. 108 ЗС няколко месеца след подаването на исковата молба, с която третото лице е заявило правото си върху имота. За да приеме искът с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка за основателен, въззивният съд е риел, че уговорката за заплащане на тройния размер на продажната цена при съдебно отстраняване от имота, обективирана в договора за продажба, е действителна. Същата била уговорена да покрие очакваните от неизпълнението на задължението да се прехвърли правото на собственост върху имота вреди, поради което не била нищожна поради противоречие с добрите нрави. В случая договорената продажна цена била равна на данъчната оценка на имота. Вредите от неизпълнението на задължението за прехвърляне на правото на собственост на имота при евикция на купувача произтичали от повишаване на цената на имота, предмет на договора. С оглед изслушаното заключение на СТЕ, че пазарната цена на имота към 2005 г. е около 55 000 лв., тези вреди могли да се съотнесат към размер на неустойка в размер на три пъти продажната цена – 50 981,70 лв. Следователно в този размер неустойката не била прекомерна като съответна на действителните вреди от неизпълнението, като те били съизмерими и със сумата, която евинцираните купувачи трябвало да добавят към подлежащата на връщане цена, за да купят равностоен имот и към момента на евикцията. Върху вземанията по осъдителните искове, е присъдена и законната лихва за забава до деня на окончателното им изплащане, чието присъждане било поискано още в исковата молба, представляваща и покана за плащане. Посочено е, че присъждането на законна лихва за забава при неплащане на вземането за процесната неустойка е допустимо на общо основание поради неизпълнение на парично задължение и не представлява кумулиране на еднородни обезщетения за едно и също неизпълнение. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – недопустимост на въззивното решение. Съгласно постоянната практика на ВКС недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая при служебна проверка не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав. Не се установи произнасяне на въззивния съд по непредявен от ищците иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ГПК. При първото разглеждане на делото пред ВКС е била установена нередовност на исковата молба - в исковата си молба ищците претендирали последиците от развален договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот- връщане на платената по развален договор цена и заплащане на уговорената в него резолуторна неустойка без да са предявили иск за разваляне на договора по реда на чл.87, ал.3 ЗЗД, с оглед на което предходното въззивно решение е обезсилено и делото върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане с указания за отстраняване на посочения недостатък на исковата молба: уточняване на основанието или петитума на иска /предвид приетото в ТР № 1/02.07.2021 г. по тълк.д. № 1/2019 г. на ОСГТК на ВКС/. След дадените указания от въззивния състав, нередовността на исковата молба е отстранена с уточнение на исковата молба от 06.04.2023 г., като на основание чл. 100, ал. 4 от ГПК /отм./ исковата молба следва да се счита за редовна от деня на нейното подаване. С направеното уточнение от ищците е отстранена констатираната нередовност на исковата молба, а не е предприето изменение на иска, изразяващо се в предявяване на нов иск във въззивната инстанция. Не налице и сочената нередовност на исковата молба във връзка с предявените осъдителни искове. С молба от 11.02.2019 г. ищците Ц. С. и Н. Г. са уточнили, че всяка от тях претендира по 1/2 част от продажната цена и от неустойката. Съдът се е произнесъл, съобразно искането ответниците да бъдат осъдени разделно /от решението следва и, че на всяка от ищците се припада по 1/2 част от присъдените суми/. Не е налице и произнасяне плюс петитум във връзка с присъждане на законна лихва върху главниците по осъдителните искове, с оглед изричното волеизявление на ищците, че претендират присъждане на такава. Поставените от касаторите с процесуалноправни въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като част от тях нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК - зададени са общо и абстрактно и по съществото си се припокриват с оплакванията за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения, а друга част от въпросите, макар и да покриват общия селективен критерий нямат претендираното значение за изхода на делото, тъй като въззивният съд е процедирал в съответствие с практика на ВКС по приложението на чл.116, чл.188, ал.2, чл.189, ал.2 ГПК /отм./. Първите три от тази група въпроси, отнасящи се до допустимостта на предявен нов иск или изменение на иск във въззивното производство и до начина за отстраняване на нередовностите на исковата молба, не осъществяват нито общите предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито специалните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото при повторното разглеждане на делото от въззивния съд не е налице предявяване на нов иск във въззивното производство, нито е направено недопустимо изменение на иска в нарушение на чл. 116 и чл. 117 от ГПК /отм./, а била отстранена констатираната нередовност на исковата молба съгл. чл.100 ал.3 ГПК /отм./. Първите два материалноправни въпроса също не отговарят на основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Даденото по първия въпрос разрешение във въззивното решение съответства на задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС по въпросите към кой момент и по какви примерни критерии следва да се извърши преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави. Вторият въпрос не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, защото не е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд. Същия съдържа в себе си фактическо твърдение, каквото не е установено по делото и е свързано със становището на касаторите, че уговорената в договора неустойка не е резолуторна /неустойка при разваляне на договора/. Третият материалноправен въпрос е обуславящ въззивното решение, но даденото от въззивния съд разрешение по същия е в съответствие с разясненията, дадени в на ТР № 1/02.07.2021 г. по тълк.д. № 1/2019 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото съдът /след отстраняване на нередовността на исковата молба от страна на ищците/ е разгледал и уважил предявения по делото от иск по чл. 87, ал. 3 вр. с чл. 189, ал. 1 ЗЗД. Четвъртият материалноправен въпрос също не обосновава допускане до касационен контрол на въззивното решение. Отговорът на въпроса в какъв срок може да се предяви иск за развалянето на двустранен договор, поради неизпълнението му, се съдържа в разпоредбата на чл. 87, ал. 5 от ЗЗД, според която правото да се развали договорът се погасява с петгодишна давност. В случая въззивният съд е обосновал извода си за неоснователност на възражението за погасяване на иска по давност с факта, че поправената искова молба, с която е предявен искът по чл.87 ал.3 ЗЗД за разваляне на договора за покупко-продажба на недвижим имот от 22.06.2005 г., се смята за редовна от деня на нейното подаване /чл. 100, ал. 4 ГПК /отм.//, като в случая тя е подадена във висящия процес по чл. 108 ЗС /на 03.04.2007 г./, след подаване на исковата молба от третото лице, заявило правото си на собственост върху имота. Поставеният пети материалноправен въпрос е неотносим, с оглед изрично договореното от страните при подписване на процесния договор, за незабавна дължимост, както на уговорената неустойка, така и на платената продажна цена в случай, че декларирани от продавачите обстоятелства, в т.ч.: че са единствени собственици на имота, и че върху същия няма претенции от страна на трети лица, се окажат неверни, както и в случай на евикция. Безспорно е, че права от трето лице върху имота срещу купувачите са били предявени по съдебен ред още на 06.11.2006 г. /евентуална евикция/, респ. че по така предявената от него искова молба, е установено, че това лице е собственик на вещта /т.е. декларираните от продавачите обстоятелства, че са единствени собственици на имота, и че върху същия няма претенции от страна на трети лица са били неверни/. В случая присъждане на лихва за забава върху двете главници е поискано с исковата молба, представляваща и покана за плащане, поради което е присъдена от датата на предявяване на исковете. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение. При този изход на делото на касаторите не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответниците по жалбата следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 4566,04 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение