Определение № 1451 от 14.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2452/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от Министъра на туризма, срещу решение от 21.05.2024г. по т. д. № 223/2024 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 104 от 18.01.2024 г. по т. д. № 626/2023 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-6 състав, с което са уважени предявените от „Тукано“ ЕООД, [населено място] срещу Държавата обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 47 721.72 лв. – подлежаща на връщане наемна цена за 2020 г., платена по договор за наем от 07.07.2016 г., ведно със законната лихва от 03.04.2023 г. до окончателното плащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 974.01 лв. – обезщетение за забавено плащане на първата сума за периода от 18.06.2022 г. до 31.03.2023 г. Касаторът моли за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Изразява несъгласие с извода, че авансово внесената от ищеца на 03.02.2020 г. наемна цена за 2020 г. е платена без правно основание поради извършено прихващане с намалената част от цената по сключения между страните договор за наем на морски плаж „Аспарухово“, [населено място], подлежаща на възстановяване съгласно § 23 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето (ЗИДЗЗ), обн. ДВ бр.44/13.05.2020 г. Според него, този извод е резултат от неправилното тълкуване на разпоредбата на § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ, тъй като тя предвижда възможност авансово платената от наемателя на морски плаж цена да бъде възстановена единствено чрез прихващане от дължимата за следващата календарна година наемна цена, а в случая договорът за наем е прекратен занапред на 21.03.2021 г. поради сключване на договор за концесия с трето лице. Застъпва становището, че в посочената хипотеза разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД не може да бъде приложена субсидиарно и наемателят не разполага с правото да претендира връщане на платената при действието на договора цена на това основание. Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е поставен въпросът: „Предвид императивната разпоредба на § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ, че авансово внесена годишна наемна цена се възстановява на наемателя единствено чрез прихващане от следващата годишна наемна цена, основателно ли е заплатената авансово по време на действието на договора за наем на морски плаж наемна цена да бъде претендирана като платена на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД“. По отношение на така поставения въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че не съществува съдебна практика по въпроса, когато се претендира част от наемна цена по договор за наем на морски плаж, който е прекратен вследствие на влязъл в сила концесионен договор. Ответникът по касация – „Тукано“ ЕООД, [населено място] – поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, респ. че жалбата е неоснователна, по съображения в писмен отговор от 26.09.2024 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. В обжалвания акт въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 07.07.2016 г. между страните е бил сключен договор за наем № Т-РД-29-134, с който Държавата е предоставила на „Тукано“ ЕООД за временно и възмездно ползване морски плаж „Аспарухово“, [населено място] за срок от пет години при годишна наемна цена за първата година в размер на 90 000 лв., с ДДС, индексирана всяка следваща година от срока по определен ред и платима в срок до 15 февруари на съответната година; На 03.02.2020 г. ищецът „Тукано“ ЕООД е заплатил авансово дължимата за календарната 2020 г. наемна цена в размер на 97 391.27 лв.; След извършване на плащането в ДВ бр.44/13.05.2020 г. е обнародван ЗИДЗЗ, в чиито преходни разпоредби е включен § 23, предвиждащ, че: За летен сезон 2020 г., считано от 01.06.2020 г., наемателят по действащ договор за наем на морски плаж предоставя на посетителите на плажа плажните принадлежности на цени, намалени не по-малко с 50 на сто от цените за сезон 2019 г. или от максималните за съответния договор; В срок до 30.05.2020 г. министърът на туризма уведомява наемателя за намалението на размера на дължимата наемна цена за 2020 г., което да съответства на намалението на цените на плажните принадлежности; Когато цената е вече заплатена от наемателя, съответната на намалението цена се приспада от наемната цена за 2021 година; В съответствие с § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ страните са разменили кореспонденция, а на 12.10.2020 г. са подписали и допълнително споразумение към договора, с което са се съгласили наемната цена за 2020 г. да се намали от 97 391.27 лв., с вкл. ДДС в размер на 49 669.55 лв., с вкл. ДДС, като разликата между вече заплатената за 2020 г. наемна цена и коригирания годишен размер на наемната цена ще се приспадне от наемната цена за 2021 г.; Уговорили са и продължаване срока на договора до 07.11.2021 г.; На 22.03.2021 г. договорът за наем е прекратен съгласно клаузата на чл.7.1.2 – поради сключване на договор за концесия с трето лице, като с протокол от 23.04.2021 г. наетият обект е предаден на ответника; След прекратяване на договора, на 30.05.2021 г. ищецът е поканил писмено ответника да му възстанови надплатения наем за 2020 г. в 14-дневен срок от получаване на поканата, на което е получил изричен отказ. Въззивният съд е преценил, че при тези безспорни факти спорът между страните е правен и се свежда до това, дали при безвиновното прекратяване на договора, настъпило на 22.03.2021 г. на основание чл. 7.1.2, авансово заплатената от ищеца наемна цена за 2020 г. подлежи на възстановяване (в частта след признатото от наемодателя намаление) по начин, различен от предвидения в § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ погасителен способ – чрез прихващане с наемната цена за следващия календарен период от действието на договора. По този въпрос съдебният състав е приел, че: Основанието за заплатената от ищеца наемна цена за 2020 г. за разликата над 49 669.55 лв., с вкл. ДДС, е отпаднало с изменението на договора за наем по силата на § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ, което е извършено по взаимно съгласие на страните с подписаното между тях допълнително споразумение от 12.10.2020 г.; Изменението на договорната връзка е настъпило след заплащане на първоначално уговорената наемна цена в размер на 97 391.27 лв., поради което то се явява фактът, довел до отпадане на първоначалното основание, на което е заплатена разликата от 47 721.72 лв.; Доколкото ответникът не е ангажирал доказателства да е налице друго основание, на което посочената сума му се дължи, същата подлежи на връщане. Въззивният съд е споделил становището на първата инстанция, че изпълнението на задължението за връщане на процесната сума от страна на наемодателя би могло да се осъществи с всички допустими според материалния закон (Закона за задълженията и договорите) способи за погасяването му. Като несъстоятелен е счел довода на същия, че съгласно § 23 от ПЗР на ЗИД на ЗЗ възстановяването на сумата може да стане само чрез прихващане с наемната вноска за следващата година. Приел е, че в случая този способ е неприложим поради настъпилото през 2021 г. прекратяване на процесния договор за наем и че доколкото специалният закон не съдържа уредба относно способа за възстановяване/връщане на намалената част от наемната цена в случаите на прекратяване на договора преди края на следващия период - 2021 г., правото на наемателя да получи съответната на намалението част от авансово платената наемна цена за 2020 г. се урежда от общите правила на ЗЗД. С оглед на това, въззивният съд е формирал извод, че авансово платената от ищеца наемна цена в признатия от двете страни и съответен на намалението по § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ размер - 47 721.72 лв., подлежи на връщане от ответника на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради което е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което Държавата е осъдена да върне на „Тукано“ ЕООД посочената сума, както и в частта, с която е уважен акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размер на сумата 3 974.01 лв. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че забавата на ответника е настъпила на 18.06.2021 г. – след изтичане на дадения му от ищеца 14-дневен срок за доброволно изпълнение, считано от датата на връчване на поканата – 02.06.2021 г. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационното обжалване, материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставеният от касатора въпрос не отговаря на посочените изисквания, тъй като е относим именно към правилността на обжалваното решение. Същият обективира несъгласието на касатора с извода на решаващия въззивен състав, че, след като договорът за наем е прекратен, ищецът - наемател има право да получи част от авансово платената за 2020 г. наемна цена, съответстваща на извършеното съгласно § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ намаление, по правилата на неоснователното обогатяване и по-конкретно – на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Правилността на този извод е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Отделно от това, не може да се счете за осъществено и поддържаното по отношение на този въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съдържащата се в § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ правна уредба е ясна и не създава предпоставки за противоречиво прилагане в практиката при разрешаване на спорове между страните по договори за наем на морски плаж. От текста на § 23, ал. 3, изр. 2 ПЗР на ЗИДЗЗ произтича единственото възможно разрешение, че специфичният способ за възстановяване на съответната част от авансово платената преди 14.05.2020 г. наемна цена по договор за наем на морски плаж - приспадане от наемната цена за 2021 г., е предвиден за обичайните случаи, при които действието на договора продължава и през следващата 2021 г., за която наемателят също дължи заплащане на наемна цена. При липсата на изрично уреден в специалния закон способ за възстановяване на намалената част от наемната цена и за случаите на прекратяване на договора преди края на 2020 г., правото на наемателя да получи съответната на намалението част от авансово платената наемна цена за 2020 г. се реализира по общите правила на ЗЗД за възстановяване на недължимо плащане. Следователно, не може да се счете, че е налице законодателна празнота, пораждаща необходимост от изясняване по тълкувателен път на действителното съдържание на разпоредбата на § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация „Тукано“ ЕООД разноски за настоящото производство. Видно от представените с отговора на касационната жалба доказателства – фактура № 1458 от 25.09.2024 г. и платежно нареждане от същата дата до „Първа инвестиционна банка“, търговското дружество е заплатило на ангажирания от него адвокат възнаграждение за отговор на касационната жалба и за процесуално представителство пред ВКС в размер на сумата 5 748 лв., с включен ДДС. Като основателно обаче следва да бъде преценено заявеното от касатора още в подадената от него жалба възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Този извод произтича от липсата на фактическа и правна сложност на делото – спорът се свежда единствено до това, коя е приложимата разпоредба по отношение възстановяване на надплатената наемна цена за 2020 г. – специалната норма на § 23 ПЗР на ЗИДЗЗ или общата норма на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, както и от обема на извършената от пълномощника на ответника правна дейност – депозиране само на отговор на касационната жалба, който е дословно повторение на отговора на въззивната жалба, без изобщо в него да са изложени съображения във връзка с допускането на касационното обжалване. Следва да се отчете също, че възнаграждението е заплатено освен за изготвяне на отговор, но и за процесуално представителство пред ВКС, до каквото не се стига поради недопускане на касационния контрол. С оглед на посочените обстоятелства, съдът намира, че адвокатското възнаграждение на ответника следва да бъде намалено до размер на сумата от 2000 лв., с включен ДДС. При определянето му настоящият състав съобразява решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което националният съд не е длъжен да приложи приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като същата е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК