Определение № 50220 от 29.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2142/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационни жалби на ответниците Н. Л. и Д. Л. срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд.

Ищецът „Банка ДСК“ АД оспорва жалбите.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

По жалба на ищеца относно отхвърлените части от предявените осъдителни искове по чл. 430 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважил същите в по-висок размер. Решението си съдът е обосновал с обстоятелството, че макар и към момента на предявяване на исковете предсрочната изискуемост на вземанията на ищеца по сключения между него и наследодателя на ответниците договор за банков кредит да не е била обявена на ответниците, последните са изпаднали в забава с получаването на уведомления за просрочени задължения с покана за плащане. С изтичането на предвидения в договора 90-дневен период на забавата в полза на банката е възникнало правото да обяви кредита изцяло за предсрочно изискуем, което същата е упражнила с исковата молба.

Предявените от ответниците възражения за погасителна давност въззивният съд е намерил за частично основателни, като е приел, че за времето до предявяване на исковете е изтекла давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД по отношение на уговорените санкционни лихви (неустойка за забава) до 01.10.2015 г. По отношение на съответните части от главницата и свързаните с тях възнаградителни лихви, включени в погасителните вноски с настъпил падеж съдът е приел, че спрямо същите приложение намира общата петгодишна погасителна давност – не само за главницата, но и за възнаградителните лихви, включени в отделните погасителни вноски, по съображения, че възнаградителната лихва е също такава част от анюитетната вноска, каквато е и главницата. Поради това за погасени по давност е намерил главниците и лихвите, включени в погасителните вноски с падежи до 01.10.2013 г.

По жалбата на ответника Д. Л. касационно обжалване не следва да се допуска. Жалбата е обоснована с оплаквания за неправилност на въззивното решение по отношение на извода, че ответникът, в качеството си на наследник на кредитополучателя, е бил поставен в забава с получаването на уведомлението на банката за допуснати просрочия по кредита – съобразно поддържаната от ответника теза, че съгласно чл. 84, ал. 1, изр. 2 ЗЗД същият не е бил надлежно поканен с оглед липсата на конкретизация в писмото на претендираното от банката вземане и неговия размер и последващия отказ на банката да му предостави конкретна информация за дълга, поради което забава по отношение на него не е настъпила. Оспорва се и правилността на извода, че предсрочна изискуемост може да бъде обявена и с исковата молба, като се поддържа, че обявяването ѝ следва да бъде извършено преди предявяването на иска.

Допускане на касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд длъжен ли е да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените във въззивното производство от страните доводи и възражения; неизпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, представлява ли гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса; може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и без да изложи съображения защо ги приема за неотносими; задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и следва ли да обсъди всички заявени от страните доводи и направените във въззивната жалба възражения и чак след тази преценка да извърши и формира свои собствени фактически и правни изводи относно основателността на предявения иск; и

• дали целта на предвидената в чл. 84, ал. 1, изр. 2 ЗЗД покана е наследниците на длъжник по кредит да узнаят за наличието и размера на задължението на техния наследодател, а в хипотеза на сключен между банката и наследодателя договор за кредит – и уговорения между банката и кредитополучателя падеж на дължимите вноски по кредита; следва ли кредиторът на предостави на наследниците информация за размера на задълженията, които са възникнали след смъртта на наследодателя им, за да може наследниците да узнаят за същите и да породи поканата по чл. 84, ал. 1, изр. 2 ЗЗД своя правен ефект; в случай, че кредиторът е банка, а длъжникът е наследник на починал кредитополучател, следва ли непредоставянето от страна на банката на документите по кредита и по кредитното правоотношение да се тълкува като липса на необходимо съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си и поставя ли тази липса на съдействие кредитора в забава, което от своя страна освобождава длъжника от неговата собствена забава.

Поставените въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК вр. т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд.

Значението на първата група въпроси за конкретното дело се обосновава с твърдяната липса на обсъждане на доводите на жалбоподателя и събраните във връзка с тях доказателства, че след получаването на уведомлението жалбоподателят е поискал от банката подробна информация за задълженията по кредита, която му е била отказана. С тази конкретизация въпросите не съответстват на решаващия извод на въззивния съд, че забавата е настъпила преди това на основание единствено уведомлението, т. е. липсата на обсъждане не се намира в причинна връзка с посочения решаващ извод на въззивния съд.

Втората група въпроси предполага преценка дали съдържанието на изпратеното до банката уведомление отговаря на изискванията на чл. 84, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и от тази гледна точка може да изпълни функцията на основание за поставяне на жалбоподателя в забава. Тази преценка се отнася до правилността на изводите на въззивния съд относно съдържанието на уведомлението, която обаче е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство и поради това не представлява основание за допускане на касационно обжалване.

По жалбата на ответника Н. Л. касационно обжалване следва да бъде допуснато по формулирания въпрос “С изтичането на какъв период от време се погасяват уговорените между страните договорни лихви върху главницата по договор за ипотечен кредит?“. Въпросът отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед изложените от въззивния съд решаващи съображения, че този вид лихви като част от погасителни вноски по договор за банков кредит се погасяват с петгодишен давностен срок. Налице е и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвид установената по този въпрос практика на ВКС (т. д. № 1829/2018 г. на I т. о.), според която възнаградителните лихви се погасяват с тригодишна давност по чл. 111, б. „в“, пр. 2 ЗЗД.

Държавна такса не се дължи предварително на основание чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК.

С тези мотиви съдът