Определение № 3050 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1249/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. Т. А., действащ чрез адв. Р. К. В. от САК - особен представител, срещу въззивно решение № 1142/12.11.2024 г. по въз. гр. д. № 3268/2023 г. по описа на Апелативен съд - София, в частта му, в която е потвърдено решение № 5054 от 04.10.2023 г. по гр. д. № 6870/2021 г. на Софийски градски съд, в частта, в която е уважен искът за главното вземане в размер на сумата от 20 000 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.12.2020 г. до изплащане на вземането, за която главница е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 60131/2020 г. на СРС.

Касаторът твърди, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно, постановено при повратно приложение на материалния закон, както и при явна необоснованост на фактическите и правни констатации на съда.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение на основанията, посочени в разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставя следните групи въпроси:

1. За приложението на разпоредбата на чл. 152 ЗЗД, а именно: Валидно ли е съглашение, с което се договаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона? Законосъобразно ли е ипотекарен кредитор по договор за заем да уговори предварително с длъжника си да съдейства за продажба на ипотекирания имот, след което да се удовлетвори от продажната цена?

Посочва следната съдебна практика: решение № 1302 от 22.12.2008 г. по гр. д. № 3796/2007 г., Г К., IV г. о. на ВКС; решение № 109 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1896/2009 г., Г. К., IV г. о. на ВКС; решение № 666 от 13.10.2008 г. по т. дело № 283/2008 г. на ВКС.

2. Втората група въпроси са в следната насока:

а/ Когато в споразумение с кредитора длъжникът признае съществуването на задължение, следва ли това признание да се тълкува като отказ от изтекла погасителна давност?

б/ При тълкуване волята на страните на основание чл. 20 от ЗЗД съдът следва ли да изясни действителната или предполагаемата воля на договарящите?

в/ Допустимо ли е съдът да вменява воля на страните по едно съглашение, която не е обективирана в него и не е заявена или твърдяна от нито една от страните в хода на процеса пред съда?

г/ Волята на длъжник за отказ от право, а именно от последиците на изтекла погасителна давност, следва ли да е заявена недвусмислено и категорично?

Позовава се на решение № 81/7.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на I т. о., решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на II т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV г. о., решение № 151/5.10.2010 г. по т. д. № 1035/2009 г. и решение № 157/30.10.2012 г. по т. д. № 696/2011 г. на II т. о., решение № 603 от 7.04.1998 г. на ВКС по гр. д. № 2510/97 г, V г. о. решение № 119 от 18.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2370/2019 г, I т. о., ТК; решение № 186 от 19.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 927/2012 г., IV г. о., ГК.

3. Поставят се процесуалноправни въпроси, които касаторът твърди, че са решени в противоречие с тълкувателно решение на Върховния касационен съд, както и с други решения на ВКС, а именно:

а/ Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички наведени от страните доводи пред въззивната инстанция?

б/ Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички възражения на страните пред въззивната инстанция?

в/ Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението при пълнота на доказателствата, с цел установяване на действителната фактическа и правна обстановка?

г/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид възражение за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаване на правния спор, при направено възражение от заинтересованата страна в писмената защита, ако нищожността произтича пряко от сделката и от събраните по делото доказателства?

д/ Може ли съдът да разгледа искания, факти и обстоятелства, на които страните не са се позовали и какви са последиците от това?

4. Следи ли въззивният съд служебно за допустимостта на процеса?

Отделно се твърди и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Постъпил е отговор на касационната жалба от ответната страна със становище за нейната неоснователност.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че страните - ищцата (на чието място са конституирани правоприемниците й) като заемодател, а ответникът А. като заемател са били обвързани от договор за заем, уреден в чл. 240 ЗЗД, по който задължението за връщане на заетата сума е обезпечено и с договорна ипотека; че в представения по делото договор се съдържат всички съществени елементи на договора за заем, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари, а заемателят се задължава да върне заетата сума (чл. 240, ал. 1 ЗЗД); че предадената от ищцата на ответника парична сума в заем възлиза на 20 000 евро, като предаването на заетата сума личи освен от съдържанието на самия договор, така и от възпроизвеждането му в акта за ипотека, в който също се съдържа изявление на ответника за неизгоден за него факт - посочената сума му е „предоставена“; че сумата е трябвало да бъде върната изцяло в срок до 05.03.2010 г. Съдът е отбелязал, че спорът между страните се концентрира върху разрешаване на въпроса основателно ли е възражението за изтекла погасителна давност, съответно какви са правните последици на сключено на 18.12.2019 година споразумение, в което те са изразили съгласие да извършат необходимите „правни и фактически“ действия за продажба на ипотекирания имот за цена не по-малко от 25 000 евро, след което да бъде заличена договорната ипотека, като се съгласили и получената продажна цена да се разпредели по следния начин: - по сметка на Ф. Ж. сума в размер на 4/5 от договорената продажна цена, но не повече от 20 000 евро, с която се погасява вземането й към Л. А. по договора за заем от 04.02.2010 г. Според въззивния съд нищожността на това споразумение не произтича пряко от съдържанието му (то не сочи на нарушение на чл. 152 ЗЗД), както е твърдял ответника за първи път в писмената си защита пред въззивния съд, то не обективира и постигане на съгласие за подновяване (новация) на задължението (чл. 107 ЗЗД). В тази връзка въззивният съд е отбелязал, че при обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението - при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение. В тази връзка е приел, че в разглеждания случай постигнатото между страните съгласие относно начина за осребряване на ипотекираното имущество, без да се погасява старият дълг и да възниква нов дълг, няма правното значение на договор за новация по см. на чл. 107 ЗЗД. На следващо място, в разглеждания случай, според въззивния съд, няма и прекъсване на погасителната давност въз основа на признаване по см. на чл. 116, б “а“ ЗЗД, тъй като съгласно ТР № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019г., ОСГТК на ВКС, за да е налице прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора. В контекста на мотивите на горепосоченото ТР, доколкото признанието следва да бъде направено след като е започнала да тече погасителната давност, но преди нейното изтичане, въззивният съд е стигнал до извода, че в процесната хипотеза изявлението на ответника, направено на 18.12.2019 г. (датата на споразумението, под която са се подписали и двете страни), за съществуване на вземане на ищцата към него по договора за заем от 04.02.2010 г. не представлява признаване на вземането, водещо до прекъсване на погасителната давност, изтекла още на 05.03.2015 г. (чл. 110 вр. чл. 114, ал. 1 ЗЗД). От съдържанието на изявлението на ответника в обсъжданото споразумение, че е съгласен продажната цена от ипотекирания имот да се разпредели по указания по-горе начин и ищцата да получи от нея 20 000 евро, води до извода, според съда, че ответникът-заемател се отказва от последиците на изтеклата в негова полза погасителна давност що се отнася до задължението му за връщане на заетата сума в размер на 20 000 евро (не и за вземането за обезщетение за забава, погасено изцяло поради погасяване на главното вземане - чл. 119 ЗЗД). Въззивният съд е приел, че в случая е налице отказ от позоваване на вече изтеклата давност за вземането за 20 000 евро, който е действителен, тъй като вземането, за което е направен, е индивидуализирано (чл. 113 и чл. 118 ЗЗД), поради което, при това положение е заключил, че правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност за главното вземане, направено в срока за отговор на исковата молба, е неоснователно. Основателно е това правопогасяващо възражение само по отношение на вземането за обезщетение за забава в размер на законната лихва, погасено изцяло с погасяване на главното вземане (което иначе се придобива ден по ден и погасителната давност за него тече от всеки изминал ден). Предвид изложените мотиви съдът е достигнал до крайния изход, че искът за главното вземане се явява основателен и решението на първоинстанционния съд, постановено по него, е правилно като резултат, поради което следва да бъде потвърдено, а решението, постановено по иска за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцата, съответно на наследниците й по закон, сумата 21 921, 94 евро - законна лихва за забава за периода 04.03.2010г. - 30.11.2020 г., подлежи на отмяна, като вместо това искът с предмет акцесорното вземане следва да се отхвърли.

По основанията за касационно обжалване настоящата касационна инстанция приема следното:

В настоящото производство по предварително селектиране на касационните жалби съставът на ВКС трябва да се произнесе с определение дали да допусне или не до касационно обжалване въззивното решение, т.е. произнася се по наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в рамките на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и служебно в указаните от закона случаи.

Поставените в изложените на касатора въпроси в т. 1 са такива, по които въззивният съд не е дал отговор и респективно - същите не са били решаващи за формиране на неговите изводи и за крайния изход по спора. Въззивният съд не е обсъждал наличието на предпоставките по чл. 152 ЗЗД спрямо сключеното между страните споразумение, макар да е коментирал, че същото не е очевидно нищожно. Доколкото тази група от въпроси е свързана с питането на касатора по т. 3, б. „г“ от изложението, настоящата касационна инстанция, за пълнота на изложението, счита, че следва да бъде пояснено, че несъмнено съдът има правомощия, дори и без да е бил сезиран, да се произнесе по валидността на дадена правна сделка, ако от съдържанието на същата се пораждат у съда съмнения, че е възможно тази правна сделка да бъде нищожна. В случая съдът не е имал основание да подлага на съмнение в тази насока споразумението между страните с оглед преценката му за валидност по чл. 152 ЗЗД, доколкото въпросният текст на закона касае съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона. Без да навлиза по съществото на спора, настоящата касационна инстанция единствено ще отбележи, че договорът за заем е сключен на 04.02.2010 г., а обсъжданото споразумение – на 18.12.2019 г.

По втората група въпроси, свързани с приложението на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД в светлината на приетия от съда отказ на длъжника да се позове на изтекла в негова полза погасителна давност, следва да се отбележи, че същите са разглеждани от въззивния съд и на тях той е дал отговор с решението си, поради което спрямо тях е налице общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване. Не е налице обаче допълнителният селективен критерий съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради следното:

По обсъждания въпрос за приложението на чл. 20 ЗЗД практиката на ВКС е многобройна и непротиворечива. Така в решение по гр.д. №1770/2018 г. на първо г.о., решение № 102/01.08.2017 г. на четвърто г. о. на ВКС по търг. д. № 50254/2016 г., решение № 38/27.02.2012 г. на второ г. о. на ВКС по гр. д. № 1227/2011 г., решение № 156/16.06.2016 г. на четвърто г. о. на ВКС по гр. д. № 6042/2015 г., решение № 133 от 21.06.2019 година по г. д. №2918/2018 г. на четвърто г. о. на ВКС, решение №60229 от 30.12.2021 г. по гр. д. №3998/2020 г., трето г.о. на ВКС, се приема, че на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно да са ясни, пораждат между страните спор за действителното им съдържание. При тълкуването съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта му. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, а при съществуващо противоречие между отделните уговорки, съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. При това уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като се има предвид, че използваните понятия могат да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. Съдът е длъжен да изясни действителната воля на страните, а не да я подменя. Договорите се тълкуват като се търси действителната воля на страните в смисъла, който произтича от целия договор, всичките предходящи го отношения между тях с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Трите способа в чл. 20 ЗЗД дават основните насоки, но не изчерпват средствата за тълкуване на сделката. Наред с тях съдът може да използва и други средства като езикови, логически, исторически и други обстоятелства, които отчитат спецификата на волеизявлението и са релевантни за установяване на действителната воля на лицето. При тълкуване на договора /сделката/ се отчитат и конкретните обективни факти, които могат да изяснят истинската воля на страните /решение по гр. д. №1497/2009 г. на първо г.о. на ВКС/. Тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването му, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля.

По въпроса за отказа на длъжника да се позове на изтекла в негова полза погасителна давност също е налице непротиворечива практика на ВКС. В решение № 65 от 03.06.2011 г. по т. д. № 600/2010 г. на I т. о. на ВКС е прието, че едно вземане винаги може да бъде признато, включително и след изтичане на погасителната давност, в който случай признанието представлява отказ от позоваване на вече изтекла давност. Признанието може да се извърши както изрично, така и с конклудентни действия, но несъмнено трябва да бъде установена волята на длъжника какво свое съществуващо задължение признава. За да е индивидуализирано задължението, следва да са ясни основанието, размера и периода, за който е натрупано / при периодични задължения /. В този смисъл са и решение № 170 от 29.11.2018г. по гр.д. № 3957/2011 г. на III ГО, решение № 186 от 19.06.2013г. по гр.д. № 927/2012г., както и решение № 50167/09.11.2022 г. по гр. дело № 4120/2021 г. на ІІІ ГО на ВКС. Няма форма за действителност на едностранното волеизявление за отказ от субективното право на погасителна давност. Отказът може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност било относно цялото парично задължение, било само за част от него.

С оглед изложеното настоящата касационна инстанция приема, че въззивният съд не се е отклонил от така посочената съдебната практика на ВКС. Обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с нея. Решаващият съдебен състав е анализирал съдържанието на обсъжданото споразумение като е установил точния му смисъл. В споразумението ответникът изрично е посочил, че вземането на първоначалната ищца произтича от процесния договор за заем.

Третата група въпроси касаят задълженията на въззивната инстанция да извърши самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция и пред него доказателства, да изгради своите правни изводи не само въз основа на отделни факти, но и с оглед на връзката между тях и да ги прецени съвместно с всички доказателства по делото. Въпросът е релевантен, тъй като е обусловил изхода на конкретното дело, но по него не е обосновано допълнителното основание, изразяващо се в поддържаното отклонение от практиката на ВКС.

По въпроса за задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение №35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).

В настоящия случай въззивното решение е съобразено с така посочената съдебна практика. Въззивният съд е посочил конкретно установените от него факти и въз основа на какви доказателства е приел установяването им в процеса. Решението на въззивния съд е мотивирано и постановено въз основа на цялостен анализ на доказателствения материал.

Що се отнася до питането на касатора по т. 3, б. „г“ от изложението дали може съдът да разгледа искания, факти и обстоятелства, на които страните не са се позовали и какви са последиците от това, с оглед конкретиката на спора, следва да се отбележи, че съдът не се е позовал на факт, който не е бил посочен от ищцата по делото. Обстоятелството, че ищцата е придала друга правна последица на обсъжданото в решението споразумение от 18.12.2019 година в сравнение с правната последица, приета от съда, не означава, че въззивният съд се е произнесъл извън правомощията му по закон.

По така поставения четвърти въпрос дали въззивният съд следи служебно за допустимостта на процеса отговорът се съдържа в разпоредбите на ГПК. Спазването на процесуалните норми, уреждащи абсолютните процесуални предпоставки на правото на иск при разглеждането на делото във всяка инстанция, обезпечава законосъобразното развитие на процеса и допустимостта на съдебното решение. Касаторът не обосновава по каква причина задава този въпрос, но е ясно, че в задълженията на касационната инстанция се включва и служебна проверка на валидността и допустимостта на всяко едно обжалвано пред нея съдебно решение като в настоящия случай въззивното решение не страда от пороци, които да го правят недопустимо.

Касаторът навежда довод и за очевидна неправилност на обжалваното въззивно съдебно решение, който не може да бъде споделен.

Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана. Съгласно съдебната практика при неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да е налице нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността и др.

Предвид изложеното, настоящата касационна инстанция приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност, тъй като то не страда от посочените особени тежки пороци.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивно решение № 1142/12.11.2024 г. по въз. гр. д. № 3268/2023 г. по описа на Апелативен съд - София в обжалваната му част.

Касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответната страна направените в касационната инстанция разноски в размер на 3 850 лева за заплатено от тях адвокатско възнаграждение, както и 750 лева за внесеното от тях възнаграждение за особения представител.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение