Определение № 395 от 06.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6041/2014 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 637 от 01.04.2014г. по гр.д. № 1810/2013г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 4275 от 22.11.2012г. по гр.д. № 2301/2011г. на Пловдивски районен съд изнасяне на публична продан на недвижим имот с идентификатор 56784.530.1562.1.12, представляващ - апартамент №10, на шести етаж, с площ 60,72кв.м. в [населено място], на [улица], ведно с 7,414% ид.ч. от общите части на сградата и 23/330 ид.ч. от дворното като получените при проданта суми се разпределят поравно между двамата съделители В. К. А. и О. М. А., двамата граждани на У.. С решението са отхвърлени предявените от двамата съделители претенции за възлагане по чл. 349 ГПК. Касационната жалба е подадена от О. М. А.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се позовава на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Ответникът по жалбата В. К. А. в писмения отговор взема аргументирано становище за недопускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск за делба във фазата по извършването й. Предмет на делбата е апартамент в [населено място] съсобствен при равни квоти между два съделители - бивши съпрузи. И двамата съделители са заявили искания за възлагане на имота. Не се спори, че същият е неподеляем. Съдът е приел, че не са налице законовите предпоставки за възлагане на имота по чл.349, ал.1 ГПК, тъй като страните нямат от брака си непълнолетни деца. Посочил е, че полагането на грижи за имота и преимущественото живеене в него нямат правно значение за възлагателната претенция. Затова е изнесъл имота на публична продан. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира следното: Жалбоподателката твърди, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, но не е формулирала този въпрос. От наведените доводи може да се направи извод, че става въпрос за задължението на въззивната инстанция да мотивира акта си, дори когато потвърждава изводите на първоинстанционния съд. В случая това е сторено - Пловдивски окръжен съд е изложил свои /и то по-разширени/ мотиви за неоснователност на възлагателната претенция на жалбоподателката, както и е разгледал наведените от нея съображения в жалбата. В останалата част на изложението жалбоподателката развива доводи, че съдът не е обсъдил всички релевантни за възлагането обстоятелства като липсата на жилище, влошено здравословно състояние, какви нужди ще се задоволяват с имота и дали липсата на жителство в населеното място, където е имота, е пречка за възлагането. Позовава се на решения на Върховния съд, постановени по приложението на чл.288, ал.2 ГПК/отм./ в редакцията на текста преди изменението в ДВ бр. 124/1997г. Тази съдебна практика е напълно неотносима, тъй като предпоставките за възлагане по чл. 288, ал.2 ГПК/отм./ в посочената редакция се отличават от тези по чл. 349, ал.1 ГПК, съответно изтъкнатите от касатора обстоятелства /здравословно състояние, жителство/ не са относими към претенцията по чл. 349, ал.1ГПК. От значение е единствено липсата на собствено жилище, но тя трябва да е съчетана с предоставяне на родителски права върху родените от брака деца, а такива в случая няма. Именно, като е отчел, че страните нямат непълнолетни деца, съдът е приел, че възлагане по леда на чл. 349, ал.1 ГПК не може да бъде извършено. Поради изложеното следва да бъде отказан достъп до касационен контрол като в полза на ответника по жалбата се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.