Определение № 3176 от 21.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 114/2024 г.

Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат П. Ч., в качеството му на особен представител на Е. Е. К., срещу въззивно решение № 4602 от 22.08.2023 г., постановено по гр. д. № 8920/2022 г. по описа на Софийски градски съд. Ответниците по касационна жалба Р. С. А. и М. Е. К. не са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като Е. Е. К. е осъден да заплати следните суми: сумата 4 219.47 лева, представляваща 1/2 част от обезщетението за периода от 23.11.2013 г. до 06.05.2018 г. за ползване на собствената на ищеца Р. С. А. 1/3 ид. ч. от недвижим имот – трети тавански етаж от масивна жилищна сграда, находяща се в [населено място], местността „М. “, УПИ *-*, кв. 51 по плана на [населено място], ведно със законната лихва от 23.11.2018 г. до окончателното плащане, сумата 1 284.89 лева, представляваща лихва за забава за плащането на същата главница за периода от 23.11.2015 г. до 22.11.2018 г., сумата 1 438.69 лева, представляваща 1/2 част от обезщетението за периода от 23.11.2013 г. до 06.05.2018 г. за ползване на собствената на ищеца 1/3 ид. ч. от недвижим имот – УПИ *-*, кв. 51 по плана на [населено място], ведно със законната лихва от 23.11.2018 г. до окончателното плащане, сумата 438.10 лева - лихва за забава за плащането на същата главница за периода от 23.11.2015 г. до 22.11.2018 г. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която са уважени исковете срещу ответника М. Е. К., както и в частта, с която исковете срещу двамата ответници са отхвърлени до пълните предявени размери за заплащане поравно сумите 18 000 лева – обезщетение за лишаване от ползването на таванския етаж и сумата 12 000 лева – обезщетение за лишаване от ползването на дворното място. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е поставен следният въпрос, по отношение на които се твърди наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС: длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички доказателства в тяхната взаимна връзка, доводите на страните, конкретно и ясно да изложи в мотивите на решението върху кои доказателства основава приетата фактическа обстановка и да посочи в тях какви са исканията и възраженията на страните, с оглед правилното приложение на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Сочи се противоречие с решение № 202/21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на първо т. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на първо г. о. и решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на второ т. о. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Наличието на съсобственост между страните върху процесното дворно място и изградената в него сграда при твърдените с исковата молба квоти не се оспорва от страните. От влязлото в сила на 12.01.2014 г. съдебно решение от 30.03.2012 г., постановено по гр. д. № 51033/2010 г. на Софийски районен съд, се установява, че съсобственикът Е. К. /наследодател на ответниците, починал през 2018 г./, на основание чл. 108 ЗС, бил осъден да предаде на ищеца Р. А. владението на собствената му 1/3 ид. ч. от УПИ *-*, кв. 51, по плана на [населено място], местността „М. – “, заедно с построената в него масивна жилищна сграда, състояща се от два жилищни етажа и тавански жилищен етаж, с общ вход. С решението съдът, на основание чл. 32, ал. 2 ЗС, разпределил ползването на дворното място- за общо ползване, площ за ползване от ищеца и площ за ползване от Е. К., както и на жилищната сграда – таванският жилищен етаж да се ползва от ищеца, а първи и втори жилищен етаж – от Е. К.. По делото е установено, че през периода от 23.11.2013 г. до 06.05.2018 г. имотът – дворно място с изградена в него жилищна сграда, бил ползван от наследодателя на ответниците. От събраните гласни доказателства са установени следните факти: според свидетелката М. /съсед/ в процесния имот, живял Е. К. до смъртта си. На горния етаж живеели квартиранти, като той ги бил пуснал да живеят там. Според показанията на свидетелите К. и И., живеещи под наем в имота от 2014 г. и свидетеля К., в имота до смъртта си живял наследодателят Е. К. и наематели, но не и ищецът. Първият свидетел е посочил, че от 2014 г. живеел „на квартира“ в имота с приятелката си /свидетелката И./. Негов наемодател бил Е. К. и живели на втория етаж. На третия етаж живял наемодателят и двама други наематели. Дворът се ползвал от Е. К. и наемателите. Горните факти са били възпроизведени и в показанията на свидетелката И.. Представена е нотариална покана, отправена от Р. А. до наследодателя на ответниците, от съдържанието на която се установява, че последният бил поканен да осигури на ищеца безпрепятствено упражняване на правото му на собственост, като му предостави ключове за достъп до имота, в случай че били налице сключени наемни договори – да му ги предостави за съгласуване, като при неизпълнение считано от 06.04.2010 г. да плаща на ищеца обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Поканата е връчена лично на Е. К. на 31.03.2010 г., като не се установява той да е осигурил достъп до имота на ищеца. В обжалваното въззивно решение съдът е приел, че през периода от 23.11.2013 г. до 06.05.2018 г. имотът бил ползван от наследодателя на ответниците по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС – лично и чрез наематели. Изложил е съображения, че ползващият съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да си служи с вещта, което е доведено до знанието на първия и той не е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ заедно с него. В тази хипотеза - лишеният от възможността да ползва общата вещ според нейното предназначение и според притежавания от него обем права съсобственик – има съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС право да получи обезщетение. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение. Едва след получаването на това известие от страна на ползващия съсобственик последният се счита изпаднал в забава. От този момент той дължи обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Посочил е, че кореспондиращото на имущественото право по чл. 31, ал. 2 ЗС задължение е наследимо такова, което обстоятелство е съобразено при разпределяне на отговорността на ответниците за заплащането на обезщетението. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не съществува основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението процесуалноправен въпрос. Въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. В случая съдът е обсъдил всички обстоятелства, които обуславят крайния извод в обжалваното решение дали към релевантния момент съществува заявеното с иска спорно материално право. Изложил е свои собствени мотиви, в които е отразил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност. Именно в този смисъл е и цитираната съдебна практика, противоречие с която не се разкрива. Ответниците по жалба не са заявили претенция за разноски в касационното производство, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,