Определение № 776 от 16.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1221/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на всеки от ответниците „Айсиен Консулт„ООД и „ВМВ ТИМ“ ЕООД против решение № 1064/24.10.2024г. по гр.д.№ 3182/2023г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3573/01.07.2023г. по гр.д.№ 13600/2021г. на Софийски градски съд, с което са уважени предявените от Т. Г. Т. и Ч. Л. Т. искове против ответниците, с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, като е прогласена за тносително недействителна спрямо ищците сключената между ответниците сделка по покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № 108, том CХLVІІ, нот. дело № 45209/2020г. на Нотариус В. М., рег. № 053 на НК, с район на действие – Софийски районен съд. Касаторът „Айсен Консулт„ООД се позовава на недопустимост, в евентуалност – на неправилност на въззивното решение. Недопустимост се обосновава спрямо произнасянето на съда по иска на Ч. Т., поради липса на процесуалноправна легитимация и правен интерес за предявяването му от същия. Липсата на тези процесуални предпоставки за допустимост на иска страната основава на обстоятелството, че предварителният договор за покупко-продажба, с който се легитимират ищците, е сключен само от съпругата Т. Т.. Оттук касаторът обосновава липса на качество „кредитор“ за Ч. Т., тъй като не е легитимиран да предяви иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД – за обявяване предварителния договор за окончателен, а щом това е така – не обосновава правен интерес от настоящия иск по чл. 135 ЗЗД. Оспорва извода за доказана активна материалноправна легитимация на ищците, като кредитори на „Айсиен Консулт„ ООД, като се позовава на съществени процесуални нарушения на въззивния съд, който: 1/ не е разгледал възражението им за нищожност на предварителния договор за покупко-продажба, с който се легитимират ищците – последното е от естество да квалифицира неправилността на акта като очевидна, по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК; 2/ в решението липсва самостоятелен анализ на доказателствата – поотделно и в съвкупност и извод за установена от същите фактическа обстановка по спора, липсват собствени мотиви, присъщи на инстанция по съществото на спора, а не на контролно-отменителна, препращането към мотивите на първоинстанционния съд е бланкетно и формално – също наведено като довод за очевидна неправилност; 3/ съдът не се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните / без да са конкретизирани от касатора, извън вече посоченото непроизнасяне по възражението за нищожност на предварителния договор за покупко-продажба, сключен между ищците и „Айсиен Консулт“ ООД; 4/ приемайки за приложима презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, въпреки изричен довод във въззивната жалба на касатора, за непълнота на доклада на първоинстанционния съд, поради неразпределена доказателствена тежест за подлежащите на установяване факти, въззивният съд не е констатирал нарушението и не е дал указания на ответниците, че дължат представяне на доказателства за оборване приложимата презумпция по чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Така ответниците са били лишени от право на защита. По начало, обаче, се твърди неправилно приложен материалния закон – презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, като е презумирано знание на търговското дружество – приобретател по атакуваната сделка, за увреждащия й ищците ефект, основано на родството между представляващите дружествата прдавач и купувач управители / брат и сестра /, придаващо на самите дружества качество на „свързани лица“, по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ТЗ. Изводът на въззивния съд е довел до недопустимо разширително тълкуване на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Неправилното приложение на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД практически е довело да неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса – съдът е освободил ищците от доказване факта на знание за увреждането от приобретателя по атакуваната сделка, още повече че дължат главно и пълно доказване на този факт. Касаторът „ВМВ“ ЕООД поддържа довод за недопустимост на въззивното решение по идентични съображения - липса на процесуална легитимация и правен интерес на ищеца Ч. Т., за предявяване на иска, но и предвид обявяване относителна недействителност на покупко-продажбата само в частта й с обект - жилищния имот / апартамента /, без прилежащо към същия избено помещение, доколкото не е упоменато в диспозитива на първоинстанционното решение. Жилищен обект, без прилежащо избено помещение не отговаря на изискванията на действащото законодателство. Ищците нямат правен интерес от прогласяване относителната недействителност спрямо вещ / апартамент 19 /, която - без прилежащо избено помещение - не би могла да бъде предмет на разпоредителни сделки, респ. на окончателен договор по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Иск, основан на тази разпоредба, според касатора е недопустим по отношение на имот, който не отговаря на законовите изисквания. Неправилност на въззивното решение се твърди поради непроизнасяне по всички възражения и писмени доказателства по делото. По отхвърленото възражение за нищожност на договора страната намира,че въззивният съд недопустимо е подменил материализираната в предварителния договор воля на страните относно обекта на бъдещо разпореждане, тълкувайки я въз основа на обстоятелства, осъществили се към 2015г. и като такива неотносими към настоящото производство. Неправилно в тази връзка, въззивният съд не е отчел, че предварителният договор е сключен след, а не преди, одобряване на инвестиционен проект за обекта, в който е ситуиран договорения жилищен имот и преди издадено разрешение за строеж. Одобреният инвестиционен проект и разрешението за строеж установяват дали реално определената част от недвижимия имот, за прехвърлянето на която е постигнато съгласие, към този момент отговаря на действащите строителни правила и норми и е правно възможно да възникне като самостоятелен обект на право на собственост. Неправилен в тази връзка е извода на съда, че предварителният договор не е нищожен, като сключен за обекти в УПИ XІ / посочено в договора /, след като събраните по делото писмени доказателства - разрешение за строеж и одобрен архитектурен проект – касаят обекта, застрояван в УПИ XL / посочено в нотариалният акт за атакуваната покупко-продажба /. Според страната, това безспорно доказва наличието на правна пречка за възникване на обектите, като застроими в имот УПИ XІ. Недопустимо, формално основано на тълкуване по чл. 20 ЗЗД, съдът е подменил волята на страните относно обекта на постигнатото съгласие за покупко – продажба, противно на изричното му описание в договора. Ако пък би се касаело за грешка в предмета, като основание за унищожаемост на договора, не би могло чрез тълкуване да се преодолее този му порок, извън производство по предявен иск за унищожаване на сделката. Оспорва се като неправилен – в противоречие с чл. 40 ЗУТ – извода на съда, че за действителността на предварителния договор за покупко-продажба на апартамент не е императивно изискуемо определянето на конкретно избено помещение, стига да е предвидено такова / еднакъв брой на обектите с прилежащо към същите избено помещение, с този на самите избени помещения /. Излагат се аналогични, на съображенията за недопустимост на въззивното решение, поради невъзможен обект на разпореждане – предмет на предварителния договор за покупко-продажба, съображения за неправилност на решението. Поддържат се и идентични на тези на касатора „Айсиен Консулт„ООД доводи за неправилност, поради произнасяне в противоречие с материалния закон – презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Страната акцентира на липсата на каквото и да било доказателство, че управителят й – Р. В. – е знаела за сключения между ищците и праводателя „Айсиен Консулт„ ООД предварителен договор. Липсват и доказателства, извън родството / брат и сестра /, за фактическа близост между представляващия „Айсиен Консулт„ООД В. В. и представляващата „ВМВ ТИМ“ ЕООД Р. В.. Поддържа се и довода за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради неразпределена от въззивния съд доказателствена тежест, в частност – с даване указания и предоставяне възможност на ответника „ВМВ ТИМ“ ЕООД да ангажира доказателства, в оборване презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, както и поради несъобразяване на всички доказателства по делото. Изрично се посочва неотчетеното доказателствено значение на протокола от ОС на дружеството – продавач от 08.01.2020г., от който се установява липсата на решение на ОС за разпореждане с имота – обект на предварителния договор, сключен по време, в което управител на дружеството е било лицето В. К., спрямо което не се твърдят и доказват родствени или фактически отношения с представляващия дружеството – приобретател. Това решение касаторът твърди, че е било приложено към документите по атакуваната сделка и е могло да бъде възприето от приобретателя. Ищците – Т. Т. и Ч. Т. – не са депозирани отговори на касационните жалби. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Ищците са съпрузи, като съпругата Т. Т. е сключила на 02.03.2018г., по време на брака, сключен през 1989г., предварителен договор за покупка на недвижим жилищен имот – апартамент с прилежащо мазе, с продавач ответното дружество „Айсиен Консулт“ ООД. Твърдят, че и до момента не е сключен окончателен договор за имота, въпреки изтеклия срок за това. С предявените искове се атакува сключена между „Айсиен Консулт“ ООД и ответника „ВМВ ТИМ“ ЕООД сделка по покупко-продажба от 15.10.2020г., като ищците твърдят, че същата има за обект жилищния имот – обект и на предварителния договор за покупко-продажба. Като увреждаща ги, в качеството им на кредитори, предвид сключения предварителен договор за покупко-продажба на този имот, атакуват сделкака по реда на чл. 135, ал. 1ЗЗД. Позовават се на родството между управителите на двете дружества / брат и сестра / към момента на сключване на увреждащата сделка: В. В. – едноличен управител на „Айсиен Консулт„ООД от 16.03.2018г. / предходно – съуправител с лицето В. К. / и Р. В. – управител на „ВМВ ТИМ“ ЕООД. Считат, че по отношение на дружествата ответници и предвид посоченото обстоятелство, намира приложение презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД – за знание на приобретателя „ВМВ ТИМ „ЕООД, за увреждащия ищците, като кредитори на праводателя, характер на сделката. Позовават се и на установени търговски отношения между двете дружества от началото на 2020 г. – сключени два договора за покупко-продажба на обекти в сградата, където се намира и процесния жилищен имот – част от предмета на едната сделка, както и на учредени в полза на „ВМВ ТИМ“ ООД три договорни ипотеки върху обекти в същата сграда. Ищците се съмняват в умишлено симулативно задлъжняване на продавача, като способ за симулативно „освобождаване„ от имуществото си, с прехвърлянето му на „ВМВ ТИМ“ ЕООД. Петитумът на исковете изрично индивидуализира обекта на атакуваната сделка, съгласно предварителния договор, към който момент във фаза на груб строеж, и отделно – по нотариалния акт на ответниците, като се твърди идентичност, независимо от известни различия и се поддържа индивидуализацията по нотариалния акт на ответниците / конкретно – досежно поземления имот в който е застроена самата сграда, в която е разположен имота /. Ответниците противопоставят еднакви възражения. Оспорват, че имотът – обект на атакуваната покупко-продажба е идентичен с този, за който е сключен предварителния договор, което възражение обосновават с множество доводи, значение от които, с оглед въведените касационни доводи, има единствено този за различна номерация на урегулирания поземлен имот, посочен в предварителния договор като УПИ ХІ, а в нотариалния акт за покупко - продажбата - като УПИ ХL. Твърдят, че всички строителни книжа / одобрен инвестиционен проект, разрешение за строеж, разрешение за ползване и пр. / касаят застрояване на УПИ ХL, в който обективно е разположена сградата, в която се намира процесният имот. Останалите индивидуализиращи местонахождението на имота белези съвпадат / по кадастрална основа – пл. № 1426, в кв. 206а, м. Подуяне – Редута, съгласно плана, одобрен със Заповед РД-09-77/12.03.2013г. на Кмета на район Слатина /. Оспорват знанието си за увреждащия характер на сделката. „Айсиен Консулт„ ООД посочва, че към датата на предварителния договор дружеството е еднолично - собственост на В. К., с качество на органен представител на същото. Последващо се преобразува в ООД, с встъпване като съдружник на В. В. / от март 2018 г. /, вкл. като съуправител, ведно с В. К., до 09.06.2020г., от която дата управител на дружеството е единствено В.. Твърди се, че В. не е бил в известност за сключени от К. предварителни договори за обекти в сградата с административен адрес [населено място], [улица], доказателство за което е протокол от ОС на дружеството от 08.01.2020г. / нотариално заверен /. Претенцията на ищцата Т. му станала известна едва към момента, в който същата подала срещу него жалба в СРП, приложена към исковата молба. Доколкото у продавача не е имало знание за съществуването на този предварителен договор, то не би могло да се предполага знание и у приобретателя по увреждащата сделка. Ответникът „Айсиен Консулт„ ООД изрично е посочил в отговора си на исковата молба, че презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД се оборва от така изложените факти. При така посочените факти ответниците са заявили и нищожност на предварителния договор за покупко-продажба, на няколко основания: 1/ чл. 26, ал. 1, пр. първо ЗЗД – поради противоречие със закона / чл. 19, ал. 2 ЗЗД/, тъй като договорът не съдържа всички съществени условия на окончателния; 2/ чл. 26, ал. 1, пр. второ ЗЗД – поради заобикаляне на закона – тъй като ищците не са имали действително намерение за покупка, видно от описанието на предмета на договора, щом не са се запознали предварително със съдържанието на документите, от които продавачът черпи правата си – вкл. одобрен архитектурен проект, в частност разпределение на етажа / който, впрочем, съвпада – 6-ти /, разположение на самостоятелния обект на етажа / с оглед граници, при съвпадаща квадратура и разпределение / и таблицата с разпределението на общите части; към това основание се сочи значение и на факта, че не са проявили интерес в процеса на застрояване на сградата и интерес от завършването й; 3/ привидност на договора – чл. 26, ал. 2, изр. първо, пр. последно ЗЗД – предвид обстоятелствата, посочени за относими към нищожност поради заобикаляне на закона; 4/ поради невъзможен предмет – чл. 26, ал. 2, изр. първо, пр. първо ЗЗД – с оглед индивидуализацията на обекта в предварителния договор. За установяване идентичност между обекта - съгласно описанието му в предварителния договор и този - съгласно описанието му в нотариалния акт, материализиращ атакуваната сделка по покупко-продажба, са назначени СТЕ. С определение от 16.07.2022г. по гр.д. № 13600/2021г. на първоинстанционния съд е съобщен на страните проекто-доклада по делото, като са указани за доказване обстоятелства единствено в тежест на ищците / елементите от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, вкл. знание на приобретателя по сделката за увреждането /. Не е указано на ответниците представяне на доказателства в оборване презумпция за знание за увреждащ характер на сделката. С допълнителна молба от 09.11.2022 г. и приложени към същата доказателства, ищците са посочили, че индивидуализацията на обекта е съгласно нотариалния акт на ответниците, като разликата в номерацията на УПИ се дължи на допусната техническа грешка при издаването на визата за проектиране за проземления имот. Видно от същата, приложена към молбата, в графичната й част същият е представен като УПИ ХL – за имот пл.№ 1426, а в текстовата – като УПИ ХІ – за имот пл. № 1426, от кв. 206а, м. „Подуене – Редута„, Столична община - район Слатина. Същата грешка се сочи възпроизведена и в Становище за условията за присъединяване към електрическата мрежа на „ЧЕЗ Електроразпределение България„АД и при съгласуването на визата за проектиране от „Топлофикация „АД, безспорно относими за сградата, в която се намира обекта на ответниците / стр. 169 и сл. по номерацията на първоинстанционното дело /. Назначената по делото експертиза установява, че в кв. 206, м. „Подуяне-Редута“ съществува УПИ ХІ, но отредено за имот пл. № 150, заснет по кадастрална карта и кадастрални регистри с идентификатор, вкл. този на застроената в него сграда, различни от идентификаторите на процесния имот и сграда, както и с различен административен адрес – ул. „А. крепост „ № 13. Установена е идентичност на имота, индивидуализиран съгласно плана, одобрен със заповед № РД - 09 - 77/12.03.2013г. на Кмета на [община] и този, съгласно плана, одобрен с последваща заповед № РД -18-138/24.07.2017г. на Изпълнителният директор на АГКК.Потвърдена е и идентичност на описания в предварителния договор жилищен обект – апартамент № 19 - с апартамента - обект на атакуваната сделка. При разпит в открито съдебно заседание вещото лице е посочило несъвпадение единствено в номерацията на прилежащото мазе - по предварителен договор и в нотариалния акт за продажбата. Потвърждава, че идентичността следва от проверката с всички останали документи - архитектурни проекти, разрешителни и актове по ЗУТ, в това число и от описанието и квадратурата на апартамента, етажа, прилежащите идеални части, вкл. прилежащо мазе, единствено с несъвпадаща номерация на последното. От тук формира и извода, че в предварителния договор е допусната техническа грешка в изписването на УПИ, като подчертава, че промяна в номерацията на мазетата не се отразява на идентичността. Първоинстанционният съд е уважил предявените искове, обявявайки сделката за относително недействителна спрямо ищците, в частта в която е сключена покупко-продажба за апартамент № 19 / няма изричен диспозитив за отхвърлянето на исковете досежно прилежащо избено помещение /, като е приел за установена идентичност между апартамент № 19, с идентификатор 68134.702.1426.1.19 – обект на атакуваната покупко – продажба и апартамента – обект на предварителния договор, с който се легитимират ищците. Мотиви за изключването на прилежащото избено помещение решението не съдържа, но вероятно се основава на коментираното различие в номерацията / № 18 по предварителния договор, № 13 – по нотариалния акт за покупко-продажбата /. С оглед родството / по съребрена линия от втора степен - брат и сестра / между органните представители на дружествата - ответници, съдът е приел, че е приложима презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД - знание на страните по сделката за увдреждащия й ищците характер: юридическото лице знае, ако лицата от състава на органите му знаят за увреждащата сделка, но това знание не е изведено от факти и обстоятелства, извън безспорното родство между управителите С въззивните си жалби ответниците въвеждат доводи за недопустимост на първоинстанционното решение, като постановено в разрив с диспозитивното начало в процеса, доколкото съдът се е произнесъл по нещо, различно от заявеното с исковете. Последното се аргументира с различието в индивидуализацията на имота, според предварителния договор и нотариалния акт за атакуваната покупко- продажба, тъй като за имота, така както е описан в нотариалния акт, няма постигнато съгласие между ищците и ответника „Айсиен Консулт“ ООД. Поддържа се и недопустимост на предявените искове, поради липса на правен интерес, защото обект на разпоредителна сделка не може да бъде жилище, без прилежащо избено помещение / в относимост към обявената относителна недействителност на сделката по покупко-продажба само за жилището – апартамент № 19, не и за прилежащото избено помещение /. Недопустимост се твърди и в частност по иска на Ч. Т., поради липса на процесуалноправна легитимация на същия, доколкото не е страна по сключения предварителен договор за покупко-продажба. Въведен е въззивен довод за неправилно преценена „доказателствена сила и стойност на приетите писмени доказателства и експертизи“ - не са преценени в съвкупност, а голяма част от доказателствата изобщо липсват в коментара на фактическата обстановка. Въведен е и довод за неразпределена доказателствена тежест в процеса – неуказана такава на ответниците за „факти, за които впоследствие и със съдебния си акт [ съдът ] определи като недоказани, но в доказателствена тежест на ответниците„. В относимост към оборване презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД / в тежест на ответниците само в евентуалност от уважаване възражението им за нейната изначална неприложимост / довода за препятствана защита на страната не се съпътства със съответно доказателствено искане. Такова е отправено само за допускане на нова СТЕ, по оспорване идентичността на имота, обосновано с вътрешна противоречивост и нелогичност на приетото вече заключение,основано на предположения и догадки. Въведен е и довод за недопустимо тълкуване волята на страните по предварителния договор, относно обекта на постигнато съгласие, довело до нейната подмяна. Въззивната жалба на „Айсиен консулт„ ООД изрично изброява писмените доказателства, от които счита, че се установява хипотеза на чл. 135, ал. 4 ЗЗД и оспорва установено по делото знание за увреждащата сделка, както от страна на дружеството - праводател / поради укрита за В. информация от бившия управител на дружеството К. /, така и от дружеството – приобретател, за каквото нямало събрани каквито и да било доказателства. Тези доказателства, според страната, установяват, че двамата ответници са в дългогодишни търговски отношения от 16.01.2017 г., към който момент представляващ „Айсиен Консулт„ ООД е единствено В. К.. „ВМВ ТИМ„ ЕООД, в качество на комисионер по силата на договора от 16.01.2017г., е финансирало изграждането на сградата, в която се намира имота по нотариалния акт и още преди сключването на предварителния договор е било кредитор на „Айсиен Консулт„ООД. „Атакуваната сделка е в изпълнение на задължения по комисионния договор „. Във въззивното производство е допусната поисканата нова СТЕ, за установяване застрояването на УПИ ХІ, установила обстоятелства, изводими и от заключението на първата СТЕ: че за УПИ ХІ е отреден имот с друг планоснимачен номер, същият е застроен от три жилищни обекта с обща застроена площ 111 кв.м., „няма апартамент № 19„. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Доколкото ищците са били в брак към момента на предварителния договор и поради липса на брачен договор са в режим на съпружеска имуществена общност, съдът приема, че окончателният договор би породил вещноправни последици за двамата, което обуславя активната материалноправна легитимация на ищеца Ч. Т., при надлежно въведени твърдения със същото съдържание, обуславящи процесуалната му легитимация. Правният интерес се извежда от обстоятелствената част и петитума на исковете, поради което по начало е ирелевантно, за оборване съществуването му, обстоятелството че първоинстанционният съд е уважил същите частично, обявявайки относителната недействителност на сключената от ответниците покупко - продажба само в частта относно апартамент № 19, не и за прилежащото му избено помещение. В тази връзка съдът е коментирал, че относно прилежащото мазе фактически няма произнасяне, а не са изрично отхвърлени исковете. Не е поискано допълване на решението от ищците. Това не променя факта, че апартамент № 19 е самостоятелен обект на право на собственост, а избените помещения са принадлежност към жилищните обекти / чл. 37 ЗС и чл. 98 ЗС / и следват собствеността на главната вещ, тъй като към всяко жилище следва да е придадено поне едно складово / избено / помещение. Така съдът е формирал извод, че исковете следва да се считат уважени за имота – обект на покупко-продажбата сключена от ответниците – в цялост – жилището с прилежащо му избено помещение, поради което и бъдещ иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД би бил допустим с предмет покупко-продажбата на разпоредения от ответниците имот в цялост. Съдът е приел, че ищците се легитимират като кредитори с предварителния договор от 02.03.2018 г.. От същият е възникнало общо за съпрузите Толеви облигационно право да придобият собствеността върху имота. Съдът е приел установена идентичността между имота, за който ищците са договаряли с „Айсиен Консулт„ ООД и имота – обект на покупко-продажба по атакуваната сделка, въз основа заключенията на СТЕ, представени строителни книжа, относимите заповеди за утвърждаване регулацията на имота, фигуриращите в легитимиращите страните документи нотариални актове за собственост и пр..Акцентирал е на идентичността във всички останали реквизити от индивидуализацията на УПИ, освен самата негова номерация, вкл. на визата за проектиране, съдържаща различие в изписването на номерацията на УПИ – в графична и текстова част, обяснимо единствено с допусната техническа грешка. С това е обосновал и извода си, че изписването на погрешен номер на УПИ в предварителния договор също е последица на техническа грешка, но е безспорно установено, че волята на страните се е формирала за обект на продажбата имота, разпореден от „Айсиен Консулт„ООД в полза на „ВМВ ТИМ„ ЕООД. Съдът е установил, че апартамент № 19 е с едни и същи граници и застроена площ по трите документа: предварителния договор, договора за покупко-продажба от 15.10.2020г. и нотариален акт № 41/24.08.2017г. за учредяване право на строеж, упоменат в предварителния договор. От установената идентичност съдът е извел и мотиви във връзка с възраженията за нищожност: налице е постигнато между страните съгласие по всички съществени елементи на договора; не се установява ищците да са искали, чрез сключването на предварителния договор, постигане на забранен от закона резултат – не е такъв придобиването на право на собственост, а твърдените в обосноваване на това основание обстоятелства от ответниците / че ищците не са се запознали с документацията във връзка със строежа и не са проявили интерес по време на застрояването / са изцяло неотносими; не е налице и невъзможен предмет – фактическа и правна невъзможност, като спорът за идентичността няма отношение към съществуването на обекта на сделката: той съществува, не е изваден от гражданския оборот. Съдът не е приел за доказана персонална симулация на страната на продавача по предварителния договор – като сключен привидно от името на „Айсиен Консулт„ ООД, а фактически – от името и за сметка на В. К. - едноличен собственик и представляващ дружеството към същия момент. В аспект на последното е отчетено постъпването на суми от продажната цена по сметка на дружеството. Втората предпоставка от хипотезиса на чл. 135, ал. 2 ЗЗД е приета за установена, по отношение ответника „Айсиен Консулт“ ООД, с факта на самото разпореждане с обекта - предмет на покупко-продажбата по предварителния договор: осуетена възможност на ищците да придобият собствеността върху жилището. Досежно субективния елемент от фактическия състав на чл. 135, ал.1 ЗЗД по отношение приобретателя „ВМВ ТИМ„ ЕООД, с оглед възмездността на сделката, съдът е приел, че като брат и сестра, управителите на ответните дружества, с това си качество към момента на сключване на атакуваната сделка, „ се предполага да са знаели, че увреждат правата на кредитора„ / очевидно прилагайки презумпцията на чл.135, ал.2 ЗЗД /. Юридическото лице знае за увреждането, ако за това знаят лицата от състава на неговите органи. Управителите са част от органите на ответните дружества и са знаели, че със сключването на договора фактически лишават от възможност ищците да получат процесния недвижим имот. Съдът е коментирал, че представените от ответниците доказателства, в оборване презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, не постигат целта си. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът „Айсиен Консулт“ ООД, наред с поддържаната недопустимост на въззивното решение, формулира и следните въпроси: 1/ Уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД предпоставено ли е от наличие на действително съществуващо вземане на кредитора – ищец ?; 2/ Може ли съдът да уважи иска по чл. 135 ЗЗД без да е разгледал направено възражение за нищожност на договора, от който произтича вземането и качеството на кредитор на ищеца по иска, и без да е установил със сигурност съществуването на твърдяно вземане и качество кредитор на ищеца ?; 3/ Следва ли да се образува отделно съдебно производство, за установяване съществуването на вземането на кредитора – ищец по Павловия иск, за да се отхвърли със сила на пресъдено нещо неговото качество на кредитор, или ответникът по иск по чл. 135 ЗЗД, който оспорва съществуването на вземането, може да стори това в същото дело, с възражение за нищожност на правоотношението, от което произтича твърдяното вземане на кредитора ? Има ли възражението за нищожност по този въпрос сходно правно действие с действието на предявен насрещен иск ? - допълнителният селективен критерий по първите три въпроса се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с ТР № 2/2019г. по тълк. дело № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС; 4/ Какви са правомощията на въззивния съд при проверка на първоинстанционното решение и по –специално: Следва ли въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора ? Следва ли въззивният съд да изготви собствени мотиви, като характеристика на дейността на въззивната инстанция, като решаваща, а не контролно-отменителна или е достатъчно да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция, като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани ?; 5/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи, твърдения и възражения на въззивника, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, при постановяване на въззивното решение ? – допълнителният селективен критерий по 4 и 5 въпроси се обосновава идентично, поради произнасяне в противоречие с ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 1 / 1985 г., т. 19 от ТР № 1/ 2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на касационна инстанция по приложението на чл. 235, ал.2, и чл. 236, ал.2 ГПК; 6/ Прилага ли се по аналогия презумпцията за знание за увреждането по чл. 135, ал. 2 ЗЗД в случаите, когато страни по увреждащата сделка са юридически, а не физически лица ?; 7/ Следва ли да се приеме, че знание за увреждането в хипотезата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД на управителя на юридическото лице е знание за увреждане на самото юридическо лице, което той представлява, в случаите когато управителите на двете дружества имат родствена връзка?; 8/ В случай, че не се прилага презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, следва ли съдът изрично да разпредели доказателствената тежест по този въпрос и на коя страна в процеса ?; 9/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе изрично относно разпределяне на доказателствената тежест на страните, за подлежащите на доказване факти, при изрично въведено оплакване във въззивната жалба за неправилно разпределена доказателствена тежест ? - по въпроси 6 - 9 вкл. общо се сочи произнасяне в противоречие с решения по гр.д.№ 1250/2021 г. на ІІІ г.о., т.д.№ 2372/2015г. на ІІ т.о. и гр.д.№ 3396/2014 г. на ІV г.о. на ВКС и с ТР № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, визирани в горепосочените 4 и 5 въпроси. Първите три въпроса, видно от обстоятелствената част към тях, са предпоставени от касационния довод за отказ на въззивния съд да се произнесе по действителността на предварителния договор, съответно - да разгледа релевираните основания за неговата нищожност. Въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира с действителното съдържание на мотивите на въззивния съд, в който е разгледано възражението за нищожност, поддържано на няколко паралелни основания / с изключение на основанието по чл. 40 ЗЗД, прието за преклудирано /, макар че твърденията, с които ответниците обосновават нищожност на съответните основания, са изначално негодни да обосноват такава, защото: 1/ не всяко противоречие със закона обосновава нищожност по чл. 26, ал. 1, пр.първо ЗЗД, а само с императивна правна норма, приета в обществен интерес, каквато ответниците не сочат; 2/ заобикалянето на закона предполага действителна правна сделка, постигаща цел, която законът забранява чрез друг, присъщ за постигането й, правен способ - твърдените от ответника обстоятелства за обосноваване на това основание, както и на твърдяната „привидност„ / симулативност / на предварителния договор – че ищците не са проявили интерес към фактическото застрояване на обекта и техническите правила, установени за същия – са неотносими, както правилно е преценил съда, още повече, че симулативността предполага липса на намерение за обвързване с правните последици на сделката от всяка от страните; 3/ правно несъстоятелно е и обосноваването на „невъзможен предмет„, което предполага фактическа или правна невъзможност за сключване на сделка с такъв предмет – липсата на идентичност между имота - обект на предварителния договор и имота - обект на атакуваната покупко-продажба, дори да би била установена, не води до нищожност на предварителния договор, след като всеки от обектите съществува, а би обосновало отхвърлянето на иска, поради недоказан увреждащ характер на покупко - продажбата, основан на сключения предварителен договор и невъзможността да бъде окончателно придобита собствеността на точно този имот. Несъстоятелна, до степен на правна абсурдност, е позицията на ответниците, оспорващи идентичност, без противопоставяне на друг, реално съществуващ обект, за който в действителност са договаряли ищцата и „Айсиен Консулт„ ООД, доколкото няма спор относно автентичността на предварителния договор, досежно подписа на представляващия същото дружество. В обобщение – дори въззивният съд изобщо да не бе разгледал възраженията за нищожност на предварителния договор, поради тяхната изначална правна несъстоятелност, като основани на негодни да бъдат подведени под сочените основания за нищожност обстоятелства, не би се касаело за съществено нарушение на съдопроизводствено правило, защото произнасянето по тези възражения, само по себе си не би обусловило различен от настоящия правен резултат. Въпросите не кореспондират с мотивите на съда и защото същият не отрича, че дължи установяване материално-правната легитимация на ищците, като кредитори, в производството по иска по чл. 135 ЗЗД, а не в отделно производство, нито е отрекъл възможността да се произнесе по възражение за нищожност на правната сделка, на която ищците основават легитимацията си на кредитори, в настоящото производство. Липсва произнасяне единствено по въведеното формално основание по чл. 40 ЗЗД / действие във вреда на представлявания / като преклудирано, което би предположило формулиране на правен въпрос по процесуалните преклузии, но аналогично се явява лишено от годно фактологично обосноваване. Следващите два въпроса / 4 и 5 / удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като се отнасят до задълженията на въззивната инстанция по всеки спор,с който е сезирана. Не е удовлетворен допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като съдържанието на мотивите не разкрива противоречие с цитираната задължителна и казуална съдебна практика относно задълженията на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора, а не контролно – отменителна. По начало ответниците не навеждат конкретни твърдения по формалните касационни доводи, за допуснати съществени процесуални нарушения, от вида визиран във въпросите. Не се сочи конкретно доказателство или довод на ответниците, останали неразгледани от въззивния съд / освен непроизнасяне по възраженията за нищожност на предварителния договор – предмет на първите три въпроса, обективно невярно /, нито кои установени по делото факти, но преценени в съвкупност, биха обосновали различен правен извод и в частност - относно коя предпоставка за уважаването на исковете. Не кореспондира със съдържанието на въззивния акт касационния довод за липса на мотиви. Същите отразяват дейността му на инстанция по същество – с изложение на установима от доказателствата фактическа обстановка по спора и обоснованост на правните изводи, въз основа на същата. Съвпадението във фактическите и правни изводи на първа и въззивна инстанция не е от естество да обоснове процесуално нарушение, нито несъвпадането им с позицията на ответниците. Шести и седми въпроси са предпоставени от извода на въззивния съд, че знанието на органните представители на ответните дружества / физически лица - брат и сестра в конкретния случай /, за увреждащия характер на сключената от тях сделка по покупко-продажба - предмет на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, съставлява знание на самите дружества за увреждане на кредиторите - ищци и обосновава приложение на презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд е основал знанието на приобретателя за увреждането единствено на родството по съребрена линия от втора степен между управителите на дружествата - ответници. Въпросите удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като са обект на решаващите мотиви на въззивния съд, основани на приложение презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Удовлетворен е допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитираната съдебна практика – решения по гр.д.№ 1250/2021г. на ІІІ г.о. и т.д.№ 2372/2015г. на ІІ т.о. на ВКС. В тях, позовавайки се на предходна и известна на настоящия състав съдебна практика / решение по гр.д.№ 4606/2014 г. на ІV г.о. на ВКС / съставите приемат, че презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не може да се прилага разширително, но наличието на съответна фактическа степен на близост в отношенията (напр. съвместно живеене на съпружески начала или в общо домакинство, отношения между заварени и доведени деца, отношения между свързани лица по смисъла на § 1 ДР ТЗ и др.) имат значение и ако бъдат доказани, могат да залегнат в основата на фактически извод за наличието на знание, като естеството на съществуващата фактическа близост определя естеството на узнатите обстоятелства. Посочено е, че „свързаните лица“ по § 1 от ДР на ТЗ биха знаели основни обстоятелства от дейността на дружествата, но едва ли кой какъв договор е сключил и изпълнява ли го добросъвестно. Юридическото лице знае за увреждането, ако за това знаят лицата от състава на неговите органи. Знанието, обаче, не следва от самото качество на „свързани лица“, основано на родството на органните им представители. В този смисъл са и други решения на състави на ВКС: по гр.д.№ 2549/2020 г. на ІV г.о. и по т.д. № 752/2009г. на ІІ т.о. / видно от съобразените в казуалната му част обстоятелства по субективния елемент от състава на чл. 135, ал. 1 ЗЗД /. Въззивният съд формално е цитирал част от решение по гр.д.№ 4606/2014г. на ІV г.о. на ВКС, но не го е приложил в съответствие с даденото в него разрешение на въпроса, доколкото не е коментирал отношения между ответниците, с качество на „свързани лица„ по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ТЗ, предвид родството между управителите им, като пряко или косвено доказателство за знание, вкл. самото родство на управителите, но наред и с други косвени доказателства, като обосноваващи в съвкупност логичния извод за наличие на знание за увреждащия характер на сделката и у приобретателя по същата. Самото родство съдът е приравнил на знание за увреждането, прилагайки чл. 135, ал. 2 ЗЗД спрямо самите търговски дружества, с качество на „свързани лица„ по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ТЗ, предвид родството между управителите си. С това недопустимо е разширил приложното поле на презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Осмият въпрос е формулиран в евентуалност от отговор, който изключва приложимост на презумпцията и като такъв не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира с рещаващия мотив на въззивния съд за приложимост на презумпцията. Въпреки въведения изричен въззивен довод с предмет нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, нито с въззивната си, нито в касационната си жалба ответниците сочат относими, но несъбрани доказателства, по причина такова нарушение. Позовават се на вече представените, като достатъчни да обосноват различен правен извод. Това само по себе си изключва правния характер на девети въпрос, поради ирелевантност на отговора допуснато ли е или не такова нарушение, доколкото не би било самостоятелно основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за предоставяне възможност на ответниците да реализират защитата си. Дори да се приеме, че въпросът формално удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като правният резултат е последица и от приетата за необорена от ответниците презумпция по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, относимо към процесуалноправния характер на същия е единствено посоченото ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 2. С него, обаче, не се удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като приложението на презумпцията не е последица от съществено съдопроизводствено нарушение на въззивния съд, със съдържание, кореспондиращо на хипотезиса по т. 2 на ТР. Съдът дължи разпределение на доказателствената тежест само за подлежащите за установяване елементи от фактическия състав на правната норма, на която се основава иска, респ. защитата на ответниците. Първоинстанционният съд, в изготвения доклад по чл. 146 ГПК, е дал надлежни указания на ищците, че в тяхна тежест е установяването на знание за увреждащия характер на сделката от страните по нея и предвид възмездния й характер. Установяването на предпоставки за приложение на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД е само средство / начин / за установяване на знание от ответниците, вменено в тежест на ищците. Както съдът няма задължение последващо да указва на страната възможностите за оборване на едно или друго доказателство на противната, събрано в съответствие с изначално и правилно разпределената доказателствена тежест в процеса, така не би могло да се вмени в тежест на първоинстанционния съд задължение да укаже на ответниците доказателствена тежест за оборване фактите, предпоставили приложение на презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, още повече, че това указване би било в условия на евентуалност от все още бъдещия на съда правен извод, за приложимост на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД и в конкретната хипотеза. Наред с това, ответниците са били наясно с тази си доказателствена тежест, навеждайки обстоятелства и доказателства в оборване знание на органните си представители / трайните търговски отношения между дружествата - ответници и наличието на подлежащи на уреждане задължения на „Айсиен Консулт„ООД спрямо „ВМВ ТИМ„ ЕООД и др./. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК на касатора “ВМВ ТИМ„ ЕООД, наред с поддържаната недопустимост на въззивното решение, са формулирани следните въпроси: 1/ Приложима ли е презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД по отношение търговски дружества – ответници по искове с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, вкл. в хипотеза, в която същите са свързани лица по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ТЗ и в случаите, когато с иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД се атакува възмездна сделка ?; 2/ Чия е доказателствената тежест за установяване на знание за увреждане при искове по чл. 135 ЗЗД в хипотеза, в която заявената, като увреждаща сделка, е възмездна и е сключена между юридически лица / търговски дружества ? - допълнителният селективен критерий по първите два въпроса се поддържа в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с решения по гр.д.№ 1250/2021г. на ІІІ г.о. и т.д.№ 2372/2015г. на ІІ т.о. на ВКС; 3/ Кои са подлежащите на доказване факти на предпоставката „знание за увреждащ характер на сделката„, когато страни по увреждащата възмездна сделка са юридически лица, търговски дружества, свързани лица по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ТЗ ? При наличие на обстоятелства по пар. 1, т. 1 на ДР на ТЗ и роднинска връзка между управителите на двете търговски дружества достатъчно ли е да се приеме, че управителите са знаели и съответно дружествата са имали знание за увреждащ характер на атакуваната сделка или е в тежест на ищеца да докаже знание за увреждащ характер на сделката у лицата, органи на свързани дружества, относно правопораждащите факти на съответното задължение на отчуждителя към третото лице, чиито интереси се увреждат ? – допълнителният селективен критерий по тази група въпроси се поддържа в идентична хипотеза и се обосновава наред с посочените две решения и с решение по гр.д.№ 3396/2014г. на ІV г.о. на ВКС; 4/ Длъжен ли е въззивният съд, при допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл. 146 ГПК, във връзка с разпределената доказателствена тежест между страните в процеса и въведено за това възражение във въззивната жалба, да даде указания отнсно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест като укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства ? – допълнителният селективен критерий се обосновава с ТР № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС – т.2; 5/ Допустимо ли е съдът да внася промени в съдържанието на предварителния договор, като тълкува волята на страните, съобразявайки обстоятелства, които не са съществували към момента на сключването му и не са били възприемани от страните ? – сочи се противоречие с решения по гр.д.№ 349/2009г. на ІІІ г.о. и т.д.№ 723/2023 г. на І т.о. ВКС; 6/ Какво е значението и правната последица на допусната грешка във волята на страните в предварителния договор, във връзка с предмета на задължението за прехвърляне на имот, респ. предмета на предварителния договор ? – сочи се противоречие с приетото в решение по гр.д.№ 563/2008 г. на ІІ г.о. ВКС; 7/ Нищожен ли е предварителен договор, поради липса на предмет, когато невъзможността за възникването му е изначална ? - допълнителния селективен критерий, все в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по въпросите дотук, се обосновава с ТР № 84/1968г. и ТР № 3/2016г. по тълк. дело № 3/2014г. на ОСГК на ВКС; 8/ Следва ли съдът да изложи подробни съображения относно фактите и доказателствата по делото, като постанови решението си въз основа на доказателствения материал от значение за правнорелевантните факти, да се обоснове кои приема за осъществили се и кои – не, с оглед твърденията на всяка от страните, като съобрази и заключенията по делото, които кореспондират на данните по него ? – в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, страната се позовава на решения по гр.д.№ 1541/2010г. на ІV г.о. и гр.д.№ 3140/2017г. на ІІ г.о. на ВКС. Поддържа се и очевидна неправилност, като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване, по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По първия въпрос важат съображенията, изложени по 6 и 7 въпроси на касатора „Айсиен Консулт„ООД - обоснован е общия, не и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитираната съдебна практика. По втория въпрос важат съображенията по 9 въпрос на касатора „Айсиен Консулт„ООД. Първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест в процеса - знание за увреждащ характер на сделката доказва ищецът, вкл. предпоставки за приложение на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, ако би била приложима в конкретната хипотеза. Третият от въпросите, в частта си съдържаща питане - дали самото родство между физическите лица, органни представители на търговски дружества – страни по атакувана по реда на чл. 135, ал. 1 ЗЗД сделка, което обстоятелство обуславя качество на „свързани лица„, по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ТЗ, е достатъчно да се приеме знание на физическото лице, представляващо приобретателя по сделката, за увреждащия й характер - удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. В останалата си част въпросът е фактологичен - не предполага еднозначен отговор по приложението на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, тъй като фактите, установяващи знание, биха могли да са различни във всеки конкретен случай и не подлежат на обобщаване и унифициране. Удовлетворен е и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – с решенията по гр.д.№ 1250/21г. на ІІІ г.о. и т.д.№ 2372/2015г. на ІІ т. на ВКС, по изложените съображения към шести и седми въпроси на касатора „Айсиен Консулт„ООД. Относно формулирания четвърти въпрос важат съображенията към девети въпрос на касатора „Айсиен Консулт„ ЕООД, за необоснованост на допълнителния селективен критерий. Петият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като решаващите мотиви на съда не са основани на тълкуване на договора, според принципите за тълкуване по чл. 20 ЗЗД,а на обоснована от събраните доказателства техническа грешка в част от индивидуализацията на имота, при достатъчно данни дори в самия предварителен договор, че се касае за обект, идентичен с разпоредения със сделката между ответниците. По идентични съображения не удовлетворяват общия селективен критерий шести и седми въпроси. Решаващите мотиви за безспорно установена техническа грешка в индивидуализацията на имота, при автентичност на сключения между ищцата и „Айсиен Консулт„ООД предварителен договор, наред с абсурдната защитна позиция на ответниците, оспорващи идентичност,без да противопоставят друг възможен обект на „действително договаряне„, при безспорно установена връзка на продавача с конкретния поземлен имот / УПИ XL /, като обект на застрояване с идентичен по характеристики, спрямо заложените в предварителния договор, жилищен имот, който именно имот / УПИ XL, а не посочения в договора УПИ ХІ / ищците сочат за обект на формираното съгласие и в петитума на исковете си, изключват релевантността на въпрос за недействителност на предварителния договор за покупко-продажба, като сделка с „невъзможен предмет“, както и на въпрос за нейната унищожаемост, като сключена „ поради грешка в предмета „ / последното не е било и предмет на своевременно въведено възражение за унищожаемост, отделно от правната му несъстоятелност /. По осмия въпрос на „ВМВ ТИМ“ ЕООД важат отново съображенията към девети въпрос на касатора „Айсиен Консулт„ ООД. Следователно, касационното обжалване ще следва да се допусне по касационните жалби на всеки от касаторите, по обобщения правен въпрос: Приложима ли е презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД спрямо страни – търговски дружества, ответници по атакувана по реда на чл. 135, ал. 1 ЗЗД сделка, само на основание качеството им на „свързани лица„, по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ТЗ, поради връзка / родство / на физическите лица - техни органни представители - от вида, предвиден в чл. 135, ал. 2 ЗЗД ? – при допълнителен селективен критерий обоснован с решенията по гр.д.№ 1250/2021г. на ІІІ г.о. и т.д. № 2372/2015г. на ІІ т.о. на ВКС. Предвид допускане на касационното обжалване по формулиран от касаторите въпрос се явява излишен коментар за очевидна неправилност на въззивното решение. Не се установява вероятна недопустимост на въззивното решение. Процесуалната легитимация на ищеца Ч. Т. и правния му интерес от предявяването на иска са преценими с оглед твърденията в исковата молба и от гледище на увреждащите го последици на атакуваната покупко-продажба. Предвид вещно-транслативните последици на окончателен договор за придобиване на имота и спрямо неучаствалия в сключването на предварителния договор / с единствено облигационни последици / съпруг Ч. Т., при режим на имуществена общност между съпрузите, предвид осуетеното сключване на такъв окончателен договор с атакуваната по чл. 135, ал. 1 ЗЗД сделка, такава легитимация и правен интерес на „увредено“ от същата лице, се явява обоснован за Ч. Т.. Неправилно, по начало, ответниците обвързват увреждащото действие на сделката само с недопустимост на производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и от името на неучаствал в сключването на предварителния договор съпруг / последното, само по себе си, също неправилно /. Ищците биха могли да претендират и друг вид вреди, в причинност с извършеното разпореждане, отказвайки се от придобиване на собствеността, но обезпечавайки обезщетяването им с прогласената относителна недействителност. Несъстоятелно е обосноваването на недопустимост с обявяване на покупко-продажбата между ответниците за относително недействителна само за част от обекта й – апартамент № 19. По начало, за останалата му – приета от въззивния съд за несамостоятелна и следваща последиците на решението по отношение на главната – част от обекта / прилежащо избено помещение / по същество липсва отхвърлителен диспозитив, за неоснователност на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД досежно покупко-продажба с обект същата, от каквито именно последици на съдебното решение изхождат доводите за недопустимост. Недопустимост на въззивното решение не следва от непроизнасяне по „част от предмета на спора“, доколкото такава предпоставка за недопустимост практически визира касатора „ВМВ ТИМ„ ЕООД / доколкото не биха се споделили съображенията на въззивния съд, че обявената относителна недействителност на покупко-продажбата на жилищния обект, поражда правни последици и за неговите принадлежности по закон /. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение