Определение № 50510 от 19.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1864/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. Изгоренков, представляван от адв.П. Й., срещу решение № 407 от 23.03.2022г. по гр.д. № 2258/2021г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав, с което след частични отмяна и потвърждаване на решение № 900592 от 26.04.2021г. по т.д. № 71/2020г. на Благоевградски окръжен съд, Гражданско отделение, 11 състав касаторът е осъден да заплати на Гаранционен фонд на основание чл.288, ал.12 КЗ /отм./ сумата 24 500 лева, представляващи изплатено от фонда на Д. А. Гущеров обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП от 11.07.2015г. Подадена е и насрещна касационна жалба от Гаранционен фонд, представляван от адв.Р. И., срещу въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение предявеният от фонда против А. И. Изгоренков иск е отхвърлен за сумата 12 500 лева, представляващи разликата над 24 500 лева до 35 000 лева, както и за сумата 810 лева – разликата над 2700 лева до 1890 лева, дължими разноски. Касаторът – ответник поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, както и че е очевидно неправилно. Поддържа, че не е доказано неговото виновно противоправно поведение и причинната връзка с настъпилите вреди. Твърди, че пострадалото дете не е предвидимо препятствие по смисъла на чл.20, ал.2 ЗДвП. На следващо място, оспорва приетия от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди. Поддържа, че създаването на условия за настъпването на ПТП се дължи преимуществено на поведението на детето. С оглед на това намира за неправилен извода на съда, че приносът на пострадалия за настъпване на инцидента възлиза на 30 %. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като твърди, че при определяне на размера на обезщетението и на процента на съпричиняване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 280 от 05.11.2018г. по т.д. № 659/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., с което е определено обезщетение в размер на 30 000 лева по сходни увреждания на главата, но и увреждания по долни крайници; решение № 105 от 13.07.2017г. по гр.д. № 60097/2016г. на ВКС, ТК, I г.о., с което е определено обезщетение в размер на 25 000 лева за увреждания освен по главата, така също и по гръдния кош, като възстановяването е продължило около 6 месеца; решение № 116 от 03.07.2017г. по т.д. № 1921/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., с което е определена преимуществена отговорност на пострадалото лице спрямо отговорността на водача. Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд оспорва същата. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Поддържа още, че не е обосновано и твърдението за очевидна неправилност на атакуваното решение. Третото лице – помагач на ответника Д. А. Гущеров не изразява становище по жалбата. В насрещната касационна жалба Гаранционен фонд поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че при определяне на размера на обезщетението въззивният съд е нарушил установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост, тъй като само декларативно е изброил конкретните обективно съществуващи обстоятелства, без да се спре поотделно и аналитично на всяко едно от тях. Твърди още, че съдът не се е съобразил с тенденцията на нарастване на нормативно определените лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 60 от 29.04.2014г. по т.д. № 3049/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2974/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., относно приложението на въведения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди и за критериите за определяне на същото, както и относно необходимостта при определяне на това обезщетение решаващият съд да съобразява и тенденцията на нарастване на нормативно определените лимити за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, които са ориентир за конкретните икономически условия, в съответния период от датата на непозволеното увреждане до датата на постановяване на съдебното решение. Ответникът по насрещната касационна жалба А. И. Изгоренков представя писмен отговор, с който я оспорва. Твърди, че същата не покрива критериите за допускане на касационно обжалване. Третото лице – помагач на ответника Д. А. Гущеров не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба и насрещната касационна жалба са редовни - подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК, респ. чл.287 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за безспорно, че на 11.07.2015г. е настъпило ПТП, при което водачът на АТВ А. И. Изгоренков е блъснал малолетното дете Д. А. Гущеров. За да се произнесе по спорните по делото въпроси относно размера на обезщетението за неимуществени вреди и относно наличието на съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, апелативният съд е обсъдил събраните по делото доказателства – заключения на САТЕ, СМЕ и СПЕ и свидетелските показания. Въз основа на обсъдените доказателства по въпроса за размера на обезщетението е приел, че пострадалият е търпял болки и страдания вследствие на произшествието за срок от около 3 месеца, като болничното лечение е продължило 20 дни, по време на което е приложено интубиране и екстубиране. Отчел е, че веднага след произшествието детето е страдало от посттравматично стресово разстройство, което е отшумяло около една година след инцидента, както и че към момента на освидетелстване е клинично психично здраво, не страда от интелектуално-мнестичен дефицит или психогенно или органично обусловено психично разстройство. Съобразил е още възрастта на пострадалия, икономическите условия в страната към датата на ПТП – юли 2015г., лимитите на застрахователна отговорност, както и съдебната практика за подобни случаи. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че дължимото на Д. А. Гущеров обезщетение възлиза в размер на 35 000 лева. По отношение на спорния въпрос за съпричиняването апелативният съд е приел, че процесното АТВ не се е движило с безопасна скорост /39,6 км/ч/, както и че пострадалият е нарушил правилата за пресичане, установени в чл.114 и чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП, като е изтичал внезапно на пътното платно – място, необозначено за преминаване на пешеходци. Изтъкнал е, че районът на местопроизшествието – градска зона с множество жилищни сгради, представлява обстоятелство, което несъмнено налага изключително внимание от страна на водача. Отчитайки установената ясна видимост на пътя и неспазването от А. И. Изгоренков на общото задължение по чл.20, ал.2 ЗДвП, решаващият състав е приел, че приносът на водача превишава значително този на пострадалия. С оглед на това е заключил, че с поведението си малолетното дете е допринесло за настъпване на вредоносния резултат в степен 30 %, поради което е намалил определеното обезщетение до сумата 24 500 лева. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на решението на апелативния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за излагане на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението си не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Позоваването на нормата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и процента на съпричиняване, както и цитирането на решения на ВКС по чл.290 ГПК, по своята същност не представлява правен въпрос, който да ангажира отговор на касационната инстанция. Дори и да бъдат изведени релевантни правни въпроси, касаещи приложението на чл.52 и чл.51 ЗЗД, не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, ал.1 ГПК. Преповторените от касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение не обосновават противоречие между решаващите изводи на съда и практиката на ВКС, а са относими единствено към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, които могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. Обстоятелството, че при различна фактическа обстановка съдилищата са определяли различен размер на обезщетенията, както и конкретно съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, не налага извод за противоречиво прилагане на чл.51 и чл.52 ЗЗД, тъй като преценката за наличие на предпоставките на тези разпоредби се извежда от конкретно установените факти по спора. В допълнение, следва да се отбележи, че съгласно постоянната практика на ВКС предпоставка за прилагане на чл.51 ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат. В решението си въззивният съд е мотивирал извода за наличие на съпричиняване с доказано конкретно действие на пострадалия, допринесло за настъпване на процесното ПТП, и следователно е извършил преценката, установена със задължителната практика – ППВС № 17 от 18.11.1963г.. Въззивният съд е обсъдил и критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД при изричното съобразяване с ППВС № 4 от 23.12.1986г. Поради това се явява неоснователен доводът на касатора, че при постановяване на обжалваното решение апелативният съд се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл.52 и чл.51 ЗЗД. Не е налице и поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по подадената от ответника касационна жалба. Поради това и на основание чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на ищеца не следва да бъде разглеждана. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение