Определение № 2922 от 17.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1105/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. М. от [населено място] - чрез адв. П. Г., против решение № 13 от 07.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 522/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 300 от 09.09.2024 г. по гр. д. № 641/2023 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че съществуват вземания на „Банка ДСК“ АД към М. Г. М., произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 20.03.2019 г., за сумите 47 021.94 лв. - главница, 2 792.14 лв. - договорна лихва за периода от 28.12.2019 г. до 26.11.2020 г., 187.83 лв. - санкционираща лихва за периода от 28.12.2019 г. до 26.11.2020 г., 91.42 лв. - законна лихва за периода от 27.11.2020 г. до 03.12.2020 г., и 120 лв. - такса „разходи по изискуем кредит“, за които вземания са издадени заповед № 1665/07.12.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист № 324/07.12.2020 г. по ч. гр. д. № 3422/2020 г. на Районен съд - Пазарджик, и са присъдени разноски на „Банка ДСК“ АД за заповедното и за въззивното производство. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния и на процесуалния закон и в противоречие с практиката на ВКС. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд е достигнал до неправилен извод за надлежно уведомяване на ответницата - настоящ касатор, за предсрочната изискуемост на кредита. Излагат се доводи, че уведомяването на длъжника за волята на кредитора да счита кредита за предсрочно изискуем, извършено след подаване на заявлението, вкл. с връчване на препис от исковата молба по чл.422 ГПК, променя основанието, на което е издадена заповедта и е недопустимо, поради което искът за съществуване на вземането подлежи на отхвърляне на предявеното основание съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 139 от 05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на І т. о. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, чието съдържание е идентично със съдържанието на касационната жалба, е заявено бланкетно твърдение за постановяване на обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС и формално са посочени основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД със седалище в [населено място] - чрез юрк. А. Д., е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради отсъствие на селективните критерии по чл.280 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Банка ДСК“ АД срещу М. Г. М. установителен иск за съществуване на парично вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, Апелативен съд - Пловдив е приел, че между страните е сключен договор за предоставяне на кредит за текущо потребление, с който на ответницата е предоставен кредит в размер на 50 000 лв.; Кредитът е усвоен изцяло и след преустановяване на погашенията по него за повече от 90 дни са настъпили предвидените в т.18.2 от общите условия към договора предпоставки за предсрочна изискуемост, считано от 14.03.2020 г.; Предсрочната изискуемост е обявена от банката с покана изх. № 0020-20-06695/09.10.2020 г., връчена лично на ответницата на 26.10.2020 г. от ЧСИ В. Б.; Поканата - уведомление е приложена към заявлението по чл.417 ГПК и авторството на подписа за „получател“ не е оспорено от ответницата; Непогасените задължения - главница, договорни лихви, санкциониращи лихви и такса, според заключенията на назначената в хода на делото съдебносчетоводна експертиза са в размер, посочен в диспозитива на първоинстанционното решение; Лихвата по кредита е уговорена индивидуално с ответницата при преференциални условия, поради което договорната клауза за лихва не е недействителна. Въззивният съд е преценил като неоснователно оплакването във въззивната жалба на ответницата, че решението на първата инстанция е недопустимо с оглед недопустимостта да се изменя основанието, на което е издадена заповедта за изпълнение, до каквото изменение се стига при уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост на кредита с връчване на препис от исковата молба по чл.422 ГПК или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповедта, включително в хода на исковото производство. Съобразявайки доказателствата по делото, въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд, че уведомяването на ответницата - кредитополучател за предсрочната изискуемост на кредита е извършено преди подаване на заявлението (07.12.2020 г.) и на исковата молба (16.12.2022 г.) - с връчената на 26.10.2020 г. чрез частен съдебен изпълнител покана. Неоснователността на оплакването е мотивирана и с разрешенията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк д. № 8/2017 г., според които предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането - договор за кредит; Ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, като въпросът за настъпване на предсрочната изискуемост е от значение за основателността, а не за допустимостта на иска. Предвид категоричния извод, че ответницата е уведомена лично за предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК, въззивният съд е преценил като неотносими към фактите по делото развитите във въззивната жалба правни съображения относно възможността предсрочната изискуемост да бъде съобщена на длъжника след подаване на заявлението, включително чрез връчване на препис от исковата молба по чл.422 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Пловдив въззивно решение. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни - проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като (и ако) той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл.290, ал.1 ГПК). В съобразителната част на тълкувателното решение (т.1) е разяснено, че значимият за изхода на делото правен въпрос трябва да е посочен от касатора, който е длъжен да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК допълнителни предпоставки. Изрично е отречено правомощието на Върховния касационен съд да извежда и формулира служебно правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК твърдения и обстоятелства, когато касаторът не е посочил такъв въпрос. В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК ответницата - касатор не е посочила конкретен правен въпрос, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило неблагоприятния за нея изход на спора, предмет на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск. Съдържанието на изложението преповтаря изцяло съдържанието на касационната жалба и се изчерпва с наведените в жалбата оплаквания за неправилност на извода на въззивния съд за надлежно обявяване на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, подкрепени с доводи за недопустимо изменение на „основанието, на което е издадена заповедта“ в случай, че се приеме за допустимо предсрочната изискуемост да бъде обявена на длъжника с връчване на препис от исковата молба. Поддържаните доводи не кореспондират с решаващите правни изводи на въззивния съд, който след преценка на доказателствата по делото е приел, че предсрочната изискуемост е обявена преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК с нарочна покана, връчена лично на ответницата - кредитополучател. По начина, по който е структурирано, изложението предполага служебно извеждане на значимия за изхода на делото правен въпрос от касационната инстанция - възможност, отречена изрично в т.1 от цитираното тълкувателно решение. В изложението не са обосновани и допълнителни предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а бланкетно са посочени основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.1 и т.3 ГПК, което е самостоятелна пречка за допускане на касационно обжалване. Позоваването на практиката в решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, І т. о., без формулиране на конкретен правен въпрос, не може да обоснове наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Следва да се отбележи, че практиката в посоченото решение е неотносима с оглед извода на въззивния съд, съответстващ на задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.18, че предсрочната изискуемост на кредита е обявена надлежно на кредитополучателя преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 522/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,