Определение № 735 от 17.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2262/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Т. К., чрез адв. С. Б., срещу въззивно решение № 26 от 14.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 636/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 277 от 20.07.2023 г., постановено по гр. д. № 255/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, в частите, с които по иска на Адвокатско дружество „С., К. и Ш.“ – гр. С., срещу В. Т. К., е прието за установено в отношенията между страните, че ответникът К. дължи на адвокатското дружество – ищец, сумата в размер на 59574,70 лева, представляваща остатък от възнаграждение по договор за правна помощ, съдействие и представителство от 18.01.2018 г., на основание чл. 280, във вр. с чл. 286 ЗЗД, както и мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД в размер на 2 681,08 лева за периода от крайната дата на изплащане на обезщетението – 21.09.2021 г. до 01.03.2022 г., както и законна лихва, считано от 02.03.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 107/04.03.2022 г. по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 321/2022 г. на Районен съд – Пещера, като ответникът В. Т. К. е осъден да заплати на адвокатското дружество разноски съобразно уважената част от претенциите, както и е отхвърлен като неоснователен предявеният В. Т. К. насрещен иск срещу Адвокатско дружество „С., К. и Ш.“ – гр. С., по реда на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, с който се иска да бъде осъдено адвокатското дружество да му заплати сумата от 36 877 лева. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да се произнесе по спорния предмет, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните?“. Сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 409 от 28.02.2013 г., постановено по гр. д. № 59/2011 г. на I г.о., решение № 36 от 07.08.2015 г., постановено по т. д. № 465/2014 г. на II т.о., решение № 296 от 05.04.2017 г., постановено по гр. д. № 1776/2016 г. на IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г., постановено по гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о., решение № 232 от 15.07.2015 г., постановено по гр. д. № 6692/2014 г. на IV г.о. и решение № 76 от 16.05.2017 г., постановено по гр. д. № 2926/2016 г. на IV г.о. Ответната страна по жалбата Адвокатско дружество „С., К. и Ш.“, чрез адв. С. К., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил като безспорно между страните, че между адвокатското дружество – ищец и Н. Т. К. (участваща по делото като трето лице-помагач на дружеството-ищец) е бил сключен на 18.01.2018 г. представеният от ищеца в копие с исковата молба договор; Н. К. е съпругата на ответника В. К.; тя е сключила този договор, както е посочено в началната му част, в качеството си на съпруга и законен представител на В. К. като възложител, а изпълнител е адвокатското дружество; съгласно чл. 1 от този договор възложителят възлага, а изпълнителят приема да предоставя правни консултации и юридически услуги, изразяващи се в правна помощ, съдействие и представителство пред застрахователно дружество Vivium S.A, търговско дружество Nitrotrans BVBA, правозащитните органи на Кралство Белгия и Република България, както и пред всяко юридическо и/или физическо лице на територията на Кралство Белгия и Република България, във връзка с претендирано застрахователно обезщетение при претърпяна от В. К. трудова злополука, като за целите на договора изпълнителят има право да участва в преговори, заседания, административни производства пред решаващите органи и да извършва всички необходими действия с оглед защита правата на възложителя; съгласно чл. 2 от договора за дейността по чл. 1 възложителят дължи на изпълнителя възнаграждение в размер на 20 % от общия размер на полученото обезщетение за претърпяна трудова злополука, предмет на договора, платимо по банков път по посочена банкова сметка, като срокът за плащане на дължимата сума е 7 дни от датата на получаване от страна на възложителя на сумата за обезщетение за претърпяна трудова злополука; към момента на подписването на договора К. е бил в болница и е провеждано лечението му, като този договор и впоследствие също не е бил подписан лично от ответника и не е бил писмено потвърден от него. Като спорен между страните е посочил въпросат бил ли е този договор потвърден от К. и дали е бил изпълнен от адвокатското дружество, съответно, дължи ли ответникът заплащане на претендираното от дружеството адвокатско възнаграждение или адвокатското дружество му дължи връщане на вече получената като възнаграждение сума. Въззивният състав е обосновал извод, че Н. К. не е сключила договора от 18.01.2018 г. за себе си и безспорно към този момент тя не е била нито законен, нито договорен представител на своя съпруг и затова не е разполагала с представителна власт да го сключи от името на К.. Намерил е обаче, че няма законова пречка едно лице да сключи договор от името на друго лице без да има представителна власт, като в редица случаи това е и наложително с оглед конкретните обстоятелства. Съобразил е разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, съгласно която договор, сключен без представителна власт се нуждае от изрично потвърждаване от страна на мнимо представлявания, а до момента на това потвърждаване сделката не поражда целените с нея правни последици за мнимо представляваното лице, като същата е в съС.ие на висяща недействителност, поради което не поражда правни последици и за другата страна. Изложил е и съображения, че когато за потвърждаването не е необходима писмена или по-тежка форма съгласно чл. 42, ал. 2, изр. 2, във вр. с чл. 37 от ЗЗД, то същото може да се направи и чрез конклудентни действия, извършени от мнимо представлявания. При тези мотиви въззивният съд е намерил, че в случая сключеният на 18.01.2018 г. договор е между адвокатско дружество и клиент за оказване на правна защита и съдействие, за който вид договори не е предвидена писмена форма, а съгласието е валидно и ако не е оформено писмено, поради което за потвърждаването на договора също не е необходима писмена форма и то може да бъде извършено от мнимо представлявания с конклудентни действия. Съобразил е мотивите по т. 1 на ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е само за доказване. Посочил е също така, че за извършваната правна услуга се дължи възнаграждение, което по начало се определя от страните с договор, а Законът за адвокатурата не ограничава размера на възнаграждението и страните могат да го договарят свободно, включително и като резултативен хонорар. Констатирал е, че в случая изрично е договорено възнаграждение и негов размер, и адвокатското дружество претендира за установяване дължимостта на неизплатена част от договореното адвокатско възнаграждение, поради което следва установи наличието на валидно облигационно правоотношение и неговото потвърждаване от ответника К. с конклудентни действия, както и че дружеството е изпълнило точно своите задължения. В тежест на К. като ищец по насрещния иск е посочил установяването на липса на договорна връзка между него и адвокатското дружество, поради което за дружеството-ответник по насрещния иск е налице задължение да му върне вече полученото адвокатско възнаграждение съгласно чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В обжалваното решение съдът е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели. От показанията на Л. Глушкова (племенница на В. К.), въззивният състав е установил, че същата научила за злополуката от съпругата на ответника; близките му били много притеснени, знаели, че тя има приятел адвокат; търсели правна помощ във връзка със злополуката, те поискали и тя им дала телефонен номер на адвокат С.; след това се осъществила среща между адвоката, съпругата на вуйчо ѝ и двамата му синове; адвокат С. осъществил намеса на база на молба на ответника за отношението в болницата; в началото Н. К. предложила личните им средства 20 000 лв. да заплати хонорара, но адвокат С. отказал, за да могат да ги ползват за лечението, а впоследствие, когато се тръгне за изплащане на обезщетението, тогава да приспадне процент като адвокатски хонорар; свидетелката е присъствала на телефонен разговор между адвокат С. и ответника К., че е пристигнало авансово плащане и К. му потвърдил по телефона да си приспадне възнаграждение и той превел остатъка; при всяко едно финансово плащане лично ответникът К. е уведомяван, с негово съгласие е станало удържането и получаването на сумите, никога не е споделяно такова нежелание, предварителните авансови плащания са получавани по банковата сметка на адвокат С., нейните роднини отказвали да получават обезщетенията по тяхна еврова сметка, защото имало големи банкови такси, адвокат С. се обаждал на вуйчо ѝ при всеки превод и го е уведомявал. От показанията на свидетеля адвокат Н. М. въззивната инстанция е установила, че: същият е представлявал К. във връзка със злополука от ноември 2017 г.; с него се свързал адвокат С., който му обяснил ситуацията, както и че той не познава белгийското законодателство и е щяло да му е трудно да преговаря за получаване на обезщетение; свидетелят движел всичко в Белгия, влезнал в контакт с Vivium S.A., говорили по телефона с адвокат С. и водели кореспонденция по имейл; като пълномощник на К. лично той не е подписвал документи, които касаят обезщетението, определяне на размера и получаването му, винаги при получаване на такива документи ги изпращал на адвокат С. с молба те да бъдат подписани от клиента директно, за да може след това той да ги изпрати съответно на застрахователната компания; адвокат С. е нямал право да представлява К. пред съда в Белгия, защото не е вписан в листата на европейските адвокати, но със застраховател всеки може да разговаря, за тях няма нужда от процесуален представител, клиентът бил информиран чрез адвокат С. при какви условия сключват договора. От показанията на свидетеля К. К., син на ответника К., въззивната инстанция е намерила за установено, че: Л. Б. ги запознала с адвокат С. след инцидента; срещнали се с него, като им казал първо да видят дали ще спасят живота на баща му и след това ще разговарят; свидетелят е получавал на електронна поща съобщения от адвокат С. по повод на инцидента с баща му, пращал му е съобщения когато адвокат М. му е изпращал съобщения кога трябва да са в Белгия за прегледи; договор бил получен на имейла, свидетелят не го е чел, дал договора на майка си; свидетелят не помни дали адвокат С. е разговарял с някой от болницата и дали са искали от болницата да изпишат баща му по-рано и да го репатрират в България; баща му получавал авансово плащане по банков път от застрахователя, адвокат М. получавал парите и ги превеждал на адвокат С. и той изпращал средствата на баща му; адвокат М. движел всички неща в Белгия, той изпращал имейли на адвокат С., а последният от своя страна ги изпращал на баща му; баща му и адвокат С. спрели да се чуват по телефона, когато спрели парите от Vivium S.A., защото адвокатът не превеждал цялата сума на баща му; последният се отказал да търси помощта на адвокат С. когато бил по-добре, казал му, че не е получавал пълната сума на обезщетението, която превежда дружеството. От писмо, изпратено на 17.01.2018 г. по електронна поща от адвокатското дружество до имейла на свидетеля К. К., въззивният съд е констатирал, че то съдържа два прикачени файла – договор за правна помощ с Н. К. и пълномощно на Н. К.. Формирал е становище, че проектът за процесния договор от 18.01.2018 г. е бил предварително изготвен, изпратен по имейл и тогава е подписан от К., поради което тя е била предварително запозната с неговото съдържание. В тази връзка не е приел твърдението, че семейството на К. е считало, че адвокатското дружество ще осъществява правната помощ безплатно, нито твърдението, че ответникът не е бил запознат с договора. Мотивирал се е, че приемането на договора, включително и на клаузата относно възнаграждението, е настъпило с приемането от К. на осъществяваните от адвокат С. действия по негово представителство пред застрахователя в Белгия. Въззивният състав е посочил, че от К. са приети и резултатите от действията на адвокатското дружество чрез адвокат С. по определянето, получаването и авансово изплащане на обезщетението на няколко части преди определянето на окончателното възнаграждение. От показанията на адвокат М. е намерил за установено, че адвокат С. е предявил искането до застрахователя за изплащане на обезщетение; намерил е по искане на застрахователя адвокат с практика в Белгия; предавал е получената от адвокат М. информация, осигурявал е явяването на К. за медицинските прегледи; получавал е от адвокат М. паричните преводи на авансите и той ги е превеждал на К.; давал е съгласие адвокат М. да удържи своето възнаграждение от авансовите плащания. Обстоятелството, че адвокат С. е осигурил и подписването на договора между адвокат М. и К. е установил и от писмото по имейл от 26.11.2018 г. От разменената между двамата адвокати електронна кореспонденция е изложил съображения за уговаряни медицински срещи във връзка с лечението на ответника. Въззивният съд е приел, че всички тези действия на адвокат С., описани в разменените писма, са били известни на К. и той не само е приел както тях, така и резултатите от тях, но се и ползвал от тях. В обжалваното решение въззивната инстанция е съобразила и заключението на вещото лице, от което са установени плащанията от застрахователната компания, респективно преводите по банкова сметка. Предвид приемането от К. на действията по неговото представителство пред застрахователя и при получаването на преводите на изплатените части от застрахователното обезщетение, е обосновала извод, че е налице потвърждаване от К. на договора от 18.01.2018 г., извършено преди лятото на 2021 г., преди момента на определянето на окончателния размер на обезщетението от застрахователя и неговото изплащане, когато вече той е отказал да изплати на ищеца дължимото му възнаграждение по договора за извършената работа. При тези мотиви въззивният съд е намерил за установено, че договорът за правна услуга е сключен в момент, когато ответникът К. е бил в болница за продължително лечение, поради което той сам не е могъл да защитава своите интереси и несъмнено е имал нужда от адвокатско съдействие и помощ. Доколкото страна по договора е адвокатско дружество, е приел за несъмнено знанието, че Н. К. не е законен представител на съпруга си и ще трябва да бъде потвърден от него, съответно, адвокатското дружество е приело да поеме задължението по договора при знание за риска във връзка с неговата висяща недействителност. Изложил е съображения, че въпреки това адвокатското дружество е поело широк кръг на правомощия за реализиране на крайната цел да се получи застрахователното обезщетение. Отчел е и липсата на законова пречка за уговаряне на резултативен хонорар, като с договарянето на такъв хонорар адвокатското дружество е приело да извърши цялата необходима работа и да носи риска от извършването на договорената дейност за неясен период и с несигурен резултат относно размера на обезщетението. Преценил е още, че размер на резултативен хонорар от 20% от дължимото обезщетение сам по себе си не е нито необичаен, нито висок, а и действията на ищеца са довели до уговорения резултат. При тези мотиви въззивният състав е приел, че волята на страните, отразена писмено в договора, е действителната им обща воля с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, и не е налице противоречие на добрите нрави. Споделил е становището, че потвърждаване на представителната власт за ищеца съгласно чл. 42, ал. 2 от ЗЗД чрез конклудентни действия от ответника е извършено чрез приемането на действията, извършени от адвокатското дружество в процеса на определяне на възнаграждението, и чрез получаване на отчетените от дружеството на ищеца авансово платени суми от белгийското застрахователно дружество. Оттеглянето от ответника на пълномощията за адвокатското дружество и адвокат С. към момента на определянето на окончателното възнаграждение през 2021 г. е приел за ирелевантно за спора, тъй като адвокатското възнаграждение за вече извършената работа към този момент вече е било дължимо. В тази връзка въззивният съд е обобщил, че предявеният от адвокатското дружество – ищец установителен иск по реда на чл. 415, ал. 1, във вр. с чл. 422 ГПК и чл. 37 ЗА е основателен, доколкото ищецът е доказал наличието между страните на валидно облигационно правоотношение по договора от 18.01.2018 г., след неговото потвърждаване от ответника, както и че ищецът е изправна страна по него, тъй като е изпълнил договорените свои задължения, а ответникът не е извършил дължимата насрещна престация да заплати в пълен размер дължимото договорено адвокатско възнаграждение, след като вземането е станало изискуемо. При тези данни като дължимо е преценил и акцесорното вземане за лихва. По отношение на предявения от К. насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, въззивната инстанция е намерила същия за неоснователен, тъй като последният не е доказал своето възражение, че получената от адвокатското дружество искова сума се явява недължимо платена поради липса на договорна връзка между страните. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В процесния случай поставеният от касатора в изложението процесуалноправен въпрос е привързан към доводите му за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Въпросът се извежда от становището на жалбоподателя, че при формиране на крайния си извод за основателност на предявената искова претенция, въззивният съд не е обсъдил всички твърдения на страната, в това число възражението на жалбоподателя за недействителност на процесния договор предвид липсата на потвърждаване, респ. неправилно е оценил доказателствения материал, като е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства изолирано едно от друго. Във връзка с тези оплаквания следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, като е посочил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е изложил съображенията си какво счита за установено от тях. Развил е подробно и изчерпателно мотивите, които според него обосновават извода, че е налице потвърждаване на представителната власт на съпругата на ответника съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД чрез конклудентни действия, с които жалбоподателят е приел извършените от адвокатското дружество действия. Формирал е и становището, че всички действия на упълномощения адвокат са били известни на ответника и той не само е приел тях и резултатите от тях, но се и ползвал от тези действия. Следва да се посочи още, че въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Така поставен, въпросът по естеството си не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд основателност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основание. Предвид изхода от касационното производство разноски за касатора не се следват, а ответната страна е поискала своевременно, но не е удостоверила надлежно извършването на такива за настоящото производство. По тези съображения съдът не присъжда разноски за настоящото производство. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,