Определение № 325 от 03.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2074/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Екзе“ЕООД [населено място], със законен представител управителят Т. М. М.,чрез адв.К. Р. против определение от 3.02.20г.по ч.гр.дело № 633/20г.на Софийски градски съд в частта,с която е допуснато обезпечение на предявените от И. Г. Т. искове по гр.дело № 47069/19г.на СРС,ГО,141 състав при условията на парична гаранция в размер на 1543.60 лв. В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на атакуваното определение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и се иска отмяната му.Към същата е приложено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК ,в което се сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: Налице ли е предпоставката за допускане на обезпечение на иск, предвидена в нормата на чл.391 ал.1 т.1 ГПК, ако искът не е подкрепен от убедителни писмени доказателства, правещи същия вероятно основателен, а ищецът не е изразил готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди,които ответникът ще претърпи ако обезпечението е неоснователно. В отговор ответникът по частната касационна жалба И. Г. Т. заявява становище за недопустимост на жалбата и евентуално – за неоснователност. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение,при преценка на допустимостта на частната касационна жалба,намира следното: Частната касационна жалба е против определение,което не подлежи на инстанционен контрол,поради което е процесуално недопустима. Определенията на съда по обезпечение на иска подлежат на двуинстанционно разглеждане, освен в хипотезата на чл.396 ал.2 изр.3 ГПК.Върховният касационен съд се произнася по частни жалби срещу определения по обезпечение на иска само в случаите,когато въззивният съд се е произнесъл за първи път по искане за допускане на обезпечение или когато след отмяна на първоинстанционното определение в качеството си на въззивна инстанция е допуснал обезпечението. Обжалваното въззивно определение е постановено по жалба срещу първоинстанционно определение, с което е допуснато обезпечение на иска.С първоинстанционното определение съдът е наложил обезпечителната мярка „запор“ до общия размер на вземанията, претендирани от ищеца от 15 436.12лв върху вземанията на „ЕКЗЕ“ЕООД по банковата му сметка при Банка ДСК ЕАД.Въззивният съд е счел ,че искът не е подкрепен с достатъчно убедителни писмени доказателства, но при наличието на обезпечителна нужда обезпечението следва да се допусне при условията на чл.391 ал.1 т.2 ГПК, след внасяне на гаранция, която е определил в размер на 1 540 лв и в този смисъл е постановил съдебния акт. Обжалваното определение е въззивно, без да попада в хипотезата на чл.396 ал.2 изр.3 ГПК,поради което приложими са постановките на ТР № 1 от 21.07.10г.по тълк.дело № 1/2010г.на ОСГТК на ВКС.Не подлежи на касационен контрол въззивно определение, с което по същество е потвърдено налагането на обезпечителна мярка от първоинстанционния съд, но при условията на чл.391 ал.1 т.2 ГПК. По изложените съображения частната касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,Трето г.о.