Определение № 1804 от 22.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2194/2023 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от А. В. М., чрез адвокат Х. С., срещу определение № 176/15.03.2023 г. по ч. гр. д. №117/2023 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 453/06.02.2023 г. по гр. д. № 111/2023 г. на Варненски окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателката за освобождаването ѝ от заплащане на дължимата за производството държавна такса. В жалбата се твърди, че определението на въззивната инстанция е неправилно. При постановяването му съдът не е направил цялостна преценка на всички представени по делото доказателства, от които се установява наличието на определените в закона предпоставки за уважаване искането по чл.83, ал.2 от ГПК. По същество се претендира отмяна на определението и уважаване на искането. Препис от жалбата не се връчва на насрещната страна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото е посочено, че с обжалваното определение съдът се е произнесъл както по материално-правен, така и по процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и има значение за точното прилагане на закона. Допускането на касационното обжалване се претендира и поради очевидна неправилност на определението – различно произнасяне на еднакви по ранг съдилища при една и съща фактическа обстановка. За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил определение № 453/06.02.2023 г. по гр. д. № 111/2023 г. на Варненски окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на ищцата А. В. М. за освобождаването ѝ от заплащане на дължимата за производството държавна такса. За да постанови този резултат съдът приел, че производството пред първостепенния съд е образувано по предявен иск с правно основание чл. 19, ал.3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот. Посочил, че предвид липсата на представена данъчна оценка на имота, дължимата за производството държавна такса е определена въз основа на посочената от ищцата цена на иска от 57 000 евро, в размер около 4 446 лв. Изложил, че с молба от 13.12.2022 г. ищцата поискала да бъде освободена от заплащане на държавната такса по делото. Към молбата приложила декларация за материално и гражданско състояние, доказателства за здравословното си състояние, договор за банков кредит и удостоверение за липса на регистрирани трудови договори. Въз основа на представените доказателства въззивният съд приел, че ищцата била в трудоспособна възраст, като за нея не съществували обективни пречки за реализиране на трудов доход поне в размер на минималната заплата за страната. Посочил, че сключеният от М. граждански брак бил прекратен, като същата имала задължение за издръжка към едно от децата си, тъй като другото било навършило пълнолетие. Отбелязал, че в декларацията си молителката посочила, че притежава 1/2 ид.ч. от недвижим имот; не получавала доход от дружеството си „Приморис – БГ“ ЕООД, като единственият ѝ източник на средства била получаваната от бившия ѝ съпруг издръжка, чийто размер не бил конкретизиран. От извършената служебна справка по партидата в Служба по вписвания съдът установил, че молителката притежавала още: 1/2 ид.част от недвижим имот – самостоятелен обект в [населено място], [улица], ет.., ап.. и две паркоместа, както и самостоятелен обект в сграда с площ от 220,360 кв.м. в поземлен имот с идентификатор ... в [населено място], ж.к. Младост -1-ви м.р., ет.-1. Въз основа на така установените обстоятелства и с оглед социалните функции на правото по чл. 83, ал.2 ГПК, и неговата цел /да не бъде отказано правосъдие на социално слаби граждани/, съдът приел за неоправдано освобождаването на ищцата от заплащане на държавна такса по делото. При тези съображения потвърдил първоинстанционното определение. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Съобразно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК допускането до разглеждане на касационната жалба е обвързано от наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, а именно: точно и ясно посочване на правния въпрос от касационния жалбоподател, който е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Върховният касационен съд не е длъжен да извежда въпроса от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай, в приложеното към жалбата изложение липсва формулиран въпрос, отговарящ на посочените по-горе изисквания, което води до извод за липса на основание за допускане на касационно обжалване ( т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). В изложението липсва обосновка и на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 до т.3 от ГПК. Възпроизвеждането на съдържащите се в посочената разпоредба хипотези не е достатъчно да обоснове извод за наличие на предпоставките за допускане на обжалването. Не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 2 от ГПК основания за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция, както и очевидна неправилност на оспорения съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, тъй като въззивното определение е мотивирано и обосновано. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на определението, нито да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,