Определение № 320 от 21.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 733/2021 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Л. В. С. чрез адвокат В. Ч. АК-В. срещу решение № 11775/04.08.2020 г. по в.гр.д.№ 1129/2019 г. на Апелативен съд С., с което се потвърждава решение от 13.12.2018 г. по гр.д.№ 17/2014 г. на Окръжен съд Монтана и са уважени предявените искове на Д. И. Б. и Ц. И. Б. против Л. В. С. и „Н. Н. 5“ ЕООД за присъждане на обезщетение на причинени неимуществени вреди от по 84 000 лева, при условията на солидарност, ведно със законната лихва от 26.12.2008 г. до изплащане на сумите. Касационната жалба срещу въззивното решение съдържа доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по обуславящи изхода на делото въпроси за „разпределението на доказателствената тежест при иск за неимуществени вреди от непозволено увреждане“, „прилагане на принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди“ и „Кои критерии следва да бъдат съблюдавани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от смърт при деликт?“ Според касатора, въпросите са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Д. И. Б. и Ц. И. Б., представлявана от законния представител Б. Ц. Б. чрез адвокат Р. В. от АК-С. са подали писмен отговор, в който оспорват доводите в касационната жалба, като считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда по НОХД 426/2016 г. на ОС Плевен, в сила от 07.02.2018 г., Л. В. С. е признат за виновен, че при извършване на строителни дейности на 24.12.2008 г. е причинил по непредпазливост смъртта на наследодателя на ищците /поч. на 26.12.2008г./. Съдът приема, че съгласно чл.300 ГПК е обвързан от присъдата относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Въз основа на безспорно установените обстоятелства за близките родствени отношения на претендиращите обезщетение и интензитета на причинените болки и страдания на децата от смъртта на техния баща, въззивният съд е достигнал до извод, че е налице фактическият състав на чл.45 ЗЗД, а справедливото обезщетение за неимуществени вреди е по 84 000 лева. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1. т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на обжалваното решение поради следните съображения: Отговор на поставения първи въпрос е даден в съдебната практика на ВКС, формирана с решение № 12/06.02.2013 г. по гр.д № 449/2012 г., ІІІ г.о. и решение № 266/07.12.2016 г. по гр.д.№ 1298/2016 г., ІV г.о,, в които се приема, че отговорността при непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД се поражда тогава, когато има увреждане, което е в резултат на виновно и противоправно действие или бездействие на едно или няколко лица, т.е. всички елементи от фактическия състав при непозволено увреждане се доказват във всеки конкретен случай и доказването е в тежест на ищеца, който следва да установи противоправното действие или бездействие причинило вредите и причинната връзка между това поведение и вредоносния резултат. Причинната връзка не се предполага и трябва да бъде доказана, тъй като само при наличие на причинна връзка между деяние и вреда може да се носи гражданска отговорност. Вредата трябва да е пряка последица от увреждането, а не резултат на случайни или изобщо несвързани с деянието обстоятелства, както е приел и въззивният съд в обжалваното решение. Отговор на уточнения при условията на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, въпрос, за задължението на въззивния съд да мотивира решението си, когато определя размера на обезщетението за неимуществени вреди, при съблюдаване принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, се дава в задължителната съдебна практика на Върховния съд и Върховния касационен съд, формирана с т.3 на ППВС № 1/13.07.1953 г., решение № 98/12.07.2017 г. по гр.д. № 3871/2016 г., ІІІ г.о.,решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г., II т.о. и т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, според които мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивния съд като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Съдът, в случая, е формирал изводи за конкретния размер на обезщетението, в съответствие с практиката на ВКС, формирана с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленум на ВС, според което критерият справедливост по чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай. С дадените разяснения в раздел ІІ от ППВС № 4/1968 г., във връзка с прилагането на разпоредбата на чл.52 ЗЗД се посочва, че понятието „справедливост” не е абстрактно и при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да извърши преценка на всички обективно съществуващи в конкретния случай обстоятелства, които са от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението. В случая, въззивният съд е съобразил така установената практика на ВКС, като е приел, че влязлата в сила присъда по наказателното дело обвързва гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Съдът е съобразил, че извършителите на деянието отговарят солидарно за всички причинени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, с оглед на което не може да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият повдигнат въпрос е разяснен с т.11 на Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, в което се приема, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията трябва да се посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Дадените разяснения в цитираното тълкувателно постановление на пленума на Върховния съд представляват задължителна съдебна практика по тълкуване и прилагане на закона, която се прилага последователно от Върховния касационен съд, като се приема, че съгласно чл.52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, но винаги зависи от установените във всеки отделен случай факти и обстоятелства от значение за правния спор, т.е. при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди са от значение вида и тежестта на отделните негативни изживявания на пострадалия и създадените в резултат на противоправните действия страдания, неудобства и притеснения на пострадалия в личен, семеен и професионален план. В случая, въззивният съд е приел, че конкретният размер на обезщетение се обуславя от установените правнорелевантни факти и интензитет на болките и страданията на ненавършилите пълнолетие деца от смъртта на техния баща, Тези доказателства са преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, в съответствие с трайната съдебна практика на ВКС и ВКС по тълкуването и прилагането на закона, намерила израз в ППВС № 4/68 г. и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.