Определение № 5191 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1510/2024 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу решение № 23/09.02.2024г. по в.гр.д.№ 463/2023г. на Апелативен съд Пловдив в частта, в която се потвърждава решение № 889/27.06.2023г. по гр.д. № 406/2022г. на Окръжен съд Пловдив и е уважен иск на Я. Н. Ж. против Прокуратурата на Република България, на основание по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за обезщетение на неимуществени вреди в размер на 30 000 лева със законната лихва от 11.02.2019г. до изплащане на сумата и сторените разноски по делото. Решението в частта за обезщетението на имуществените вреди и за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лева - неимуществени вреди, не е било обжалвано и е влязло в сила. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност и необоснованост на решението, а в изложение към нея се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по въпросите за начина на определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства; за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД; трябва ли съдът да изложи мотиви за значението на всички конкретно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта относно размера на дължимото парично обезщетение и как следва да се прилага критерият за справедливост при определяне на обезщетение на причинените неимуществени вреди. Според касатора, тези въпроси са разрешени в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г., т.II, ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004г. на ВКС, ОСГК, ТР № 1 от 04.01.2001г. на ВКС, ОСГК и други решения на ВКС, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От Я. Н. Ж., чрез адвокат Е. М. от АК-Пловдив, е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба като счита, че не следва да се допуска касационно обжалване, респ. че жалбата е неоснователна. За да постанови решението, въззивният съд приема, че на 19.11.2008 г. по ДП № 145-06/2008г. на ОД МВР - Смолян, пр.пр.№ 1524/2006г., ищецът е привлечен като обвиняем за извършено от него престъпление по чл.212, ал.4, пр.1, вр.ал.3, вр.ал.1, вр.чл.26, ал.1 НК и му е определена мярка за неотклонение „парична гаранция“ 2000 лева, както и забрана да напуска Република България. Съдът е установил, че първоначално делото е било върнато за извършване на допълнителни процесуално-следствени действия, с ново привличане на ищеца като обвиняем, но с присъда по НОХД № 8/2009г. е постановена оправдателна присъда. След протест на прокурор, с решение по ВНОХД № 417/2010 г. на Пловдивския апелативен съд, делото отново е върнато в стадия на досъдебното производство, внесен е обвинителен акт, а образуваното НОХД № 68/2012 г. на Смолянския окръжен съд е приключило с оправдателна присъда, потвърдена от въззивната и касационната инстанция с окончателно решение от 14.02.2017 г. С оглед на установените по делото негативни изживявания на ищеца /на 49г./, в резултат на воденото срещу него наказателно производство, тежестта на обвиненията и продължителността на наказателната репресия /повече от 8г./, вкл. наложените по отношение на него мерки за неотклонение и процесуална принуда, според въззивния съд са налице всички предпоставки да се ангажира отговорността на държавата за обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Съдът е приел, че производството не е приключило в разумен срок, за което се дължи обезщетение за забавено правосъдие от 5000 лева, а с оглед на медийното разгласяване на случая и неблагоприятните от това последици за ищеца в личен и професионален план, му се дължи обезщетение в размер на общо 30 000 лева. При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че поставените въпроси обуславят изхода на делото, но не дават основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни за изхода на правния спор фактически обстоятелства и въз основа на тях е определил справедливото обезщетение на пострадалото лице. Решаващите изводи на въззивния съд, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като по делото се доказва наличието на причинно-следствената връзка между повдигането на обвинение и причинените неимуществени вреди на ищеца, са изцяло в съответствие с дадените указания в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в което се приема, че правните изводи на съда следва да се основават на конкретно установените обстоятелства и неговата преценка за степента на накърняване на неимуществената сфера на лицето, срещу което е било повдигнато и поддържано незаконното обвинение. В случая, въззивният съд е възприел съображенията на първата инстанция за степента на въздействие на наказателното преследване върху личния и професионалния живот на ищеца, а въз основа на установените фактически обстоятелства е достигнал до извод, че субективните изживявания от повдигането на обвинение, съответстват на обичайните за подобни случаи. При преценка на данните за продължителността на наказателното производство, според мотивите на решението, се констатира необосновано забавяне извън разумния срок поради допуснати съществени процесуални нарушения, което дава основание да се присъди допълнително обезщетение от 5000 лева. Тези изводи не са в противоречие с практиката на ВКС – напр. решение № 217 от 31.10.2019 г. по гр.д № 1564/2019 г., IV г.о. и решение № 19 от 23.07.2019 г. по гр.д.№ 2026/2018 г., III г.о., в която се приема, че съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждането в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, ако се засяга неимуществената сфера на пострадалия Когато обаче се твърди, че те са над обичайните, съдът може да уважи претенцията само след успешно проведено главно и пълно доказване на тези вреди и причинно-следствената връзка с обвинението. След като дължимото обезщетение е определено въз основа на конкретни фактически обстоятелства за вида и тежестта на престъпленията, за които е повдигнато обвинение, продължителността на наказателното производство и наложените по отношение на ищеца мярка за неотклонение и процесуална принуда, не може да се приеме, че мотивите на въззивния съд са в противоречие с цитираната съдебна практика на Върховния касационен съд. Поставеният материалноправен въпрос за точното прилагане на принципа на справедливост, установен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, също не обуславя допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В обжалваното решение са обсъдени относимите доказателства от значение за определянето на справедливо обезщетение на пострадалия, въз основа на които въззивният съд е достигнал до извод, че степента на въздействие от повдигнатото обвинение върху пострадалия не се отличава с висок интензитет, предвид взетата по-лека мярка за неотклонение. Тези изводи също са съобразени със задължителната съдебна практика в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., която приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата. Въззивният съд е съобразил и указанията в ТР № 1/2022 от 27.11.2023 г. по тълк.дело № 1/2022 г. на ВКС, ОСГК, че за да се даде защита на нарушеното право по чл.6, §1 от ЕКЗПЧ, в мотивите на решението по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, съдът следва да обсъди конкретно дали са налице предпоставките да се приеме нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като посочи каква част от глобалното обезщетение се отнася за вредите от неразумен срок. Предвид изложените съображения, поставените въпроси са разрешени в съответствие със съдебната практика на ВКС, а доказателствата по делото са преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство по чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Ето защо, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение