Определение № 2729 от 26.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1515/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. С. П. против решение № 1137/30.09.2025 г., постановено по гр.д.№ 766/2022 г. от Х-ти състав на САС. Ответникът по касационната жалба не е подал писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е счел за основателен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 20 000 лева. Съдът е приел, че ищецът е привлечен като обвиняем за извършено на престъпление по чл. 212 ал.4 във вр. с чл.20 ал.2 от НК, с постановление от 16.12.1997г. по сл.дело № 242/1997г.. За периода от 16.12.1997г. до 03.07.1998г. по друго НОХД на ищеца е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, както за периода от 17.12.1997г. до 19.07.2006г. на ищеца е била наложена мярка за неотклонение „забрана за напускане пределите на Република България“. Съдът е приел, че ищецът е изживявал за период от около 19 години негативни емоции, но същите не са довели до значителни вреди, изразяващи се напр. в трайни и значителни негативни последици, вкл. влошаване на здравословното му състояние, значително дискредитиране на името му в обществото и пр. Наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ е била със значителна продължителност, но същата е била наложена от съда, макар и поддържана от органи на ответника, вкл. и поради тежестта на повдигнатото обвинение. Отчетено е, че още по първото образувано НОХД № 1224/2004г. по описа на ОС-Благоевград е била постановена оправдателна присъда. След трикратно внасяне на нови обвинителни актове, по последно образуваното НОХД № 668/2011г. на СОС, също е била постановена оправдателна присъда на 04.03.2014г. След отделяне на материалите по сл.дело № 242/1997г. и образуването на сл.д. № 94/2024г. на ОСлСл-Б. и впоследствие образуваното НОХД № 14 по описа на ОС-Благоевград отново е била постановена оправдателна присъда на 28.06.2010г. Горното е довело съда до извод, че постановяването на оправдателни присъди, значително е намалило интензитета на тревогите и негативните изживявания на ищеца. С оглед изложеното е прието, че сумата от 20 000 лв. представлява справедливо, съобразно с критерия на чл.52 от ЗЗД, обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Сочи се правен въпрос, какво е съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД и какви конкретни обстоятелства съдът следва да вземе предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, в която се приема следното: Понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, като в случаите, когато ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното задържане под стража, т.е. – при определяне размера на обезщетението съдът следва да вземе предвид и това обстоятелство. В мотивите към решението си съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди. В случая се твърди, че съдът не е съобразил решението си с тази практика на ВКС при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като обосновката на въпроса включва необсъждането на събраните по делото по делото доказателства във връзка със здравословното състояние на ищеца и отражението върху него на воденото наказателно производство, както и тежестта на повдигнатите обвинения. На основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационното обжалване следва да се допусне по поставения правен въпрос, като на касатора се укаже да внесе държавна такса в размер на 5, 11 евро по сметката на ВКС. Водим от горното, състав на ВКС