Определение № 43 от 20.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 541/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Търговска банка Д“ АД срещу решение №238 от 04.11.2019г., постановено по в.т.д. №427/2019г. на Апелативен съд- Варна. С въззивното решение се обезсилва решение №261 от 28.03.2019г. на Окръжен съд- Варна по т.д.№1006/2018г. и се прекратява производството по иска, предявен от „Търговска банка Д" АД, [населено място], ЕИК[ЕИК], срещу „Градски транспорт" ЕАД, [населено място], ЕИК[ЕИК], по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на 448 398.25 лева на основание договор за инженеринг BG161PO001/1.5-03//2011/0002-S-17 и издадена фактура №16/22.07.2016г., прехвърлено с рамков договор за прехвърляне на парични вземания /цесия/ №2571.0716 от 27.07.2016г., анекс №1 от 02.08.2016г., анекс №2 от 27.09.2016 г. и анекс №3 от 30.12.2016г. към същия, сключен между „Енерджи Ефект" ЕАД и „Супервайзер" ЕООД, в качеството на съдружници в ДЗЗД „Енерджи Ефект - Супервайзер" и „Търговска Банка Д" АД и впоследствие цедирано от банката на „Адванс Енерджи 1" ООД съгласно договор за прехвърляне на вземане /цесия/ от 16.02.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.07.2017г. /датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК/ до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №5885 от 28.07.2017г. по гр.д. № 10458/2017г. на Районен съд - [населено място]. Обезсилва се заповед за изпълнение на парично задължение №5885 от 28.07.2017г. по гр.д. №10458/2017г. на Районен съд - [населено място], 30 състав. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и поради необоснованост, поради което следва да се отмени и да се уважи иска. Претендират се разноските по делото. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, обусловили изхода на спора в противоречие с цитираната практика на ВКС, като въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Градски транспорт" ЕАД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството, въззивният съд приема, че производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК е недопустимо. Решаващият съдебен състав излага доводи, че доколкото прехвърленото от „Енерджи Ефект" ЕАД и „Супервайзер" ЕООД в качеството на съдружници в ДЗЗД „Енерджи Ефект - Супервайзер" на ищеца "Търговска банка Д" АД вземане срещу „Градски транспорт" ЕАД е по договор за инженеринг- проектиране, строителство и авторски надзор, това вземане не може да послужи на банката за снабдяване със заповед за изпълнение в заповедно производство по реда на чл.417, т.2 ГПК, тъй като цедентите не са банка по смисъла на ЗКИ, нито държавни учреждения или общини и не могат да ползват този облекчен ред на защита, респ. не може да го ползва и цесионерът по договора за цесия. Аргументира се, че този ред банките ползват за събиране на вземания, произтичащи от банкови сделки, каквато в случая не е налице. Съдът съобразява и факта, че с влязло в сила определение е отменено разпореждането на ВРС от 28.07.2017г. по ч.гр.д. №10458/2017 г. в частта му, с която е допуснато незабавно изпълнение на процесната заповед за изпълнение на парично задължение, издадена въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, отхвърлено е искането на банката за допускане на незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение и е обезсилен издаденият въз основа на нея изпълнителен лист. Излага и допълнителни доводи, че няма формално съобщаване от цедента на длъжника за процесната цесия на вземане по фактура №16/22.07.2016г. в размер на 448 398.25 лева, като е налице само потвърждение на длъжника до цесионера за задължението. Доколкото прехвърлянето на вземането следва да е изрично съобщено от кредитора - цедент на длъжника, тъй като в противен случай няма действие по отношение на него /чл.99, ал.4 ЗЗД/ и то до подаване на молбата за издаване на заповед за изпълнение съгласно т.4.г. на ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е налице и процесуална пречка за стартиране на заповедното производство, като този недостатък не може да бъде саниран с твърдяно узнаване от длъжника със завеждането на настоящия установителен иск по чл.422 ГПК срещу него. Въззивният съд намира, че банката е инициирала недопустимо заповедно производство за процесното вземане, предвид което и предявеният от нея с оглед подаденото от ответника възражение срещу издадената от заповедния съд заповед за изпълнение установителен иск по чл.422 ГПК се явява недопустим. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените въпроси, макар и формулирани по различен начин, се свеждат до въпроса, уточнен от съда с оглед правомощията /т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/ – допустим ли е иск, предявен от банка по реда на чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК за установяване съществуването на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, в хипотезата на отменено разпореждане за незабавно изпълнение поради липса на активна процесуална легитимация на заявителя по чл.417, т.2 ГПК. Този въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело. По отношение на него е налице и допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №710 от 02.12.2019г. по ч.т.д. №2241/2019г., ІІ т.о. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 8 967.97 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд