Определение № 3892 от 05.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1717/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария срещу решение № 10/11.01.2023 г. по в.гр.дело № 677/2022 г. на Окръжен съд Русе, с което е прогласена нищожността на решение № 1030/21.07.2022 г. по гр.дело № 3978/2021 г. на Районен съд Русе и делото е върнато на Районен съд Русе за постановяване на ново решение от друг състав. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени обжалваното решение и вместо него се постанови друго, с което делото да се върне на въззивния съд за произнасяне по подадената въззивна жалба от ответника Прокуратура на РБългария. В изложението са формулирани въпроси, които съдът обобщи и конкретизира както следва: нищожно ли е съдебно решение, подписано от съдия с квалифициран електронен подпис, а не ръкописно. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Касационна жалба срещу въззивното решение на Окръжен съд Русе е подадена и от ищеца С. И. Ц., чрез адв. В. Д.. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и делото да се върне на Окръжен съд Русе за произнасяне по подадената въззивна жалба от ищеца. В изложението са формулирани въпроси, които съдът обобщи и конкретизира както следва: нищожно ли е съдебно решение, подписано от съдия с квалифициран електронен подпис, а не ръкописно. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото Ищецът С. Ц., чрез адв. В. Д. в писмен отговор не е оспорил жалбата на ответника. Ответника Прокуратура на РБългария не е изразил становище по жалбата на ищеца. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Производството по в.гр.дело № 677/2022 г. на Окръжен съд Русе е образувано по подадена въззивната жалба от С. И. Ц., чрез адв. В. Д. против решение № 1030/21.07.2022 г., постановено по гр. д. № 3978/2021 г. на РС - Русе, І-ви гр.с., в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие незаконно образувано наказателно производство, което е прекратено на 19.02.2020 г.. Предмет на въззивното производство е и подадена въззивна жалба от Прокуратура на Република България – София, чрез С. И. – прокурор в Районна прокуратура - Русе, против същото решение, постановено по гр. д. № 3978/2021 г. на РС - Русе, в частта, с която е уважен предявеният от С. И. Ц. иск за сумата в размер на 2000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение. В изпълнение правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд е приел, че решението на Районен съд Русе е нищожно. Прието е, че нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в закона, но в правната теория и съдебната практика се приема, че такава е налице при липса на надлежно волеизявление на съдебния състав - когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неподписване на решението от мнозинството от съдийския състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването. Посочено е, че е нищожно и решение, когато с него се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на морала и добрите нрави. Въззивният съд е приел, че в случая първоинстанционният съд не е спазил изискванията за форма на съдебното решение, регламентирана в чл.235 от ГПК. Прието е, че цитираната правна норма изисква изготвянето на съдебното решение в писмена форма, че това изискване в случая не е спазено. Посочил е, че обжалваният съдебен акт е изготвен в електронна форма, подписан с електронен подпис и е изпратен на въззивната инстанция на хартиен носител със заверката по чл.102а, ал.4 от ГПК- с характер на официален препис на документа. Съдът е приел, че разпоредбата на чл.102а от ГПК сочи, че съдът издава актовете и извършва всички други предвидени в закона процесуални действия в електронна форма при условията на ЗСВ, освен ако поради естеството им това е невъзможно или по силата на закон е предвидено извършването им по друг начин. Прието е, че наред с електронната форма за извършваните процесуални действия и издаване на актове, ГПК е запазил изискването крайните актове на съда /решения, определения, разпореждания/, да се създават и в още една форма - писмена /чл. 235, ал. 4 от ГПК/, като този писмен акт се изисква да се подпише от всички съдии, взели участие в постановяването му /чл. 236, ал. 3 от ГПК/. Посочено е, че доколкото нормата на чл. 102а ал. 1 от ГПК е обща, касаеща всички актове и процесуални действия на съда, а нормите на чл. 235, ал. 4 от ГПК и чл. 236, ал. 3 от ГПК са специални правни норми и касаят само крайния акт на съда съдът е приел, че е налице изключението, визирано в чл.102а, ал.1, пред. последно от ГПК, поради което не е достатъчно акта да е създаден само в електронна форма, а за неговата валидност е необходимо да е спазена писмената форма със саморъчен подпис на съдията, който го е постановил. Приел е, че в ГПК изискването само за електронна форма на крайния съдебен акт не е така ясно изразено, както в НПК - с промяната в чл. 310, която изисква присъдата да се изготвя в ЕИСС и да се подписва с квалифициран електронен подпис. Приел е още, че чл.102а, ал.3 от ГПК установява, че електронните изявления на съдилищата трябва да отговарят на изискванията на Регламент (ЕС) № 910/2014 и на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, но в процесуалният закон не е възпроизведена нормата на чл.3, ал.2 от ЗЕДЕУУ, съгласно която писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление, нито е налице изрично препращане към нея. Въззивният съд е приел, че процесуалния закон поставя ясно разграничение между процесуалните действия на страните, извършени в електронна форма и електронните изявления на съда. Прието е, че разпоредбата на чл.102б от ГПК регламентира задължение на съда да приема процесуални действия в електронна форма, в т.ч. и електронните изявления, с които се извършват процесуални действия, когато са спазени изискванията на Регламент (ЕС) № 910/2014 и на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и изявленията са подписани с квалифициран електронен подпис, когато законът изисква саморъчен подпис за валидността на определени изявления. Посочил е, че аналогичен текст относно крайния акт съда в ГПК липсва, поради което е счел, че формата за действителност на съдебното решение е писмена форма, с положен саморъчен подпис на постановилия го съдия, не създаден в електронна форма документ, подписан с КЕП. Приел е, че разграничението между електронната форма на актовете и писмената форма по смисъла на процесуалния закон като форма за валидност се извежда и от изискването на чл. 406, ал. 3 от ГПК относно извършването на надлежна бележка върху акта, въз основа на който се издава изпълнителен лист. Според съда за издаване на изпълнителен лист се изисква писмена форма /чл. 408, ал. 1 от ГПК/. Прието е, че писмена форма се изисква по силата на чл. 412, т. 12 от ГПК и за заповедите за изпълнение по чл. 410 и чл. 417 от ГПК, което се потвърждава от изискването на чл. 418, ал. 2 от ГПК /норма, идентична с тази на чл. 406, ал. 3 от ГПК/. С оглед на изложеното е формиран извод, че поради липса на изискуемата от закона форма обжалваното решение следва да се прогласи за нищожно и делото да се върне на Русенския районен съд за постановяване на ново решение от друг състав на съда. По правния въпрос, формулиран от ищеца и ответника: Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Русе в обжалваната от ищеца и от ответника част по поставения правен въпрос в изложението на всеки от жалбоподателите. Касационно обжалване следва да се допусне на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС – с решение № 161/06.11.2023 г. по гр.дело № 4782/2022 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК. С посоченото решение е прието, че въпросът е релевантен след измененията в ЗСВ /нова глава XVIII „А“/ и ГПК /нова глава XI „А“/, уреждащи извършване на процесуални действия и издаване на актове от органите на съдебната власт в електронна форма, като разпоредбите в двата закона не са съгласувани надлежно както помежду си, така и с действащите разпоредби на ГПК и създават неяснота относно валидността на издадените актове в електронна форма и подписани с електронен подпис. Преди въпросните законодателни изменения в съдебната практика не е имало колебания, че съдебно решение, което не е изготвено писмено или не е подписано с ръкописен подпис от съдията, е нищожно. Изрично в този смисъл са и мотивите към Тълкувателно решение № 1/ 10.02.2012 г. по тълк.д.№ 1/ 2011 г., ОСГТК, ВКС - съдебно решение, постановено не в писмена форма или неподписаното решение, е нищожно. По аналогия, съдебната практика прилага това тълкувателно разрешение и по отношение на останалите съдебни актове, които според процесуалния закон издават съдилищата. С измененията в ЗСВ /ДВ бр.62 от 2016 г./ законодателят предвиди, че органите на съдебната власт извършват удостоверителни изявления, издават актове и извършват всички други предвидени в закона процесуални действия в електронна форма /чл.360 а ал. 1 ЗСВ/ както и създаването на единен портал за електронно правосъдие /все още недоизграден/. Предвидено беше образуването на електронни дела /чл.360з ЗСВ/, както и създаване на регистър на актовете на съдилищата, както и задължение за всеки съд незабавно да обявява актовете си в регистъра /чл.360о ал.2 ЗСВ/. Тази нормативна уредба все още допуска съмнения дали законодателят изоставя изискването за писмена форма на актовете на съда и урежда издадените в електронна форма и подписани с електронен подпис актове като алтернатива на писмената форма и саморъчния подпис. С измененията в ГПК обаче, извършени със ЗИДГПК ДВ бр. 110/ 2020 г., такава уредба е създадена. Разпоредбата на чл.102а ал.1 ГПК изрично предвижда, че съдът издава актовете и извършва всички други предвидени в закона процесуални действия в електронна форма при условията на Закона за съдебната власт, освен ако поради естеството им това е невъзможно или по силата на закон е предвидено извършването им по друг начин. Нормата не е съгласувана с текстовете на чл.235 и чл.236 ГПК, изискващи писмена форма за валидност на решението и подписването му с ръкописен подпис, но очевидно тя урежда като валидни актовете на съда, изготвени в електронна форма и подписани с електронен подпис. Че идеята на законодателя е била с въпросните изменения да въведе електронно правосъдие, е видно и от протокола /№ 151/ за проведеното на 09.12.2020 г. заседание на Комисията по правните въпроси, на което е обсъждан законопроекта за изменение и допълнение на ГПК, общодостъпен на сайта на парламента. Видно е, че както вносителят, така и народните представители, взели участие в дискусията, възприемат измененията и допълненията в кодекса именно като въвеждане на електронно правосъдие. Отделен е въпросът доколко удачно е реализирана тази законодателна идея, без направени съответни изменения в чл.235 и чл.236 ГПК. С новата правна уредба обаче законодателят изрично е регламентирал издадените съдебни актове в електронна форма и подписани с квалифициран електронен подпис, като валидни. За това и отговорът на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, следва да бъде отрицателен - след влизане в сила на измененията в ГПК ДВ бр. 110/ 2020 г., не е нищожно съдебно решение, издадено в електронна форма и подписано с квалифициран електронен подпис, а не ръкописно. То е валидно, също както и подписаното с ръкописен подпис писмено решение. Правният въпрос е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС и поради това касационно обжалване на решението на Окръжен съд Русе следва да се допусне по всяка от касационните жалби на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение