Определение № 1332 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1865/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от З. К. Г. и С. М. Г., чрез адвокат С. С., срещу решение № 17 от 31.01.2023 г. по в.гр.д.№ 537/2022 г. на Ловешки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 153 от 04.10.2022 г. по гр.д.№ 277/2022 г. на Тетевенски районен съд, с което е допусната съдебна делба между С. Н. К., К. Н. К., З. К. Г. и С. М. Г., на следния недвижим имот: двуетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [община], област Л., [улица], със застроена площ от 80 кв.м., нанесена като самостоятелен обект на собственост с идентификатор *, построен в поземлен имот с идентификатор *по одобрената кадастрална карта, целият с площ 548 кв.м., при квоти: за С. Н. К. - 2/8 идеални части, за К. Н. К. – 2/8 идеални части, за съпрузите З. К. Г. и С. М. Г. – 4/8 идеални части. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и се иска отмяната му.

Подаден е отговор на касационната жалба от съделителите С. Н. К. и К. Н. К., чрез адвокат С. С., с който се поддържа становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено, че съделителите С. Н. К. и К. Н. К. са придобили собствеността върху 1/2 идеална част от процесната сграда и върху целия поземлен имот, върху който е построена, на основание договор за дарение, сключен с родителите им Н. К. Ю. и Р. К. Ю., с нотариален акт № 41/29.11.2017 година. Дарителят Н. К. Ю. се е легитимирал като собственик на урегулирания поземлен имот с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 118/19.05.1986 г., от който се установява, че дарението е извършено от неговия дядо А. М. Ю. и от Л. А. Ю..

В отношенията между С. Н. К. и К. Н. К., от една страна, и З. Г. и С. Г., от друга, е прието за установено, със сила на пресъдено нещо, че С. и К. К. са собственици на 1/2 идеална част от жилищната сграда. Това е така, защото с влязло в сила на 02.02.2022 г. р ешение № 260043 от 26.11.2020 г. по гр. дело № 1004/2019 година ТРС, потвърдено с решение № 36 от 20. 04. 2021 г. по в. гр. д. № 6/2021 г. на ОС – Ловеч, недопуснато до касационно обжалване с определение № 34 от 02. 02. 2022 г. по гр. д. № 3378/2021 г. на ВКС, 1 г.о., е уважен предявеният от С. Н. К. и К. Н. К. срещу З. К. Г. и С. М. Г. иск по чл. 108 ЗС, като е признато за установено по отношение на ответниците, че С. К. и К. К. са собственици, на основание посочения по-горе договор за дарение, сключен с № 41/2017 г., на 1/2 идеална част от процесната жилищна сграда.

Прието е, че съделителите З. К. Г. и С. М. Г. са придобили, в режим на СИО, другата 1/2 идеална част от двуетажната масивна жилищна сграда, на основание сключен през време на брака им договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с н.а. № 65/01.12.2016 г., с родителите на приобретателката - К. А. Ю. и Е. К. Ю..

Преди сключване на сделката, с влязло в сила решение от 2015 г., е признато за установено между К. и Е. Ю., от една страна, и С. Н. К., К. Н. К., Н. Ю. и Р. Ю., от друга, че праводателите на съделителите Г. - К. и Е. Ю. са собственици на 1/2 идеална част от процесната жилищна сграда. Това е така, защото с влязло в сила на 07. 12. 2015 г. р ешение № 234 от 04.08.2015 г. по гр. дело № 618/2014 г. на ЛОС, потвърждаващо решение № 155 от 31.10.2014 г. по гр. д. № 676/2013 г. на ТРС, е уважен предявен от К. А. Ю. и Е. К. Ю. против съделителите С. Н. К. и К. Н. К. и техните праводатели Н. К. Ю. и Р. Ю., иск по чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване на владението върху 1/2 идеална част от процесната жилищна сграда, и е отхвърлен искът по чл. 108 ЗС за ревандикация на другата 1/2 идеална част от сградата.

При тези данни искът за делба е приет за основателен. Съсобствеността върху имота е установена с влезли в сила съдебни решения, както и с представените от страните нотариални актове за сключени прехвърлителни сделки. Съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 2 ГПК, влязлото в сила решение обвързва със сила на пресъдено нещо и наследниците на страните, както и техните правоприемници, а съгласно разпоредбата на чл. 297 ГПК, влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България. С. Н. К. и К. Н. К. са съсобственици на по 1/4 идеална част всеки от тях, на основание договор за дарение, а съделителите З. Г. и С. Г. – съсобственици на останалата 1/2 идеална част, в режим на СИО, на основание придобиването й на възмездно основание през време на брака и по силата на презумпцията на чл. 21 СК.

За неоснователно е намерено оплакването във въззивната жалбата за недопустимост на иска за делба. Прието е, че правото на делба е потестативно субективно право, което, съгласно чл. 34 от ЗС, може да се упражни винаги, освен ако законът разпорежда друго. Ответниците не сочат каквото и да било обстоятелство, обуславящо неделимост на вещта, нито по делото се съдържат данни за такова.

За неоснователни са приети и останалите оплаквания, съдържащите във въззивната жалба. Прието е, че от постановяване на решението по гр. дело № 1004/2019 г. на ТРС, влязло в сила на 02.02.2022 г., до настоящия момент, в полза на З. К. Г. и С. М. Г. не би могъл да изтече придобивният давностен срок по чл. 79 ЗС, тъй като давността не тече докато трае съдебният процес, съгласно чл. 115, ал. 1, б. “ж” ЗЗД.

В изложението към касационната жалба са поставени следните въпроси:

1. Въззивния съд длъжен ли е да обсъди в мотивите на въззивното решение всички наведени от страната доводи и възражения и, ако ги намери за неоснователни, да обоснове защо отхвърля същите.

2. Въззивния съд длъжен ли е да следи за установяване на истината по делата.

3. Допустимо ли е, при едни и същи обстоятелства, съдът да допусне, за трети за пореден път, съдебна делба на имот, без да са обезсилени предходни съдебни актове относно разделянето на имота, ползващи се със сила на пресъдено нещо.

4. От кой момент започва да тече придобивната давност по чл. 79 от ЗС за лице, което претендира, че е собственик на имот – от датата на установяване на фактическа власт върху имота, от датата на сключване на придобивната стелка и вписване на нотариалния акт в Служба по вписванията или от датата на съдебното решение, което установява това състояние.

5. При постановяване на решение, съдът следва ли освен диспозитива на посочени от страните съдебни актове, приложени като доказателства, да обсъди и цялостното съдържание на актовете, включително и мотивите, като например да посочи границите на собствеността, след като вече има определена такава със съдебен акт, за да може да се индивидуализира в достатъчна степен собствеността, за да не се допусне претендиране на права повече от безспорно установените.

Твърди се, че въпрос № 1 и въпрос № 2 са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: въпрос № 1 – в противоречие с решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр.д.№ 4604/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр.д.№ 1060/2014г. на ВКС, І г.о., решение № 133 от 23.10.2019 г. по гр.д.№ 3565/2018 г. на ВКС, І г.о., решение № 248 от 07.01.2020 г. по гр.д.№ 4193/2018 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 167 от 23.10.2019 г. по гр.д.№ 4249/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., въпрос № 2 – в противоречие с решение № 788 от 27.04.2011 г. по гр.д.№ 120/2010 г. на ВКС, ІV г.о. Относно въпроси № 3, 4 и 5 се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поддържа се и наличие на основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос. Въззивният съд, в съответствие с посочената от касатора практика на ВКС и с указанията, дадени с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съобразявайки се с правомощията си по чл. 269 ГПК и като инстанция по съществото на спора, е анализирал събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е направените от страните твърдения, доводи и възражения, направил е собствени фактически и правни изводи. Мотивите към решението отразяват осъществена правораздавателна дейност на инстанция, разглеждаща спора по същество. Несъгласието на страната с фактическите и правни изводи на съда не е сред основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият въпрос не предпоставя допускане до касационно обжалване на въззивното решение, доколкото на страните е осигурена възможност да установят фактите, които са от значение за решаване на делото, предвид принципа, залегнал в чл. 10 ГПК. Въззивния съд е изградил фактическите си и правни изводи въз основа на представените по делото, съгласно процесуалните норми и срокове, доказателства.

Третият въпрос не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като не кореспондира с установените по делото факти. Липсват данни за влезли в сила решения по чл. 34 ЗС за допускане съдебна делба на процесната сграда, нито за извършването й. Влезлите в сила съдебни решения са постановени по искове по чл. 108 ЗС, а формираното в мотивите към същите становище по въпроса дали процесната жилищна сграда включва два самостоятелни жилищни обекта на първи и на втори етаж или представлява неподеляем жилищен обект, не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като мотивите не са част от решението. В този смисъл са и разясненията, дадени с ТР № 1/04. 01. 2001 г. на ОСГТК на ВКС, точка 18.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение по четвъртия въпрос. Въпросът е свързан с приложението на чл. 68 и чл. 79 ЗС. Във връзка с тълкуването на тези разпоредби има формирана богата практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер, поради което обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Придобивната давност започва да тече от установяване на владение върху имота, а придобивната сделка може да представлява основанието, на което е установено владението върху имота и да е от значение при определяне момента на установяване

Обсъждането на петия въпрос също не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Няма колебание в практиката на ВКС, че с решението по чл. 344, ал.1 ГПК съдът следва да установи притежаваните от съделителите идеални части от имота, предмет на делбата, и ако размерите на идеални части вече са установени в друг исков процес, да зачете силата на пресъдено нещо на влезлите в сила решения, доколкото по делото не е установено след влизане на тези решения в сила да са се осъществили други факти и обстоятелства, имащи за последица промяна в принадлежността на правото на собственост върху имота. Въззивния съд не се е отклонил от тази практика на ВКС, като в първата фаза на делбеното производство е зачел силата на пресъдено нещо на влезлите в сила решения по предявените вещни искове при определяне на участниците в съсобствеността и техните дялове. Формирана е задължителна практика и по въпроса ползват ли се мотивите към решението със сила на пресъдено нещо (цитираното по-горе ТР № 1/04. 01. 2001 г. на ОСГТК на ВКС, точка 18), която също е съобразена от въззивния съд при постановяване на решението.

Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на делото, касаторите З. К. Г. и С. М. Г. следва да бъдат осъдени, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплатят на съделителите-ищци С. Н. К. и К. Н. К. сумата 1200 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение