Определение № 2722 от 26.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1077/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 1026/15.10.2025 г. по в.гр. д. № 1110/2025 г. на ОС – Варна, с което е отхвърлен иск по чл. 87, ал.3 ЗЗД. Жалбоподателят С. М. Д., чрез процесуалния си представител, излага съображения за наличие на основания за допускане на касационното обжалване, сред които и за недопустимост на въззивното решение, като излага съображения и за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответниците З. М. Р. и Н. П. Р., чрез процесуалния си представител, излагат съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о. като взе предвид доказателствата по делото, приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, e отхвърлил предявеният от С. Д. срещу З. и Н. Р. иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор от 24.02.1987 год. за прехвърляне на собствеността върху недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен с нотариален акт № 197, т. ІІ, дело № 664/1987 год. на нотариус Л. Г. при ВРС, в частта му с която Ж. С. Д. е прехвърлила срещу издръжка и гледане на дъщеря си З. М. Р. собствеността върху 1 / 8 ид. ч. от жилище на първи етаж на жилищна сграда, съставляващо обект с идентификатор [№] по КККР на [населено място], построена в дворно място с идентификатор [№], цялото с площ 336 кв. м., находящо се в [населено място], [улица], ведно с 1 / 4 ид. ч. от тоалетна и баня, както и по отношение на прилежащата 1 / 32 ид. ч. от дворното място. Установено е,че страните са наследници на Ж. С. Д., която е прехвърлила, заедно със съпруга си, починал също към настоящия момент, собственост върху имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен с нот. акт № 197/1987 год. на нотариус при Варненски РС, а именно/ 1 / 2 ид. част от собствения си недвижим имот – жилище на първи етаж от жилищна сграда, съставляващо понастоящем обект с идентификатор [№] по КККР на [населено място], находящо се в [населено място], ведно с 1 / 8 ид. част от дворното място, в което е построена сградата, срещу задължението на приобретателката за пожизнена издръжка и гледане на прехвърлителите, като останалата част от имота са дарили на сина си С. Д.-ищец в настоящето производство. Констатирано е, че прехвърлителят М. Д. И. е починал през 2012 год., а прехвърлителката Ж. С. Д. – на 25.02.2023 год. Въззивният съд е посочил, че ищецът в качеството му на наследник на майка си Ж. Д., е легитимиран да предяви иск по 87, ал. ЗЗД за разваляне на договора поради неизпълнение до размера на наследствения си дял – 1/2 ид. част от наследството на майка си, в случая – 1/2 от прехвърленото от нея, съответно 1/8 ид. част от цялото жилище, ведно с 1/4 ид. част от тоалетна и баня и 1/32 ид. част от дворното място. За да постанови своето решение въззивният съд е приел, че от съдържанието на договорните клаузи е видно, че страните са уговорили приобретателката З. Р. да престира гледане и издръжка на прехвърлителите до смъртта им, като поетото с договора задължение следва да се изпълнява лично, като ограничения на престацията на приобретателя в договора не са предвидени. Съдът е счел, че от приетите по по делото доказателства (показанията на свидетелите В. Т. и А. М.) е установено, че приобретателката З. Р. е доставяла в пълен обем на прехвърлителката Ж. Д. (нейна майка) уговореното с договора, като свидетеля Вл. Т. обяснява, че прехвърлителката е изразявала пред него благодарност на а дъщеря си за грижите, благодарение на които е „все още е жива“. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелите на ищеца, тъй като единият е негов син а другия не съобщава данни, които да са резултат от негови преки наблюдения за това как е изпълняван договора по отношение на починалата прехвърлителка. По тези съображения съдът е приел, че договорът е изпълняван и е отхвърлил предявения иск. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят,чрез процесуалния си представител, поставя за разглеждане въпросите: как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се прценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК, длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения за страните, както и всички събрани по делото доказателства. Позовава се на практика на ВКС по приложението на чл.172 и чл.235 ГПК. Поддържа, че са налице основание по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и по чл.280, ал.2 ГПК-недопустимост на въззивното решение. Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателите въпроси и на сочените от него основания. Постановеното решение не недопустимо, доколкото е постановено от надлежен съд и, по редовна искова молба. Не е налице твърдяното от ищеца недопустимо изменение на иска. Изменението на иска като процесуално действие на страната ищец и на съда, следва да се разбира като предприета от ищеца и допусната от съда промяна на предмета на спора или на страните по висящ исков процес, като извършените до този момент процесуални действия запазват силата си и важат от отношение на новия предмет или новата страна. Изменението на иска засяга промяна на основанието /фактическите и правни твърдения за правото/, или на петитума, или на страните. То може да се изразява в намаление на искането, увеличение на искането, предявяване на допълнително искане /петитум/, обективно или субективно съединяване на искове чрез добавянето на нов петитум или страна, промяна на страните чрез заместване. Уточнението на фактите /като основание/, без да се изменят, а само изясняват допълнителни параметри като време, място и др., не е изменение на основанието на заявения иск и също не е изменение на иска. В случая съдът не е констатирал несъответствие между индивидуализираното в обстоятелствената част на исковата молба спорно материално право и петитума, а само при несъответствие на обстоятелствената част и петитума на иска, съдът е длъжен да остави исковата молба без движение за привеждане в съответствие основанието на иска към петитума, който ще очертае границите на решаващата му дейност. Начина, по който имота е отразена в кадастралната карта е без значение, доколкото кадастралната карта има само декларативно действие, а идентичността на обекта се установява с всички позволени процесуални доказателства. На въпросите свързани със задължението на съда да обсъди свидетелските показания в решението е направен анализ в съответствие с константната практика на ВКС. В същата, свързана с приложението на чл. 172 ГПК, Върховния касационен съд последователно е застъпвано разбирането, че показанията на свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение с оглед всички останали доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност. Посочва се, че когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. Приема се, че съдът може да възприеме тези показания за достоверни само след задълбочен анализ на всички доказателства, явяващи се в подкрепа или в опровержението им, излагайки мотиви защо дава вяра на показанията на свидетеля, въпреки възможната му заинтересованост. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото (роднините, настойника или попечителя на посочилата го страна, осиновителите, осиновените, тези, които се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, пълномощниците, посочени от техните доверители). Като възможни заинтересовани свидетели разпоредбата определя и всяко друго лице, които има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните. Това могат да бъдат хипотези на евентуална симпатия/антипатия спрямо някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга зависимост и пр. Приема се, че във всички случаи, свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му, за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Както е изяснено в решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., ГК, решение № 176 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II г. о., ГК, решение № 65/16.07.2010 г. по гр. дело № 4216/2008 г. на IV г. о. на ВКС, гласните доказателства, както и всички други, щом са допустими и относими, се ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение и по правилата на логиката. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката (ден, нощ, виелица, дъжд и пр.), психическото състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане (притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето) и волята на свидетеля да каже истината. Именно при съобразяване с тази практика съдът е анализирал събраните по делото гласни доказателства и е достигнал до извод за основателността на предявения иск. И по въпроса длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения за страните, както и всички събрани по делото доказателства не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната във връзка с поставения въпрос, съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд е процедирал в съответствие с така установената практика. Така установената практика по поставените за разглеждане въпроси не е неправилна и не следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК. Не е налице и основание по чл.280, ал.1 т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като жалбоподателят не сочи кой въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение на Конституционния съд и на Съда на Европейския съюз. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по жалба следва да бъдат заплатени разноски от З. М. Р. и Н. П. Р. в размер на 500 евро за процесуално представителство пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът