Определение № 3203 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2089/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на ищеца Е. Д. Г. от [населено място] срещу определение № 1919/18.07.2025 г. по в. ч. гр. д. № 1364/2025 г. на Апелативен съд София, с което е оставена без уважение частна жалба срещу разпореждане № 6662/13.03.2025 г. по гр.д. № 2265/2025 г. на Софийски градски съд. С последното на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на касатора против „Юробанк България“ АД и производството по делото е прекратено по предявените искове за прогласяване на нищожност на отделни клаузи от договор за потребителски кредит HL50603/02.02.2011 г. и допълнителни споразумения от 29.10.2013 г., 21.11.2014 г., 28.07.2015 г. и 11.05.2017 г., както и за признаване за установено, че поради нищожност на посочените клаузи Е. Г. не дължи на „Юробанк България“ АД сумата в общ размер на 16 740 евро, представляваща всички капитализирани лихви, такси и застраховки по сключените допълнителни споразумения. В частната касационна жалба се излагат доводи, че обжалваното въззивно определение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което се иска неговата отмяна. При позоваване на практика на СЕС и ВКС се застъпва тезата, че, когато съдът е издал заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, в която не е изложил, макар и най-общо съображения за извършена от него служебна проверка за неравноправност на всички, или на част от договорните клаузи на потребителски договор и сключените към него допълнителни споразумения, влизането в сила на заповедта не представлява абсолютна процесуална пречка да бъде преразгледан отново въпросът за валидността на договорните клаузи на някое от основанията по чл. 143 ЗЗП. В тази връзка се твърди, че от съдържанието на издадената по ч.гр.д. № 46878/2020 г. на Софийски районен съд заповед за изпълнение е виден пропуск на съда да разгледа въпроса за нищожността на договора, или на отделни негови клаузи, поради което предявените установителни искове са допустими. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се претендира достъп до касационен контрол по процесуалноправните въпроси, които според частния жалбоподател са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а именно: 1/„Дължи ли въззивният съд изрично произнасяне по основния правен въпрос, или може на основание чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционния съд?“; 2/„Преклудира ли се правото на потребителя кредитополучател по договор за кредит да оспори действителността на договора, или на отделни негови клаузи в нов процес, включително и чрез предявяване на самостоятелен иск за прогласяване нищожността на договора, при наличието на влязло в сила решение по предявен срещу потребителя осъдителен иск по същото облигационно правоотношение, ако в производството по този иск и въпреки задължението на съда по чл. 7, ал. 3 ГПК служебно да следи за неравноправните клаузи в договора, сключен с потребител, не е изследван въпросът за нищожността на договора в цялост, или на отделни негови клаузи?“; 3/„Следва ли съдът, постановил акта, с който се допуска принудително изпълнение въз основа на договор, сключен с потребител, изрично да е упоменал в акта си клаузите, предмет на проверка по чл. 7, ал. 3, да е изложил, макар и в обобщен вид, причините, поради които тези клаузи не са неравноправни, и да е посочил, че при неупражняване в определен срок на предвидените в националното право способи за оспорване на този акт ще се преклудира възможността на потребителя да се позовава на евентуалната неравноправност на въпросните клаузи, или е достатъчно само издаване на съдебното постановление, за да се приеме, че е извършена такава проверка?“ По първия въпрос е въведена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на решение № 461/17.07.2025 г. по гр.д. № 1419/2024 г. на ВКС, I г.о. и посочените в него – решение № 157/08.11.2011 г. на ВКС по т.д. 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 643/12.10.2010 г. на ВКС по гр.д. 1246/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 239/07.01.2020 г. на ВКС по гр.д. 4910/2018 г. на ВКС, IV г.о. По втория въпрос се твърди наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. второ ГПК с позоваване на следните решение на СЕС – решение от 17.05.2022 г. по дело С – 600/19 и решение от 29.02.2024 г. по дело С – 724/22. По третия въпрос е въведена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на решение № 491/23.07.2024 г. по гр.д. № 1767/2023 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 2472/05.08.2025 г. по ч.т.д. № 1212/2025 г. на ВКС, II т.о. Релевирано е и самостоятелното основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Не е връчван препис от жалбата на ответната страна „Юробанк България“ АД поради липса на задължение за това. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията за редовност и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното разпореждане, въззивният съд е приел за безспорно установено, че в полза на „Юробанк България“ АД е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу Е. Г. от 21.10.2020 г. по ч.гр.д. № 46878/2020 г. на Софийски районен съд. Посочил е още, че на 12.04.2021 г. касаторът е получил лично препис от същата ведно с покана за доброволно изпълнение на задълженията по издадения въз основа на заповедта по чл. 417 ГПК изпълнителен лист. Въззивният съд е установил още, че в предоставения му срок Е. Г. не е депозирал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение. Въззивният съд се е позовал на мотивите изложени от Софийски градски съд, като е посочил, че, ако се приеме тезата на ищеца и въпреки влизането в сила на заповедта по чл. 410 или 417 ГПК всеки потребител може неограничено във времето да предяви иск за прогласяване на нищожност на клаузи от договор, това би обезсмислило института на заповедното производство, а от там и до практическа невъзможност за кредиторите да събират вземанията си. Посочил е още, че процесната заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК е издадена на 21.10.2020 г., към който момент законодателят изрично е вменил на съда с чл. 7, ал. 3 ГПК, респ. – на заповедния съд – с чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК служебното задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Счел е, че решаващият орган още във фазата на заповедното производство е могъл служебно да констатира наличието на неравноправни клаузи, но след извършване на тази преценка не е установил наличието на неравноправни клаузи в сключения между страните договор и допълнителните споразумения към него, поради което е издал процесната заповед по чл. 417 ГПК. Счел е, че заповедният съд е спазил закона – чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, и е съобразил практиката на СЕС и ВКС по приложението на принципа на ефективност още на етапа на заповедното производство. Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за директен достъп до касация. Не е достатъчно то да бъде само декларативно твърдяно, а е необходимо да бъде и обосновано в достатъчна степен. В своята практика касационната инстанция нееднократно е посочвала, че става дума за тежък порок, който следва да е пряко установим от мотивите на въззивния акт, без да е необходимо извършването на проверка относно правилността на фактическите изводи, приложението на материалния или процесуален закон, обсъждането на събраните по делото доказателства. Подобен порок на съдебния акт нито се обосновава от частния жалбоподател, нито се констатира от настоящата инстанция. С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В тази връзка, поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК първи процесуалноправен въпрос не се явява обуславящ за крайния изход от спора, респективно – няма значението, изисквано като обща предпоставка съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. При осъществяване на инстанционния контрол предходната съдебна инстанция не само е препратила към мотивите на първостепенния съд, но е изложила и собствени съображения по заявения пред нея процесуалноправен спор. Вторият и третият формулирани в изложението процесуалноправни въпроси, обобщени и конкретизирани съобразно правомощията на касационната инстанция, се свеждат до въпроса преклудира ли се правото на потребителя кредитополучател по договор за кредит да оспори в нов процес неговата действителност в цялост, или отделни негови клаузи, включително и чрез предявяване на самостоятелен иск за прогласяване нищожността на договора, при наличието на влязло в сила решение по предявен срещу потребителя осъдителен иск или влязла в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по същото облигационно правоотношение, ако в това производство въпреки задължението на съда по чл. 7, ал. 3 ГПК и чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК служебно да следи за неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не е изследван въпросът за нищожността на този договор в неговата цялост, или на отделни негови клаузи. Този въпрос се явява обуславящ за изхода на делото, като по отношение на него е налице и допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. второ ГПК с оглед преценка за съответствие на обжалваното определение със задължението на съда по чл. 7, ал. 3 ГПК и чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, в хипотеза на формирана сила на пресъдено нещо и изтекли преклузивни срокове, разяснено в практиката на СЕС - решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14, решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19, решение от 17.05.2022 г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19, определение от 18.12.2023 г. по дело С-231/23, решение от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 и решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22. Отговор на така формулирания процесуалноправен въпрос е даден и в определение № 2472/05.08.2024 г. по ч. т. д. № 1212/2025 г. на ВКС, I т. о., определение № 2122/26.07.2024 г. по ч. т. д. № 356/2024 г. на ВКС, II т. о. и определение № 1199 от 9.05.2024 г. по ч. т. д. № 1304/2023 г. на ВКС, II т. о., с което се явява удовлетворен и посоченият критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Прието е в изброените актове, че процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, не следва да препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. Формираната с влязла в сила заповед за изпълнение сила на пресъдено нещо препятства правото на страната – потребител да поиска в следващо производство съдът да се произнесе по действителността на сключения договор за кредит и допълнителни споразумения, с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в тях клаузи и обуславя недопустимост на предявените в последващо производство установителни искове, само ако се установи, че заповедният съд е преценил действителността на клаузите от сключения договор с оглед на посочената Директива 93/13 и преследвана от нея цел и е изложил мотиви, макар и в обобщен вид, които позволяват на съда да установи конкретните клаузи или части от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на това производство. С оглед на изложеното неправилно въззивният съд е приел, че са недопустими предявените от Е. Г. срещу „Юробанк България“ АД искове за прогласяване за нищожността поради тяхната неравноправност на конкретно посочени клаузи от договор HL50603/02.02.2011 г. и сключени към него допълнителни споразумения от 29.10.2013 г., 21.11.2014 г., 28.07.2015 г. и 11.05.2017 г., както и за признаване за установено, че поради нищожност на клаузите Е. Г. не дължи на „Юробанк България“ АД сума в размер на 16 740 евро поради наличието на формирана сила на пресъдено нещо по предходно заповедно производство. Издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 46878/2020 г. на Софийски районен съд не позволява да се установи дали е бил осъществен контрол на клаузи, или части от клаузи на процесния договор за кредит в рамките на развилото се заповедно производство. Не са изложени, макар и в обобщен вид, причините, поради които съдът е приел, че тези клаузи или части от клаузи не нарушават правата на потребителя Г., за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист. Поради това следва да се приеме, че непререшаемостта на спора, която по принцип се свързва с влизането в сила на заповедта за незабавно изпълнение / в случая тази, издадена на 21.10.2020 г. по ч.гр.д. № 46878/2020 г. по описа на Софийски районен съд/ не препятства правото на страната потребител да поиска в следващо исково производство съдът да се произнесе по действителността на сключен договор за кредит и допълнителни споразумения към него с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в тях клаузи и не обуславя недопустимост на предявените установителни искове. Като е достигнал до противоположния извод, въззивният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено, а заедно с него и потвърденото разпореждане на Софийски градски съд и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявените искове. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.