Определение № 709 от 19.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2099/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. И. А. срещу решение № 36 от 16.02.2022 г. по в.гр.д.№ 376 от 2022 г. на Шуменския окръжен съд, I състав, с което е потвърдено решение № 62 от 15.03.2022 г. по гр.д.№ 820 от 2020 г. на Районен съд- [населено място], допълнено и поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 136 от 10.05.2022 г.

С решението на районния съд е отхвърлен предявеният от С. И. А. срещу И. Ц. С. и Т. П. П. /починала в хода на въззивното производство/ иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищцата върху 2/16 ид.ч. от три сгради, разположени в общинско място, находящо се в [населено място] пазар, [улица], представляващо имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на града от 2010 г. /сграда с идентификатор ..... с площ от 63 кв.м. и с предназначение еднофамилна жилищна сграда, сграда с идентификатор ..... с площ от 30 кв.м. и предназначение друг вид сграда за обитаване и сграда с идентификатор ..... с площ от 12 кв.м. и преднзначение друг вид сграда за обитавене/ и са уважени предявените от И. Ц. С. срещу С. И. А. насрещни искове по чл.108 ЗС за установявне на собствеността и предаване на владението върху горепосочените сгради и по чл.59 ЗЗД за осъждане на С. А. да заплати на И. С. сумата 1 944 лв. обезщетение за неоснователно обогатяване на А. от ползването на процесните сгради през периода от 26.03.2018 г. до 07.12.2020 г.

В жалбата се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Прилагат ли се правилата на чл.13 и чл.14 от СК от 1968 г. /отм./ по отношение на придобит имот между съпрузи по заварените към влизане в сила на СК от 1968 г. бракове /в случая бракът между И. Г. П. и Т. П. П./ при реализиране на право на строеж, учредено в полза на единия от съпрузите ? По този въпрос се сочи противоречие с приетото в т.2 от ППВС № 5 от 1972 г.

2. Налице ли е нарушение на материалия закон, допуснато ли е съществено нарушениe на съдопроизводствените правила и необосновано ли е решението на въззивния съд, ако при постановяването му съдът не е разгледал и не е обсъдил доводите, твърденията и възраженията, които са изложени във въззивната жалба за кратка придобивна давност в полза на С. А. по чл.79, ал.2 ЗС ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д.№ 34 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 75 от 20.06.2016 г. по т.д.№ 1608 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т.д.№ 3768 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т.д.№ 2220 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 202 от 25.01.2018 г. по т.д.№ 1826 от 2016 г. на ВКС, ТК, I т.о.

3. Допустимо ли е отправени закани и заплахи, описани в жалбата пред надлежен орган на власт, да служат на ищеца по насрещния иск като покана към ответницата последната да напусне процесния имот ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмен отговор от 09.05.2023 г. ответникът по жалбата И. Ц. С. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационнната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице, в едномесечния срок по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, независимо от цената на исковете, и по иск с правно основание чл.59 ЗЗД с цена 7 200 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК също подлежи на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от С. И. А. срещу И. Ц. С. и Т. П. П. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване на собствеността на ищцата върху 2/16 ид.ч. от процесните три сгради /съответно за уважаване на предявените от И. С. срещу С. А. искове по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД/, въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че процесните сгради са били изградени в периода от 1955 г. до 1982 г. /по време на брака между И. Г. П. и Т. П. П., сключен на 18.04.1955 г. и прекратен със смъртта на И. П. на 17.11.1985 г./, въз основа на отстъпено на И. П. възмездно право на строеж върху държавна земя. Прието е, че след прекратяването на съпружеската имуществена общност със смъртта на И. П., притежаваната от него 1/2 ид.ч. от сградите са придобити по наследство от неговите наследници по закон: съпругата му Т. П. и трите му дъщери С. И. А., Г. И. Г. и П. И. Р. /последната починала на 02.02.1999 г. и оставила за наследници съпруг К. Г. Р. и дъщеря Т. Г. Н./. Конкретно за ищцата С. А. е прието, че тя е придобила по наследство от баща си 1/8 ид.ч. /2/16 ид.ч./ от сградите.

Въз основа на представения по делото констативен нотариален акт № 57 от 21.11.2008 г. съдът е приел за установено, че след смъртта на И. П. през 1985 г. до 2008 г. процесните сгради са владяни и съответно са били придобити по давност от една от наследниците на И. П. и съсобственица на сградите- съпругата му Т. П. П.. Съдът е зачел удостовереното в този нотариален акт право на собственост на Т. П. предвид на това, че свидетели при обстоятелствената проверка за издаване на този акт са били наследниците на И. П.- двете дъщери С. А. и Г. Г. и внучката Т. Н..

Тъй като с нотариален акт № ..... от 21.08.2015 г. Т. П. е продала процесните сгради на ответника И. Ц. С., съдът е достигнал до извод, че към настоящия момент тези сгради са собственост на С., а ищцата С. А. не притежава дял от тях.

По предявения иск по чл.59 ЗЗД от събраните по делото свидетелски показания е прието за установено, че през периода от 26.03.2018 г. до 07.12.2020 г. С. А. е ползвала без основание чужди имоти /имоти на И. С./. Поради това тя дължи на собственика на процесните сгради обезщетение за лишаването му от ползване на тези сгради в размер, определен в заключението на икономическата експертиза.

В мотивите си въззивният съд е анализирал представеното от ищцата С. А. споразумение от 21.11.2008 г., сключено между нея и майка й Т. П.. В това споразумение, във връзка с процедурата по издаване на нотариален акт за собственост на имотите, придобити по давност от П., страните са заявили, че нотариалният акт ще бъде издаден на името на П., но те са наясно, че изразеното пред нотариуса съгласие на С. А. е привидно, тъй като към момента на издаване на констативния нотариален акт А. е владяла повече от 10 години 1/2 ид.ч. от имотите, а другата част е владяна от Т. П.. Посочено е, че със сключването на това споразумение страните биха избегнали бъдещи проблеми по отношение на имота с останалите наследници на общия наследодател И. П.. Съгласили са се, че след издаването на нотариалния акт за собственост на името на П., във всеки следващ момент, в който А. поиска от П., последната се задължава да й прехвърли 1/2 ид.ч. от имотите. Въззивният съд е посочил, че това споразумение няма характера на „обратно писмо“, годно да установи симулативност по смисъла на закона, тъй като симулативността се отнася към сделките, докато в настоящия случай между С. А. и Т. П. не е имало сделка за прехвърляне на имотите, а само свидетелстване в производство по издаването на констативен нотариален акт за собственост. Освен това, този документ нямал достоверна дата по чл.181, ал.1 ГПК по отношение на трети лица.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените от касаторката основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси, поради следното:

1. Първият поставен от касаторката въпрос /Прилагат ли се правилата на чл.13 и чл.14 от СК от 1968 г. /отм./ по отношение на придобит имот между съпрузи по заварените към влизане в сила на СК от 1968 г. бракове /в случая бракът между И. Г. П. и Т. П. П./ при реализиране на право на строеж, учредено в полза на единия от съпрузите ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като не е правен въпрос по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: въпросът не е обусловил изводите на въззивния съд в решението. Както бе посочено по-горе, установителният иск за собственост на С. А. върху 2/16 ид.ч. от процесните сгради е отхвърлен /съответно уважен е предявеният срещу нея от И. С. насрещен иск по чл.108 ЗС/, не защото е прието, че родителите на ищцата И. П. и Т. П. не са придобили процесните три сгради в условията на съпружеска имуществена общност и съответно след смъртта на И. П. ищцата С. А. не е придобила по наследство от баща си 2/16 ид.ч. от тези сгради. Напротив, прието е, че сградите са били съпружеска имуществена общност на двамата съпрузи и че след смъртта на И. П. ищцата С. А. е придобила по наследство от него 2/16 ид.ч. от тези сгради, но установителният иск за собственост на С. А. е отхвърлен по други съображения: тъй като след придобиването от С. А. на 2/16 ид.ч. от процесните сгради по наследство от баща й И. П., починал на 17.11.1985 г., тези 2/16 ид.ч. /а и останалите ид.ч. от наследствените имоти/ са били придобити по давност от една от наследниците Т. П. П. /съпруга на наследодателя И. П., майка на ищцата С. А. и баба на ответника И. С./, която от своя страна ги е прехвърлила на ответника И. С..

Независимо от гореизложеното, следва да се посочи, че въпросът е напълно неотносим към конкретното дело, тъй като в случая съгласно пар.4 от Преходните разпоредби на СК от 1985 г. за имуществените отношения между съпрузите са приложими разпоредбите на СК от 1985 г., а не тези на СК от 1968 г. /тъй като бракът между И. Г. П. и Т. П. П. е прекратен поради смъртта на И. П. на 17.11.1985 г., при действието на Семейния кодекс от 1985 г., в сила от 01.07.1985 г./.

2. Вторият поставен въпрос /Налице ли е нарушение на материалия закон, допуснато ли е съществено нарушениe на съдопроизводствените правила и необосновано ли е решението на въззивния съд, ако при постановяването му съдът не е разгледал и не е обсъдил доводите, твърденията и възраженията, които са изложени във въззивната жалба за кратка придобивна давност в полза на С. А. по чл.79, ал.2 ЗС ? / е свързан с твърдение на касаторката, че надлежно и своевременно е предявила възражение за придобиване на процесните имоти по кратката придобивна давност. От данните по делото обаче се установява, че такова възражение не е било направено. Съгласно чл.133 ГПК възражение за придобиване на процесните имоти по кратката придобивна давност е можело да бъде направено от А. най-късно с отговора на насрещната искова молба, подадена от И. С.. В случая, в отговора на насрещната искова молба С. А. е посочила, че от смъртта на баща й на 17.11.1985 г. владее необезпокоявано своята идеална част от имота, придобита по наследство, поради което се позовава на кратката придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС. В отговора обаче не са изложени фактически твърдения за кратка придобивна давност и не е посочено конкретно правно основание, което по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС би могло да е основание за установяване на добросъвестно владение и съответно за придобиване на имотите по кратката придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС. Такова основание съгласно приетото в т.III.9 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. би могло да бъде прехвърлителна сделка, административен акт с вещноправни последици или съдебно решение по конститутивен иск относно право на собственост или ограничено вещно право. В конкретния случай А. не се е позовала, а и не разполага с такова правно основание. Споразумението от 21.11.2008 между нея и майка й Т. П., с което П. се е задължила да прехвърли на А. 1/2 ид.ч. от процесните сгради, не е такова основание, тъй като има само облигационно, но не и вещно-прехвърлително действие /доколкото не е сключено в изискуемата съгласно чл.18 ЗЗД нотариална форма за придобиване на право на собственост върху недвижими имоти/. Поради това правилно, още в доклада си по делото /листове от 218 до 221 от първоинстанционното дело/ съдът е счел, че С. А. не е направила възражение за придобиване на имотите на основание кратката придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС, поради което и не се е произнесъл по такова възражение в решението си.

3. Третият поставен въпрос /Допустимо ли е отправени закани и заплахи, описани в жалбата пред надлежен орган на власт, да служат на ищеца по насрещния иск като покана към ответницата последната да напусне процесния имот ?/ също не може да е основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не е правен въпрос по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: въпросът не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение и е неотносим към конкретното дело. Съдът не е приел, че искът по чл.59 ЗЗД е основателен само за периода след отправяне на покана от собственика до ползващата имотите С. А.. Напротив, напълно в съответствие със закона и съдебната практика е прието, че обезщетение по чл.59 ЗЗД от С. А. /която не е съсобственик на процесните сгради/ се дължи и без покана за освобождаване на сградите и предаването им на собственика И. С.. Съдът е отхвърлил иска по чл.59 ЗЗД за периода преди 26.03.2018 г. не защото преди тази дата на С. А. не е била връчена или отправена по друг начин изискуема от закона покана за освобождаване на процесните сгради, а защото до 26.03.2018 г. А. е имала основание да ползва имотите: до тази дата е била допусната да живее там от собственика И. С., за да се грижи за неговата баба и предишен собственик на сградите Т. П..

Не са налице и основания по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение: Това решение не е нито нищожно, нито недопустимо, тъй като е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2 предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗС, ЗЗД и ГПК в приложимите към спора редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложеното решението на Шуменския окръжен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 200 лв.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение