Определение № 139 от 01.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3247/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Атлант“ ООД, гр. Варна, чрез процесуалния представител адвокат П. В., срещу въззивно решение № 794/2020 г. по гр. д. № 420/2020 г. на Окръжен съд - Варна. Поддържат се оплаквания за незаконосъобразност на решението поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: Следва ли неизпълнението на задължението на съда за обсъждане на всички доказателства по делото,респ. частичното им или едностранно обсъждане, да е съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на постановения акт. Сочи се практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по чл.290 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Пазари“ ЕАД, гр. Варна, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба. Претендира разноски за настоящата инстанция. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 2586/10.06.2019 г., постановено по гр. д. № 5623/2018 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е признато за установено, че „Пазари" ЕАД е собственик на недвижим имот, находящ се в гр. Варна, Пазар Централен, представляващ едноетажна сграда с площ от 30,81 кв. метра, състояща се от търговска зала и складова площ, с идентификатор, съгласно КК № 10135.1501.973.52 /подробно описан/ на основание придобивна давност за периода от 2003 г. до 2016 г. и „Атлант" ООД, е осъден да предаде на „Пазари" ЕАД владението върху същия недвижим имот на основание чл. 108 от ЗС. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и изложените правни изводи и по реда на чл.272 ГПК е препратил към тях. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба е посочил, че не е налице противоречие в обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум, че искът не е "неуточнен, неясен и противоречив", а придобивното основание - недоказано. Придобивната давност, на която се позовава ищцовото дружество, е доказана за периода 15.09.2003 -01.08.2016 г. Процесният имот е конкретизиран - недвижим имот /постройка, сграда/, която съгласно схемите и плановете, изготвяни и поддържани от „Пазари“ ЕАД, е с площ от 30,81 кв. метра, а съгласно кадастрална карта е с площ от 14 кв.м., като обектът по кадастрална карта с идентификатор № 10135.1501.973.52 изцяло попада в границите на съществуващата на място постройка. В тази връзка въззивният съд се е позовал на заключението на съдебно-техническа експертиза.След анализ на събраните по делото доказателства е достигнал до извод, че твърдяното от „Пазари“ ЕАД владение върху процесния имот е осъществявано от ищеца за период 01.10.2009 г. - 01.08.2016 г. като е присъединено владението в периода 15.09.2003 г. - 30.09.2009 г., упражнявано от ЕТ „Титан" – С. И.. Обсъдени са молба за разрешаване на изграждането на обекта, договор за продажба на магазин, сключен между ЕТ „Минцини“ и ЕТ „Титан“, договори за наем, сключени между „Пазари ЕАД“ и ЕТ“Титан“, договори за наем на търговското място под самия магазин, договор за дарение от 01.10.2009 г., с който ЕТ „Титан“ дарява обект на „Пазари“ ЕАД, договори за наем на търговския обект, сключени с ЕТ „Титан“ и ДЗЗД „Нортрейд“, протоколи за приемането и предаването на търговското място и др. Направен е извод, че тези доказателства обосновават твърдяното владение върху процесния имот, т.е. упражняваната фактическа власт върху него с намерение за своене, последователно от ЕТ „Титан“ и „Пазари“ ЕАД. За неоснователни са приети възраженията на ответника във връзка с правото на собственост върху земята, върху която е изграден обектът, основани на договор от 24.12.1992 г., сключен по реда на ЗППДОбП /отм./, по силата на който ЕТ „Атлант“ –П. А. е придобил от „Лазур“ АД /направление Обществено хранене/ право на собственост върху сграда с площ от 350 кв. м. Въззивният съд е приел за недоказани твърденията, че с този договор и приемо-предавателен протокол към него ЕТ „Атлант“ е придобил освен сградата с идентификатор 10135.1501.973.51 и земя /двор/ от 120 кв.м. Посочил е, че ЕТ "Атлант" не е придобил собствеността върху 120 кв.м. двор по силата на договора, който има за предмет покупко-продажба на заведение за обществено хранене -сладкарски цех. Позовал се е на СТЕ, според която „земята" от 14 кв.м. под процесната сграда, както и „имотът/земя" с площ 120 кв.м., който е в предмета на цитирания договор, попадат изцяло в границите на имот 10135.1501.973 с площ 10719 кв.м. по КККР, т.е в границите на „кооперативния пазар", който за периода от 2001г. - 2008г. е без записан собственик, а за периода от 10.11.2008г. до настоящия момент е записан в собственост на „Пазари" ЕАД, на основание н.а.№ 67/20.01.2005 г. Теренът, представляващ пазарна площадка на Централен пазар-Варна, не е бил собственост на продавача „Лазур" АД към 24.12.1992 г. Същият е бил общинска собственост на основание чл. 6, ал. 2, т. 1 от ЗС и съгласно решение № 228/21.11.1990г. на МС на РБ. С увеличаване капитала на „Пазари" ЕООД чрез апорт на терена, осъществен от общината през 1999г. и впоследствие през 2005г., „Пазари" ЕООД е станал негов собственик. През 1992г. „Лазур" АД гр.Варна не е притежавал вещни права върху имота. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Така формулираният от касатора въпрос не може да предпостави приложение основанието на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Той по своята същност представлява касационно оплакване по смисъла на чл.281 ГПК, развито в касационната жалба, за необоснованост на съдебния акт.Касаторът твърди, че въззивният съд не е обсъдил и преценил доказателствената стойност на събрани по делото доказателства. Доколкото въпросът касае дейността на въззивната инстанция като такава по съществото на спора,следва да се посочи, че не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е обсъдил поддържаните от ищеца твърдения и доводи, както и оплаквания във въззивната жалба. Обсъдил е доказателствата и съдебните експертизи относно статута на имота и твърдяното от ищеца придобивно основание. Обсъдил е оплакванията на ответника във въззивната жалба и е достигнал до извод, че са неоснователни. Съобразно ТР№1/2013г., ОСГТК, ВКС и установената практика на ВКС относно дейността на въззивната инстанция,вкл. посочената от касатора, са обсъдени с оглед оплакванията във въззивната жалба доказателствата и доводите на страните, изследван е спорният предмет на делото и е извършена преценка на правнорелевантните за производството факти. Обсъдени са относимите и допустими доказателства, въз основа на които едни от тях са приети за установени, а други за неосъществили се. Изведен е краен извод, че твърдяното от ответника право на собственост върху земята към 1992г. в полза на „Лазур“ АД е недоказано, а ответникът не е придобил право на собственост върху обекта /построен върху площта на пазара/ – идентификатор 10135.1501.973.52 по КККР, въз основа на договор за покупко-продажба,сключен през 2007г. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. На ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 3240 лева, съобразно представените доказателства. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.