Определение № 601 от 27.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 3721/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] /н./, [населено място] срещу решение № 20.06.13г., постановено по т.д.№ 460/13г. от Пловдивския апелативен съд, с което частично е отменено решение № 21/30.01.13г. по т.д.№ 271/12г. на Кърджалийския окръжен съд и отхвърлен искът по чл.694 ТЗ, предявен от касатора против [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] за приемане за установено, че не съществува вземане на [фирма] от [фирма] /н./ в размер на 18156019.98 евро / с левова равностойност 35510088.56 лв./, произтичащо от договор за заем № ВЕ-Б.-03/02.03.07г., възложено за събиране на основание чл.510 ГПК и упражнено от [фирма] в производството по несъстоятелност от името на [фирма], включено в списъка на приетите вземания с определение № 555/03.07.12г. по чл.692, ал.4 ТЗ. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. Ответникът [фирма], [населено място] не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 02.03.07г. [фирма] е предоставило на [фирма] заем в размер на 18695000 евро със срок на издължаване 31.12.12г. и годишна лихва в размер на 10 %. Вземането на заемодателя [фирма] е възложено за събиране на [фирма] с постановление на ЧСИ от 02.09.11г. на основание чл.510 ГПК. Изложени са съображения, че банката има качеството на процесуален субституент на кредитора [фирма], като банката може да упражни правата на своя длъжник съгласно чл.26, ал.4 ГПК и чл.134 ЗЗД. На 20.05.07г. е сключен нов договор за заем между [фирма] и [фирма] за сумата от 11492500 евро със срок на издължаване 20.05.12г. и 9 % годишна лихва. Според решаващия състав не е налице новиране на задължението на [фирма] по договора за заем в допълнителна парична вноска на съдружник по чл.134 ТЗ по основание решения на общото събрание на съдружниците на [фирма] от 20.05.07г. и от 05.01.09г. Прието е, че допълнителните парични вноски по своето естество представляват заем за потребление, поради което задължението не е новирано поради липса на разлика между старото и новото задължение. Решенията не са произвели действие, тъй като не било направено реално внасяне на сумата и не са били налице предпоставките по чл.134 ТЗ - допълнителните парични вноски не са направени съразмерно на дяловете от капитала съгласно дружествения договор и съдружникът не е поел задължение да се направи вноска. Апелативният съд е приел, че с договора от 20.05.07г. не са променени условията на договора от 02.03.07г., както и че е погасено задължение по договора за заем в размер на 538980.02 евро, в която част искът е уважен. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационното обжалване. Касаторът поставя три въпроса по реда на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът „Допустимо ли е съдът да се произнася по материалноправен въпрос, разрешен с влязло в сила решение между същите страните?” е основан на твърдение за постановено решение № 250/09.11.12г. по т.д.№ 276/12г. от Кърджалийския окръжен съд. С посоченото решение е признато за установено съществуването на вземане на [фирма] в размер на 3026759.78 лв., представляващо лихви по договорите за заем. Това вземане е включено в списъка на приетите вземания и съответно е съобразено от въззивния съд в обжалваното решение, доколкото същото не е било предмет на делото. В този смисъл поставеният въпрос не от значение за спора. Въпросите: „Може ли задължение на дружеството към съдружник, възникнало по договор за заем между съдружника и дружеството, да бъде новирано по силата на решение на общото събрание на съдружниците в О. в задължение на дружеството към съдружника по допълнителна парична вноска?” и „Може ли съдът по свой почин, без за това да е сезиран от съдружник с иск по чл.71 ТЗ, да мотивира решението си с твърдението/съждението, че решение на общото събрание за допълнителни парични вноски е в противоречие с чл.134, ал.1 ТЗ и не „произвежда действие”, защото няма предпоставки за правене на допълнителни парични вноски – покриване на загуби или временна необходимост от парични средства?” са разгледани от въззивния съд. Касаторът поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК като се позовава на наличието на предпоставките за новиране на задължението. Първият, от така посочените въпроси, е конкретизиран с оглед на фактите по спора, като следва да се има предвид и, че по делото са приложени и договори между дружеството и съдружника със съдържание, до голяма степен възпроизвеждащо решенията на общото събрание на съдружниците, на които се е позовал въззивният съд. Въпросът за новиране на задължения между търговско дружество и съдружници в същото не е разглеждан в практиката на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като се уточни в смисъл: Допустимо ли е да се новира задължение на търговско дружество към съдружник, възникнало по договор за заем, в задължение на съдружника за допълнителна парична вноска? По въпросите за съотношението между иск по чл.71 ТЗ и искове за прогласяване на нищожност на сделки, сключени след решения на управителни органи на търговско дружество, са постановени решения на ВКС, като решение № 220/14.02.12г. по т.д.№ 839/10г. на ІІ т.о. и решение № 196/10.01.14г. по т.д.№ 615/12г. на І т.о. В практиката на ВКС не е даден отговор на конкретно поставения въпрос, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса уточнен в смисъл: Допустимо ли е съдът по свой почин, без за това да е сезиран от съдружник с иск за отмяната на решение на орган на дружество, да приеме, че не съществува вземане за допълнителна парична вноска, тъй като не са били налице предпоставките по чл.134, ал.1 ТЗ? По изложените съображения касационното обжалване следва да се допусне. На основание чл.694, ал.2 ТЗ държавна такса не се дължи. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд