Определение № 552 от 12.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 507/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Г. Н. от [населено място], приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. П. против решение № 402/01.11.2019 г. по гр. д. № 510/2019 г. на Окръжен съд – Русе.

Ответникът - държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез неговия пълномощник – областен управител на област Р., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалба е горецитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1048/12.06.2019 г. по гр. д. № 1665/2019 г. на Районен съд – Русе за отхвърляне на предявеният от касатора против държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството иск за прогласяване нищожността на решение № 668/28.12.2011 г. по гр. д. № 1153/2011 г. на Окръжен съд – Русе и са присъдени разноски на ответника за юрисконсултско възнаграждение.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че атакуваното решение е постановено по дело с предмет отрицателен установителен иск, предявен от ищеца Н. срещу държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството за признаване в отношенията помежду им, че недвижим имот, подробно описан в исковата молба, не е държавна собственост. С това решение на въззивния съд е потвърдено постановеното по спора отхвърлително решение на първостепенния (районен) съд, а самото то не е допуснато до касационно обжалване от състав на ВКС и е влязло в сила. Установено е също, че подадените срещу влязлото в сила съдебно решение три молби за отмяна са оставени без уважение от ВКС. При тези фактически констатации, които не са били спорни по делото, второинстанционният съд е направил извод за неоснователност на исковата претенция за нищожност на съдебното решение, основана на твърдението, че спорният недвижим имот не се намирал в границите на пристанище „Русе – център“ и пристанище „Русе – запад“, както там било прието, а на съвсем друго географско място. Развити са съображения, че атакуваното въззивно решение не страда от порок, който да се отразява върху неговата валидност, а евентуално допуснатата грешка при индивидуализиране местонахождението на процесния имот не може да обуслови нищожността му. При позоваване на доктрината и съдебната практика е посочено, че нищожно е решението, което не отговаря на изискванията за валидно решение. Изтъкнато е, че за да е валидно решението трябва да е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, да е в пределите на правораздавателната власт на съда, да е постановено в писмена форма, да е разбираемо и да е подписано. Неспазването на тези изисквания се отразява върху валидността на съдебния акт и е основание да бъде прогласена неговата нищожност. Развити са мотиви, че в случая оспореният съдебен акт не страда от пороци, които да се отразяват върху неговата валидност, доколкото е постановен от законен състав, в рамките на неговата компетентност, по спор, който подлежи на разглеждане от гражданския съд, изготвен е в писмена форма, разбираем е и е подписан от членовете на състава, които са разгледали делото. Според съда нарушенията на добрите нрави и основните принципи на правото в Република България се отразяват не на валидността на решението, а на неговата правилност. Изложени са аргументи, че сочените пороци могат да бъдат преодолени само по пътя на инстанционния контрол, при упражнено право на жалба от страната, която е останала недоволна от решението, защото счита, че противоречи на материалния закон и процесуалните правила. В тази връзка е изразено разбирането, че в производството по иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК съдът не може да обсъжда оплакванията на страната свързани с допуснати нарушения на процесуалните правила при разглеждането на спора, разрешен с атакуваното решение, респ. да се произнася по правилността на там постановените съдебни решения. Направен е извод, че дори да е налице нарушение на принципа за установяване на истината така, както твърди ищецът, съдебното решение не може да бъде квалифицирано като нищожно и съдът да прогласи тази нищожност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя няколко въпроса, които счита за релевантни за делото и разглеждането на които обосновава в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а именно:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?“

По въпроса се сочи отклонение с Решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о.

2. „Съставлява ли основание за отмяна на съдебно решение в частта на разноските, касаещи присъдено юрисконсултско възнаграждение обстоятелството, че страната, която ги е претендирала, не е представила списък по чл. 80 ГПК и документ за извършеното плащане?“ (с такова съдържание са два от въпросите).

По въпроса са твърди отклонение с постановките по т. 2 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК.

3. „Налице ли е нарушение на българския правов ред, определен с чл.121, ал.1 и ал. 2 от Конституцията на РБ, когато съдът не е съобразил нито принципа за състезателното начало в процеса, нито този за установяване на истината и не води ли това до нищожност на постановеното съдебно решение?“

4. „Нищожно ли е съдебно решение, което е постановено по теза, която никоя от страните не е поддържала, а е застъпена от съда и въведена в предмета на делото след приключване на устните състезания, без възможност на страните за становища и възражения?“

Касационното обжалване не следва да бъде допускано.

Първият повдигнат въпрос е обусловил процесуалната активност на въззивния съд по мотивиране на съображения – фактически и правни по разрешаване на спора, предмет на делото, поради което удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба. Въпросът обаче не удовлетворява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се открива заявеното отклонение с цитираното по-горе решение на ВКС, на което страната се позовава. В случая въззивният съд като втора по ред инстанция по съществото на спора, е определил неговия предмет и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, извършил е анализ и преценка на събраните по делото доказателства, на доводите и възраженията на страните, които имат значение за решението по делото, съответно е преценил всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и е формирал собствени фактически и правни изводи по предмета на делото. Къде е конкретното местоположение на имота, предмет на претенцията, разгледана и разрешена с решението, чиято нищожност се претендира (според страната на място, различно от приетото в това решение), както и с какви доказателства е установено то (сочи се необоснованост в резултат на необсъждане на относими доказателства, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила), са въпроси по съществото на делото. Те обаче са разрешени с влязлото в сила решение, чиято нищожност се иска и са без значение за настоящия спор. Затова по този въпрос достъп до касация не може да бъде осъществен.

Останалите три поставени въпроса нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК – не са поставени в основата на правните разрешения, възприети от въззивния съд и не са обусловили изхода на делото. Те са изводими от становището на страната по правилността на обжалваното въззивно решение и изразяват несъгласието й с изводите за неоснователност на иска по чл. 270, ал.2 ГПК и за дължимост на разноските на насрещната страна. По своето естество горните въпроси съставляват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт. Те обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекция на жалбата (по чл. 288 ГПК). В това производство касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Ето защо, непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към постановките по т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт. Освен това, по тези въпроси липсва и мотивирано изложение на допълнителното основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на практика на ВКС, респ. задължителна такава, на която въззивното решение противоречи.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по така поставените въпроси.

В изложението към касационната жалба като основание за селектирането й се сочи и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но липсват предпоставки за достъп до касация и по това основание.

На първо място, както вече се изтъкна, повдигнатите въпроси не удовлетворяват общо основание (с изключение на първия от тях) за допускане на касационен контрол. На второ място, основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не могат да се предявяват едновременно към едни и същи въпроси, тъй като са самостоятелни фактически състави, чието кумулативно въвеждане е недопустимо. На трето място, отсъства обосноваване на допълнителните предпоставки на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, предвид разрешенията в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. ВКС, ОСГТК. Не е мотивирано наличието на хипотезата - „въпрос от значение за точното прилагане на закона“, с твърдение за формирана съдебна практика, която не е актуална или е неправилна, а в хипотезата – „въпрос от значение за развитието на правото“ с твърдение за непълна, неясна или противоречива уредба на конкретна норма, която изисква създаване на съдебна практика по прилагането й или нейното осъвременяване.

В заключение следва да се посочи, че изложението не съдържа основания за допускане на касационно обжалване, което има за правна последица недопускане на касационен контрол на въззивното решение.

Предвид изхода на делото касаторът следва да заплати на представляваната от юрисконсулт насрещна страна своевременно поисканите разноски за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП), в размер на 100 лв.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение