Определение № 1050 от 07.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2483/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД (н), чрез пълномощника му адв. П. И. от ВАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 64/24.06.2025 г., постановено по в. т. д. № 74/2025 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, 2 граждански и търговски състав, с което е потвърдено решение № 119/09.12.2024 г., постановено по т. д. 68/2023 г. по описа на Окръжен съд-Велико Търново, с което са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ПК от „Корпоративна търговска банка“ АД (н) срещу „Аркус“ АД кумулативно обективно съединени положителни установителни искове за установяване със сила на пресъдено нещо, че „Корпоративна търговска банка” АД (н) е носител по отношение на „Аркус“ АД на следните парични вземания: 1) сумата от 273579,07 щатски долара, представляваща сбора от неиздължени комисионни (25538,28 щатски долара - комисионна за издаване съгласно чл. 1/3/, б. „а“ в размер на 0.20% за периода от 01.01.2019 г. до 31.12.2022 г. и 248040,79 щатски долари - комисионна за ангажимент съгласно чл. 1/3/ б.„б“ в размер на 2.05% за периода от 01.01.2019 г. до 31.12.2022 г.) по договор за гаранционна сделка от 18.12.2003 г., анекс № 1/06.01.2004 г. и анекс № 2/25.10.2007 г., с лимит 786600 щатски долара, SWIFT 36/032), ведно със законната мораторна лихва от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 19.01.2023 г., до окончателното ѝ заплащане и 2) сумата от 135,43 лв., представляваща разноски за подновяване на обезпечения за периода от 11.10.2018 г. до 31.12.2022 г. (датата на извлечението), за които е издадена Заповед № 397/12.05.2023 г. за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 159/2023 г. по описа на РС-Горна Оряховица. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е постановено в противоречие с материалния закон – по силата на чл. 288 ТЗ за правоотношенията, породени във връзка с процесната банкова гаранция, е приложим търговският обичай, поради което установените по делото факти е следвало да се подведат под разпоредбите не на Еднообразните правила за договорните гаранции от 1978 г. (ЕПДГ), приети от Международната търговска камара, до какъвто незаконосъобразен извод е достигнал въззивният съд, а под нормите на Еднообразните правила за гаранциите на поискване (ЕПГП), в редакцията им, действала към момента на издаване на процесната банкова гаранция (публикация 458/1992 г. на Международната търговска камара). Счита, че апелативният съд не е съобразил правнорелевантното обстоятелство, че процесната банкова гаранция е абстрактна, а не каузална, поради което в гаранционното правоотношение (между гаранта и бенефициера) могат да се правят само възражения, основаващи се на съдържанието на банковата гаранция – този правен извод се обосновава от предметното съдържание на клаузата, уговорена в чл. 1 /2/, т. 2 от сключения между страните договор за гаранционна сделка от 18.12.2003 г. (плащането по нея ще се извърши незабавно от банката-гарант при получаване на първо писмено поискване от бенефициера без обръщане към наредителя, под формата на SWIFT съобщение от банката на бенефициера до банката гарант, съдържащо искане за плащане, придружено с писмена декларация за наличие на неизпълнение на задълженията по договора за доставка от страна на наредителя). Тъй като в случая процесната банкова гаранция е косвена (банката на наредителя превъзлага на трета банка да издаде банкова гаранция), банката на наредителя се превръща в междинен гарант, издаващ междинна гаранция в полза на друга банка. В случая гаранцията е за точно изпълнение в качествено отношение на задължение на наредителя спрямо бенефициера (купувача) по договор за търговска продажба на стоки – по гаранционното правоотношение банката (гарантът) се задължава при неизпълнение на поетите от наредителя договорни задължения по валутното правоотношение (по договора за търговска продажба) да заплати сумата по банковата гаранция на бенефициера (купувача по каузалното правоотношение). В процесната банкова гаранция е уговорено, че тя е безусловна, платима при поискване, поради което по своето правно естество тя е абстрактна, но въззивният съд необосновано е обвързал действителността на релевантната банкова контрагаранция с извършеното плащане по актеридитива и изпълнението на изискванията по него, макар и съгласно чл. 11 от приложимите ЕПГП гарантите и междинните гаранти не поемат задължения и не отговарят за формата, пълнотата, точността, истинността, подправката или действителността на какви да са документи, предоставени им, нито за общите или специални изявления, съдържащи се в тях, нито за добросъвестността или действията и/или бездействията на кои да са лица. Касаторът поддържа, че предметът на спора представлява основанието и размера на дължимите комисионни по договора за гаранционна сделка (договора за покритие; мандатното правоотношение), а не заплащането на цената по валутното правоотношение (договора за търговска продажба). Излага правни доводи, че вследствие на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане както на релевираните във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, така и в съвкупност на събраните по делото доказателства, въззивният съд е изградил необосновани фактически изводи за действително осъществените в обективната действителност обстоятелства, вследствие на което незаконосъобразно е приложил материалния закон. Не бил съобразен фактът, че в писмо с вх. № 2198/14.05.2015 г. по описа на „КТБ“ АД (н), отправено от ТБ „Абу Даби“, е удостоверено, че съгласно условията на издадената банкова гаранция тя автоматично е подновена от датата на изтичане, поради което трябва да се заплати дължимият комисион за съответното тримесечие. Тази факт е следвало да се обсъди в съвкупност с установеното от приетото от ССчЕ обстоятелство, че наредителят „Аркус“ АД е заплащал уговорения с анекс № 2/25.10.2007 г. намален размер на комисион за ангажимент от 2,5%/годишно върху размера, платим авансово на всяко тримесечие или на част от тримесечие от датата на валидност на контрагаранцията, считано до 05.02.2014 г., както и че заплащането му е преустановено именно с оглед поставянето на банката под особен надзор. В този смисъл, продължава да съществува валиден ангажимент по издадената контрагаранция и банкова гаранция, респ. задължение за заплащане на комисиони. Въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и при неуважаване на процесуалното искане за откриване на производство по оспорване на истинността (в частност на автентичността) на окончателния сертификат за приемане на доставките по договора за търговска продажба на стоки, като не е задължил ответната страна да го представи в оригинал за констатация по реда на чл. 183 ГПК. Счита за необоснован и фактическия извод на въззивния съд, че получаването на цената по договора за доставка на оръдия представлява доказателство, че договорните задължения на ответника по валутното правоотношение са изпълнени – по този начин се е достигнало до смесване на задълженията за заплащане на цена по договора за доставка със задълженията за обезпечаване на доброто и качественото изпълнение, като именно за постигането на тази цел била издадена банковата контрагаранция (предмет на отделно правоотношение). В този смисъл, въззивният съд е изградил единствено предположение, че окончателният сертификат би следвало да е представен в банката, доколкото е описан като част от изискуемите документи за плащането по акредитива и респективно плащането се е случило без данни за възражения. Касаторът поддържа обаче, че дължимата проверка на документите се извършва от банката формална (от външна страна), поради което банката има възможност да оспори истинността на представения в настоящото исково производство окончателен сертификат. Именно от установените по делото факти (договорът за издаване на банкова контрагаранция е анексиран и размерът на уговорената комисиона за ангажимент е намалена; продължилото до 2014 г. плащане на комисиони от страна на „Аркус“ АД и последвалото потвърждение от 2015 г. страна на авизиращата банка (ТБ „Абу Даби“), че ангажиментът е автоматично подновен и безсрочен) се установява, че процесните комисиони са дължими. От друга страна, в клаузата на чл. 1, ал. 2, т. 8 от договора за издаване на банкова гаранция било уговорено, че в случай че задълженията на наредителя по договора не са финализирани в рамките на посочените срокове и няма уведомление от бенефициера за прекратяване на банковата гаранция, респ. контрагаранцията, то тя се удължава прогресивно и автоматично до момента, в който бъде дадено потвърждение от посочения бенефициент, че доставките са изпълнени. И двете предпоставки на т. 8 били свързани и не могат да съществуват отделно. Съобразно правилата, уреждащи тежестта на доказване, на „Аркус“ АД принадлежало процесуалното задължение за установяване на факта, че отношенията по договора за доставка са били финализирани, както и че е било подадено от бенефициера уведомление за прекратяване на банковата гаранция - „КТБ“ АД (н) не получавало изрично писмено освобождаване от ангажимента ѝ по издадената контрагаранция. „КТБ“ АД (н) била привела съответното парично покритие на ТБ „Абу Даби“, което не било възстановено на банката - този факт представлявал индиция, че банковата гаранция е валидна. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на решението, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1) „Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК, да се произнесе по всички направени възражения и изложени доводи на страните във въззивната жалба, да подложи на самостоятелна преценка доказателствата и да обсъди защитните тези на страните и в случаите, когато потвърждава първоинстанционното решение?“ (по този въпрос се твърди противоречие както със задължителната практика – тълкувателните разяснения по ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и с казуалната практика по чл. 290 ГПК, намерила израз в решение № 388/17.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1975/2010 г., IV г. о.; решение № 94/28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о.; решение № 55/3.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1245/2013 г., I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 674/2014 г., II т. о.; решение № 111/3.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 1544/2014 г., II т. о.; решение № 101/03.06.2015г. на ВКС по т. д. № 1740/2014 г., I т. о.; решение № 283/14.11.2014г. на ВКС по гр. д. № 1609/2014 г., IV г.о. и решение № 166/15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1285/2012 г., III г. о.); 2. „Ако процесуалните действия на първата инстанция са били опорочени, следва ли въззивният съд да отстрани тези пороци чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагане на правото?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и закона, да мотивира решението си с обсъждането им, както и с твърденията на страните, като им осигури възможност и им съдейства в рамките на въззивното производство, като поправи допуснати от първоинстанционния съд пропуски и нарушения?“ (по тези два процесуалноправни въпроса се твърди противоречие с тълкувателните разяснения по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. ОСГТК); 4. „Длъжен ли е съдът във всички случаи да изключи от доказателствения материал по делото документ, който страната е била длъжна да представи съгласно чл. 183 ГПК и не го е сторила?“; 5. „При направено оспорване съществуването, истинността и подписите на документ, представен по делото в заверен по реда на чл. 32 ЗА препис и съответно искане по реда на чл. 183 ГПК за задължаване на насрещната страна да представи в оригинал но делото този документ разполага ли съдът с право на самостоятелна преценка относно основателността на искането или следва да задължи страната да представи документа в оригинал, във всички случаи?“; 6. „В хипотеза на направено искане по реда на чл. 183 ГПК за задължаване на насрещната страна да представи в оригинал писмен документ, представен по делото в заверен по реда на чл. 32 ЗА препис кога възниква задължението за страната и необходимо ли е изрично възлагане на съда с нарочно определение?“; 7. „Отказът на съда да уважи направено искане по реда на чл. 183 ГПК за задължаване на насрещната страна да представи в оригинал писмен документ, представен по делото в заверен по реда на чл. 32 ЗА препис, съставлява ли нарушение на императивна правна норма?“ (по тези четири процесуалноправни въпроса се твърди противоречие с решение № 173/03.05.2012 г. на ВКС по гр. дело № 668/2011 г., ІV г. о.; решение № 362/15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 536/2010 г., I г. о.; решение № 225/7.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 567/2018 г., III г. о. и решение № 50061/11.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1543/2022 г., III г. о.); 8. „Кодифицираните обичайни търговски правила в областта на банковите гаранции могат ли да бъдат прилагани към издадени в един предхождащ периода на приемането им банкови гаранции или се прилагат правилата, действащи към дата на издаване па гаранцията?“; 9. „Намират ли приложение разпоредбите на Еднообразните правила за гаранциите на поискване от 2010 г. (публикация № 758/2010 г.) на Международната търговска камара-Париж по отношение па банкови гаранции/контрагаранции, издадени преди приемането на редакцията от 01.07.2010 г.?“ и 10. „Абстрактната или каузална договорна гаранция уреждат Еднообразните нравила за договорните гаранции от 1978 г. (ЕПДГ) и приложими ли са правилата по силата на чл. 288 ТЗ към банковата гаранция, в случай че страните не са уговорили изрично приложението им?“ (касаторът твърди, че правният отговор на тези три материалноправни въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник - с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че по сключен между страните в настоящото исково производство договор за гаранционна сделка от 18.12.2003 г. „КТБ“ АД (н) е поела правно задължение да издаде по нареждане на „Аркус“ АД, в качеството му на клиент или наредител, или кредитополучател, контрагаранция за сума в размер на 1 573 200 USD, която да му послужи пред банка UBS AG, Zurich, с цел от своя страна този банка да издаде гаранция пред GHQ-UAE Armed Forces, General Purchasing Directorate, Abu Dhabi, UAE (бенефициер), обезпечаваща доброто изпълнение по Договор № DP3/2/6/2002/50-B за доставка на боеприпаси (на обща стойност от 15 732 000 USD), сключен между „Аркус” АД и Генерален щаб на Въоръжените сили на ОАЕ. В клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора е било уговорено, че контрагаранцията се издава до 30.12.2003 г. и се излъчва чрез SWIFT съобщение до банката гарант UBS AG, Zurich, която от своя страна следва да издаде банкова гаранция и да я авизира чрез Abu Dhabi Commercial Bank, Abu Dhabi, UAE (банка на бенефициера), като текстът на гаранцията е по предоставен от бенефициера и съгласуван с наредителя образец. Анализирайки правното естество на процесната банкова гаранция, апелативният съд е приел, че тя е безусловна, поради което плащането по нея ще се извърши незабавно от банката-гарант при получаване на първо писмено поискване от бенефициера, без обръщане към наредителя, под формата на SWIFT съобщение от банката на бенефициера до банката-гарант, съдържащо искане за плащане, придружено с писмена декларация за наличие на неизпълнение на задълженията по договора от страна на наредителя, по съгласуван образец. Изяснил е, че претендираните от ищеца комисиони са уговорени в чл. 1, ал. 3 от договора за издаване на банкова гаранция: 1) комисиона за издаването на контрагаранцията в размер на 0,2%; 2) комисиона за ангажимент в размер на 3,5 % на тримесечие или част от него върху размера ѝ, платима в края на всяко тримесечие от датата на валидност на контрагаранцията и 3) такси за текст и SWIFT съобщения и други съгласно тарифа на банката. Счел е, че не е спорно по делото, че с анекс № 1/06.01.2004 г. страните са уговорили, че банката-гарант UBS AG, Zurich се заменя с Abu Dhabi Commercial Bank, Abu Dhabi UAE (ТБ на Абу Даби, ОАЕ), която е и авизираща банка по издадената гаранция, както и че контрагаранцията се издава до 07.01.2004 г., а с анекс № 2/25.10.2007 г. страните са постигнали съгласие размерът на дължимата от клиента комисиона за ангажимент, определен в чл. 1, ал. 3, б. „б“, да бъде намален - от 3,5% на 2,05%. Липсвало и спор, а и се установявало от извлечение от сметка „Относно гаранция 36/032“, издадена по нареждане на „Аркус“ АД, за осчетоводяване на 1 573 200 USD - преводно покритие при Abu Dhabi Commercial Banka, UAE и от заключението на приетата ССЕ, че ищецът е изпълнил задълженията си по чл. 1, ал. 2, т. 1 от договора, изменен с анекс № 1/06.01.2004 г., като на 06.01.2004 г. е превел парично покритие по процесния договор за банкова гаранция (реф. № 36/033) до Abu Dhabi Commercial Бank - в размер на сумата от 1 573 200 USA. Съобразявайки фактическите изводи, до които е достигнала ССЕ, въззивният съд е приел за установено, че сумата по неотменяемия акредитив реф. 31/02/003 на стойност 15732000 USD е постъпила в „КТБ“ АД на 19.03.2004 г. и е усвоена от „Аркус“ АД с три превода - 04.01.2005 г., 27.04.2004 г. и 01.09.2004 г. При така изяснените правнорелевантни обстоятелства апелативният съд е приел, че основният спор по делото се съсредоточава върху обстоятелството дали гаранцията/контрагаранцията, издадена от банката по процесния договор от 01.06.2004 г., е продължила своето действие за релевантния период - от 01.01.2019 г. до 31.12.2022 г., за който са начислени и се претендират процесните комисиони и такси, респ. какъв е размерът на тези престации. Разглеждайки оспорванията на ответника за недължимост на претендираните парични притезания (поради изтекъл срок на действие както на банковата гаранция, издадена от ТБ на Абу Даби, така и на процесната контрагаранция, излъчена от „КТБ“АД (н) в обезпечение по банковата гаранция със SWIFT, съобщение реф. № 36/032/06.01.2024 г., респ. поради тяхното прекратяване в съответствие с чл. 4, чл. 5 и чл. 6 от договора за гаранционна сделка), въззивният съд ги е счел за основателни. Изяснил е, че легалната дефиниция на банковата гаранция е уредена в чл. 442 ТЗ, но доколкото липсва друга нормативна уредба, регулираща отношенията по банковата гаранция, към нея се прилагат търговските обичаи – съгласно препращащата норма на чл. 288 ТЗ. Обосновал е правното съждение, че международните търговски обичаи в областта на гаранциите са обобщени в Еднообразни правила за договорните гаранции, публикувани от Международната търговска камара - Париж, под № 325. Те, както и Еднообразните правила за гаранциите на поискване - URDG758/Enrn/, в сила от 01.07.2010 г., с предходна редакция - URDG 458 (ЕПГП) от 1992, а така и в Еднообразните правила за договорните гаранции от 1978 г. (ЕПДГ), приети от МТК, представлявайки кодифицирани търговски обичаи, се считали за част от българското законодателство. В практиката било прието, че разпоредбата на чл. 288 ТЗ преодолявала нуждата от изричност на препращането относно приложимостта им (включително изискването на чл. 1 ЕПГП и чл. 1 ЕПДГ), което обстоятелство обуславяло автоматично приложение на правилата на МТК към банковите гаранции, издадени в България. Анализирайки процесния договор за издаване на банкова гаранция, апелативният съд е изяснил, че съгласно чл. 1, ал. 2, т. 4 срокът на валидност (действие) на банковата гаранция е до 90 календарни дни след момента на окончателното приемане на последната доставка и приключване на всички договорни задължения по доставките между страните, но не по-късно от 30.03.2005 г., в случай че страните изпълняват своите правни задължения съгласно уговореното в договора за доставка. Контрагаранцията на банката е с валидност 15 календарни дни след датата на изтичане на валидността на банковата гаранция, т.е. до 15.04.2005 г. Съгласно чл. 1, ал. 2, т. 8 от договора, в случай че задълженията на наредителя по Договор № DP3/2/6/2002/50-B (по договора за доставка на оръжие) не са изпълнени в рамките на горепосочените срокове и липсва уведомление от бенефициера за прекратяване на банковата гаранция, респ. на контрагаранцията, то тя се удължава прогресивно и автоматично до момента, в който бъде дадено потвърждение от Генералния щаб на Въоръжените сили на ОАЕ, че доставките/гаранциите по договора за продажба са изпълнени - тези уговорки са приложими и за контрагаранцията. В т. 3 от SWIFT съобщение - реф. № 36/032, било удостоверено, че „гаранцията прогресивно и автоматично ще бъде удължена, докато не бъде издадено потвърждение от ГД „Покупки“ на ГЩ на въоръжените сили, че доставките/поръчките по договора са изпълнени“. Въззивният съд е обосновал правното съждение, че страните в настоящото исково производство са постигнали съгласие за автоматично намаляване на размера на гаранцията (контрагаранцията) след 15.04.2005 г., или от дата на получаване на съобщение от наредителя за окончателно приемане на доставките по договора - с 5% (до 786600 щатски долара), както и че срокът на валидност на гаранцията/контрагаранцията след намаляване на размера е две години от датата на издаване на Окончателен сертификат за приемане на всички доставки, но не по-късно от 30.03.2007 г. (респ. за контрагаранцията до 15.04.2007 г.) – клаузите на чл. 1, ал. 2, т. 5 и т. 6 от договора. Следователно, страните са се уговорили, че фиксираният краен срок на валидност на процесната гаранционна сделка започва да тече от момента на подписване на посочения в чл. 1, ал. 2, т. 6 от договора документ - Окончателния сертификат за приемане на всички доставки. В същия смисъл е и клаузата на чл. 11 от Договор № DP3/2/6/2002/50-B, в която е уговорено, че гаранционният срок на доставяните от ответника изделия е две години, считано от дата на подписване на Окончателния сертификат. Апелативният съд е обосновал правното съждение, че в хода на настоящото исково производство ищецът нито е навел фактически твърдения, нито е представил доказателства за направени рекламации от купувача (въоръжените сили на ОАЕ) относно доставените от ответника изделия в срока на валидност на гаранцията/контрагаранцията. Нещо повече, приел е за установено, че продажната цена по договора за доставка е изплатена на „Аркус“ АД. Следователно, с изтичане на срока на гаранционната отговорност на „Аркус“ АД е изтекъл и срокът на процесната гаранция (от събраните по делото доказателства, вкл. и SWIFT съобщение - реф. №36/032, безспорно се установявало, че процесната гаранция обезпечава гаранционната отговорност на „Аркус“ АД, в качеството му на продавач, към купувача на боеприпасите, предмет на сключения между тях договор за продажба). Тя е издадена, за да покрие гаранционния срок на изделията по чл. 11 от договора за покритие, поради което, в случай че гарантът не получи претенция на или преди датата на прекратяването, както и ако претенцията по гаранцията е изпълнена при пълно удовлетворяване на всички права на бенефициера, гаранцията се прекратява – в този смисъл чл. 5, ал. 1 ЕПДГ (публикация 325 на МТК-Париж). С оглед на безспорното между страните правнорелевантно обстоятелство, че ответното търговско дружество е получило уговорената цена по Договор № DP3/2/6/2002/50-B/29.11.2003 г. - в размер на 15 732 000 USD, чрез неотменяем акредитив, открит в „КТБ“ АД, въззивният съд е счел, че договорът за доставка е окончателно приет за изпълнен, поради което се явява неоснователен правният довод на въззивника, че не е получил окончателния сертификат (че не разполага с него), респ. че той не носи подписите на оправомощените лица. За пълнота апелативният съд е приел, че приложими към настоящия казус (по аргумент от чл. 288 ТЗ) са и Еднообразните правила и обичаи за документарните акредитиви (ЕПОДА) – в чл. 13 и чл. 14 от тях е уреден стандартът за преглед на документи и несъответстващи документи и уведомления, съгласно които „банките трябва да преглеждат всички документи, посочени в акредитива, с необходимата грижа, за да установят дали визуално изглеждат в съответствие с условията на акредитива; визуалното съответствие на посочените документи с условията на акредитива се определя от стандартната международна банкова практика“. Въззивният съд е изяснил, че документарният акредитив представлява едностранно писмено волеизявление на банка, с което тя се задължава да плати на посоченото в акредитива лице сумата по акредитива, ако то предаде на банката в срока по акредитива описаните в него документи и изпълни другите негови условия. Акредитивът поражда действие след уведомяване на лицето, поради което апелативният съд е обосновал правното съждение, че, след като банката е приела акредитива и е платила по него (без възражения съгласно ЕПОДА - чл. 14), тя е получила окончателния сертификат за приемане на доставките, ведно с всички посочени в него реквизити, вкл. и със съдържащите се спесимени на двете длъжностни лица, подписали документа от името на Генералния щаб на въоръжените сили на ОАЕ. По делото ищецът нито е твърдял, нито е представил доказателства, съгласно които банката в определения в ЕПОДА „разумен срок, който не надвишава седем банкови дни, считано от деня на получаване на документите“, е решила да ги откаже и съответно да уведоми страната. Напротив, банката е платила по тях, което представлявало доказателство, че ги е проверила и приела. Апелативният съд е счел, че допълнителен аргумент за получаване от ищеца на Окончателния сертификат, ведно със съответните спесимени на подписите на посочените в него подписали го длъжностни лица, представлява и съдържанието на SWIFT от 11.03.2004 г. (представен от ищеца и ответника по делото в оригинал и в превод). Въпреки граматическите разлики в изписания превод въззивният съд е обосновал фактическото съждение, че липсват смислови различия, поради което текстът на пункт 47Б „допълнителни условия“ е ясен: посочените в SWIFT суми са платими при предоставяне на банката (ищеца) на следните документи: фактура от продавача..., окончателен сертификат за приемане (процесния), подписан от командира или зам. командира на Сухопътни войски и от директора или зам. директора на дирекция „Снабдяване“/„Обща складова база“ на купувача, ведно с образец от подписите им. Апелативният съд е счел, че дори и да бъде прието буквалното тълкуване на извършения от ищеца превод на този документ, а именно че към него не са представени образци от подписите на подписалите го длъжностни лица, възражението на „КТБ“ АД (н) относно неговото приемане, респ. относно редовността му се явява неоснователно по следните правни съображения: 1) поради плащането по акредитива и 2) поради липса на направени от банката възражения по смисъла на ЕПОДА. Нещо повече, в т. 10 от заключението по ССЕ е установено, че банката е получила комплект със стоково-разпоредителни документи, търговски фактури и окончателен сертификат. Вещото лице подробно е описало изискуемите и получени документи, като е констатирало, че с писмо от 11.07.2005 г. „Аркус“ АД е уведомило и изпратило на „КТБ“АД документи на стойност 3 146 400 USA, а именно: търговски фактури с № № 1099-А и 1133-А, драфт и сертификат за окончателна приемка. Въззивният съд е счел, че единствено липсата на пълно възстановяване на паричното покритие по контрагаранцията от ТБ на Абу Даби на „КТБ“ АД (н), което е безспорно установено от заключението на приетата по делото ССЕ (на 14.02.2007 г. е осчетоводено получено парично покритие в размер на 786600 USD) не може да обоснове правен извод, че банковата гаранция е валидна и към настоящия момент. При доказаност по делото, че издадената от ищеца контрагаранция обезпечава гаранционната отговорност на „Аркус“ АД, в качеството му на продавач към купувача на оръжие, предмет на сключения между тях договор, както и че банката е приела Окончателния сертификат, отношенията на „КТБ“ АД (н) с банката кореспондент в ОАЕ се явяват ирелевантни за срока на действие на процесния договор за издаване на банкова гаранция, сключен между страните в настоящото исково производство. От друга страна, с изпращането на едно писмо до ТБ на Абу Даби на 14.06.2022 г. - през периода от 2019 г. до 2022 г., ищецът не е положил дължимата грижа, за да се удовлетвори своето вземане. Апелативният съд е приел за установено, че начислените по процесния договор за гаранционна сделка, с реф. № 36/032 към 31.12.2013 г. дължими такси и комисиони от „Аркус“ АД към „КТБ“ АД (н) са напълно заплатени, като последното плащане е извършено на 05.02.2014 г. в размер общо на 57939 щатски долара. В заключение е обосновал правното съждение, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил в процеса на доказване по делото съществуването на ликвидно и изискуемо вземане, породено от процесния договора за гаранционна сделка от 18.12.2023 г., в претендирания размер и период, поради което предявеният от него положителен установителен иск за дължимост на сумите, за които е издадена процесната заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, е неоснователен. Тъй като въззивната инстанция е достигнала до идентични правни изводи с първоинстанционния съд, обжалваното решение на окръжния съд е потвърдено. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обобщени, първият и третият процесуалноправни въпроса, макар и да отговарят на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не са решени в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с посочените в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК решения (специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Те са от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като подробно и последователно се е произнесъл по всеки един от релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради неговата необоснованост и нарушение на материалния закон. При съвкупното обсъждане на събраните по делото доказателства е обосновал фактическия извод, че съгласно чл. 1, ал. 2, т. 4 от договора за издаване на банковата гаранция от 18.12.2003 г. (сделката за покритие, въз основа на която се поема гаранционно задължение от банката към бенефициера) срокът на валидност (действие) на банковата гаранция е до 90 календарни дни след момента на окончателното приемане на последната доставка и приключване на всички договорни задължения по доставките между купувача и продавача по договора за продажба на оръжие (валутното правоотношение, в обезпечение на което е породено гаранционното задължение по процесната междинна банкова гаранция), но не по-късно от 30.03.2005 г., в случай че страните изпълняват своите правни задължения съгласно уговореното в договора за доставка. Контрагаранцията на банката е с валидност 15 календарни дни след датата на изтичане на валидността на банковата гаранция, т.е. до 15.04.2005 г. Съгласно чл. 1, ал. 2, т. 8 от договора, в случай че задълженията на наредителя по Договор № DP3/2/6/2002/50-B (по валутното правоотношение) не са изпълнени в рамките на горепосочените срокове и липсва уведомление от бенефициера за прекратяване на банковата гаранция, респ. на контрагаранцията, то тя се удължава прогресивно и автоматично до момента, в който бъде дадено потвърждение от Генералния щаб на Въоръжените сили на ОАЕ, че доставките/гаранциите по договора за продажба са изпълнени - тези уговорки са приложими и за контрагаранцията. Страните в настоящото исково производство са постигнали съгласие за автоматично намаляване на размера на гаранцията (контрагаранцията) след 15.04.2005 г., или от дата на получаване на съобщение от наредителя за окончателно приемане на доставките по договора - с 5% (до 786600 щатски долара), както и че срокът на валидност на гаранцията/контрагаранцията след намаляване на размера е две години от датата на издаване на Окончателен сертификат за приемане на всички доставки, но не по-късно от 30.03.2007 г. (респ. за контрагаранцията до 15.04.2007 г.) – клаузите на чл. 1, ал. 2, т. 5 и т. 6 от договора. Следователно, страните са постигнали съгласие, че фиксираният краен срок на валидност на процесната гаранционна сделка започва да тече от момента на подписване на посочения в чл. 1, ал. 2, т. 6 от договора документ - Окончателния сертификат за приемане на всички доставки. В същия смисъл е и клаузата в чл. 11 от Договор № DP3/2/6/2002/50-B, в която е уговорено, че гаранционният срок на доставяните от ответника изделия е две години, считано от дата на подписване на Окончателния сертификат. Апелативният съд е обосновал правното съждение, че в хода на настоящото исково производство ищецът нито е навел фактически твърдения, нито е представил доказателства за направени рекламации от купувача (въоръжените сили на ОАЕ) относно доставените от ответника изделия в срока на валидност на гаранцията/контрагаранцията. Нещо повече, приел е за установено, че продажната цена по договора за доставка е изплатена на „Аркус“ АД. Следователно, с изтичане на срока на гаранционната отговорност на „Аркус“ АД е изтекъл и срокът на процесната гаранция (от събраните по делото доказателства, вкл. и SWIFT съобщение - реф. №36/032, безспорно се установявало, че процесната гаранция обезпечава гаранционната отговорност на „Аркус“ АД, в качеството му на продавач, към купувача на боеприпасите, предмет на сключения между тях договор за продажба). Тя е издадена, за да покрие гаранционния срок на изделията по чл. 11 от договора, поради което, в случай че гарантът не получи претенция на или преди датата на прекратяването, както и ако претенцията по гаранцията е изпълнена при пълно удовлетворяване на всички права на бенефициера, гаранцията се прекратява – в този смисъл чл. 5, ал. 1 ЕПДГ (публикация 325 на МТК-Париж). С оглед на безспорното между страните правнорелевантно обстоятелство, че ответното търговско дружество е получило уговорената цена по Договор № DP3/2/6/2002/50-B/29.11.2003 г. - в размер на 15 732 000 USD, чрез неотменяем акредитив, открит в „КТБ“ АД, въззивният съд е счел, че договорът за доставка е окончателно приет за изпълнен, поради което се явява неоснователен правният довод на въззивника, че не е получил окончателния сертификат (че не разполага с него), респ. че той не носи подписите на оправомощените лица. За пълнота апелативният съд е приел, че приложими към настоящия казус (по аргумент от чл. 288 ТЗ) са и Еднообразните правила и обичаи за документарните акредитиви (ЕПОДА) – в чл. 13 и чл. 14 от тях е уреден стандартът за преглед на документи и несъответстващи документи и уведомления, съгласно които „банките трябва да преглеждат всички документи, посочени в акредитива, с необходимата грижа, за да установят дали визуално изглеждат в съответствие с условията на акредитива; визуалното съответствие на посочените документи с условията на акредитива се определя от стандартната международна банкова практика“. След като банката е приела акредитива и е платила по него (без възражения съгласно ЕПОДА - чл. 14), тя е получила окончателния сертификат за приемане на доставките, ведно с всички посочени в него реквизити, вкл. и със съдържащите се спесимени на двете длъжностни лица, подписали документа от името на Генералния щаб на въоръжените сили на ОАЕ. По делото ищецът нито е твърдял, нито е представил доказателства, съгласно които банката в определения в ЕПОДА „разумен срок, който не надвишава седем банкови дни, считано от деня на получаване на документите“, е решила да ги откаже и съответно да уведоми страната. Напротив, банката е платила по тях, което представлявало доказателство, че ги е проверила и приела. Апелативният съд е счел, че допълнителен аргумент за получаване от ищеца на Окончателния сертификат, ведно със съответните спесимени на подписите на посочените в него подписали го длъжностни лица, представлява и съдържанието на SWIFT от 11.03.2004 г. (представен от ищеца и ответника по делото в оригинал и в превод). Нещо повече, в т. 10 от заключението по ССЕ е установено, че банката е получила комплект със стоково-разпоредителни документи, търговски фактури и окончателен сертификат. Вещото лице подробно е описало изискуемите и получени документи, като е констатирало, че с писмо от 11.07.2005 г. „Аркус“ АД е уведомило и изпратило на „КТБ“АД документи на стойност 3 146 400 USA, а именно: търговски фактури с № № 1099-А и 1133-А, драфт и сертификат за окончателна приемка. Дали при осъществения от въззивния съд анализ на събраните по делото доказателства апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият процесуалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК - той да е от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК), тъй като не е обусловил правосъдната воля на въззивния съд. Апелативният съд не е приел, че са опорочени процесуалните действия на първоинстанционния съд при оставяне без уважение на искането на ищеца да бъде задължен ответника да представи по правилата на чл. 183 ГПК в оригинал или в официално заверен препис оспорения окончателен сертификат за приемане на доставките по валутното правоотношение, поради което въззивният съд не е следвало да отстрани процесуални пороци, които е счел за недопуснати от окръжния съд. Обобщени, процесуалноправните въпроси от т. 4 до т. 7, вкл. от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са свързани именно с поддържания в касационната жалба касационен довод за допуснато от апелативния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила – по чл. 183 ГПК, поради което те са от значение за изхода на правния спор, предмет на въззивното производство, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Решаващият съд е приел за установено, че окончателният сертификат за приемане на доставките по валутното правоотношение е бил представен на банката още при изпълнение на нейните парични задължения по издадения от нея в полза на ответника (продавача по валутното правоотношение) документарен акредитив. Плащането по тази абстрактна едностранна банкова сделка представлявал допълнителен аргумент за получаване от ищеца на Окончателния сертификат, ведно със съответните спесимени на подписите на посочените в него подписали го длъжностни лица. Доказателство за узнаването за издаването на този документ било и съдържанието на SWIFT от 11.03.2004 г. (представен от ищеца и ответника по делото в оригинал и в превод). Въпреки граматическите разлики в изписания превод въззивният съд е обосновал фактическото съждение, че липсват смислови различия, поради което текстът на пункт 47Б „допълнителни условия“ е ясен: посочените в SWIFT суми са платими при предоставяне на банката (ищеца) на следните документи: фактура от продавача..., окончателен сертификат за приемане (процесния), подписан от командира или зам. командира на Сухопътни войски и от директора или зам. директора на дирекция „Снабдяване“/„Обща складова база“ на купувача, ведно с образец от подписите им. От заключението по ССЕ било установено, че банката е получила комплект със стоково-разпоредителни документи, търговски фактури и окончателен сертификат, като вещото лице подробно е описало изискуемите и получени документи – констатирал е че с писмо от 11.07.2005 г. „Аркус“ АД е уведомило и изпратило на „КТБ“АД документи на стойност 3 146 400 USA, а именно: търговски фактури с № № 1099-А и 1133-А, драфт и сертификат за окончателна приемка. Следователно, въззивният съд е приел, че между страните не е съществувал спор, че такъв документ – по форма и съдържание, съществува в обективната действителност. В този случай е допустимо оригиналът на документа да бъде заместен от официално заверен препис, съставен от адвоката при упражняване на неговата удостоверителна компетентност по служба (чл. 32, изр. 2 ЗАдв), в какъвто смисъл е и цитираната от касатора практика. От друга страна, както е прието в решение № 75/4.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4626/2019 г., IV г. о., ГК, когато няма спор между страните, че документ със съдържание, напълно съответстващо на представеното копие, съществува, няма смисъл да се изисква оригиналът, още по-малко да се прилага последицата по чл. 183, изр. 2 ГПК при непредставянето му, ако копието на документа е ясно и четливо и за съда няма съмнения за симулативност на процеса. Банката е заплатила на ответника по издадения от нея документарен акредитив сумата от 3 146 400 USA при представянето и на процесния окончателен сертификат за приемане, поради което в съвкупност с всички останали доказателства въззивният съд е обосновал фактическия извод, че съдържанието на представения от ответника и заверен от адвоката - негов процесуален представител, препис от този документ е достигнало своевременно до знанието на банката, поради което не е следвало ответникът да бъде задължаван да представи оригинала на документа с указание за неблагоприятните последици по чл. 183, ал. 1, изр. 2 ГПК. Последните три (материалноправни) въпроса не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са обусловили решаващата правосъдна воля на въззивния съд – за да установи действително постигнатите уговорки между страните по процесната сделка за покритие (по мандатното правоотношение), в изпълнение на която банката се е задължила да заплати на бенефициера сумата по издадената от нея междинна банкова гаранция (контрагаранция), както и действително породените между страните субективни материални права и правни задължения, апелативният съд е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства, въз основа на които е обосновал правното съждение, че процесната банкова гаранция е преустановила своето действие („не е валидна“) преди настъпване на релевантния период. Въззивният съд се е позовал на международните търговски обичаи в областта на гаранциите, които са кодифицирани в Еднообразните правила за договорни гаранции, публикувани от МТК-Париж, под № 325, респ. в Еднообразните правила за гаранциите на поискване (в сила от 01.07.2010 г., с предходна редакция от 1992 г.) и в Еднообразните правила за договорните гаранции от 1978 г., приети от МТК, само за да изясни правната природа на банковата гаранция, вкл. и на междинната банкова гаранция (контрагаранция), както и да обоснове правния извод, че с изтичане на гаранционната отговорност на „Аркус“ АД по валутното правоотношение (по договора за търговска продажба на оръжие) е изтекъл и срокът на действие на процесната банкова гаранция, в какъвто смисъл е и чл. 5, ал. 1 от ЕПДГ, публикация на МТК-Париж, предписващ, че „ако гарантът не получи претенция на или преди датата на прекратяването, както и ако претенцията по гаранцията е изпълнена при пълно удовлетворяване на всички права на бенефициера, гаранцията се прекратява“. Следователно, ирелевантно за изхода на правния спор, предмет на въззивното производство, представлява обстоятелството кои кодифицирани обичайни правила в областта на банковите гаранции са приложими, респ. дали ЕПДГ от 1978 г. уреждат абстрактна или казуална договорна гаранция. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба има право на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на разноски в размер на сумата от 11569,59 евро с ДДС (равностойността на 22628,16 лв. с ДДС), представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция. При прилагане на правилото, уредено в чл. 57, ал. 6 ЗБН, в полза на бюджета на ВКС касаторът трябва да заплати сумата от 15,34 евро – в производството за произнасяне по допускане на касационното обжалване. Тъй като при отхвърляне на предявените кумулативно обективно съединени положителни установителни искове нито въззивният, нито първоинстанционният съд са присъдили дължимите от ищеца държавни такси – на основание чл. 57, ал. 6 ЗБН, след връщане на делото тези съдебни инстанции трябва да изправят този процесуален пропуск по реда на чл. 77 ГПК (първоинстанционният съд по исковото производство трябва да се произнесе по разноските, дължими и в заповедното производство). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд