Определение № 894 от 25.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1321/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 10004 от 29.01.2024 г., подадена от Столична Община чрез адвокат А. Д. от САК срещу въззивно Решение № 6675 от 22.12.2023 г. по в.гр.д.№ 329/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Д въззивен състав - в частта, с която е потвърдено Решение № 20272462 от 09.12.2020 г. по гр.д.№ 59816/2018 г. на Софийски районен съд, 142 състав в частта, с която Столична Община е осъдена да заплати на Т. С. С. сумата 2 200 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нападение на безстопанствени кучета, случило се на 09.04.2018 г. в гр. София, парк „Гео Милев“, ведно със законната лихва от 09.04.2018 г. до окончателното погасяване, сумата 9,83 лева, представляваща имуществени вреди за периода от 10.04.2018 г. до 15.04.2018 г., дължащи се на разликата между трудовото възнаграждение и обезщетението по болест, ведно със законната лихва от 23.05.2018 г. до окончателното погасяване, и сумата 40 лева – медицински разходи, ведно със законната лихва от 11.04.2018 г. до окончателното погасяване на вземането. Ответницата по касация Т. С. С. не е депозирала отговор на жалбата. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: Въззивният съд, позовавайки се на практика на ВКС, е приел, че за да бъде ангажирана отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД за вреди, причинени от ухапване от безстопанство куче, от значение е дали прекият причинител на деликта е положил дължимата грижа при изпълнение задълженията на общината по чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ, чл. 42 ЗЗЖ, чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ, чл. 50, т. 2 ЗЗЖ и чл. 59 ЗЗЖ. Общината може да се освободи от отговорност единствено, ако докаже, че предписаното от ЗЗЖ поведение е осъществено с дължимата грижа – изпълнени са мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета и на тяхното агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни и други възможности на общината. Когато се твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно бездействието, то на делинквента следва да е предписано нормативно задължение за действие. Съгласно приложимите с оглед релевантния във времето момент на увреждането разпоредби на чл. 50, т. 2, чл. 47, ал. 3, чл. 59, ал. 3, чл. 40, ал. 3, чл. 41, ал. 1 - 3, и чл. 48 ЗЗЖ, налице е нормативно задължение за ответника за предотвратяване агресивно поведение на кучетата към хора или животни, за настаняване на безстопанствените животни в приюти и осъществяване на надзор и грижи за върнатите по места след маркиране животни. Приемането на програма по чл. 40 ЗЗЖ и осъществяването на дейности от страна на общинското предприятие „Екоравновесие” по залавяне, обезпаразитяване, кастриране, лечение и връщане в местообитанията им на животните, на които не е намерен стопанин, не са единствените задължения на общината по същия закон. Общината е длъжна да вземе мерки за предотвратяване на агресивно поведение на кучетата към хора или животни – чл. 50, т. 2 ЗЗЖ, и осъществяване на надзор и грижи за върнатите по места след маркиране животни – чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ. Ответникът Столична община е представил като писмени доказателства по делото Програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на Столична община 2012-2016 г. и Решение № 38 от 08.02.2018 г. на Столичния общински съвет за продължаване изпълняването на точка VI (Мерки по изпълнение на целите) от програмата, справки за дейността на приюти за безстопанствени кучета в кв. "Сеславци", справки за дейността на Общинско предприятие „Екоравновесие”, отчет на изпълнение на мерките по точка VІ от програмата от 10.07.2015 г. и годишен отчет на Общинско предприятие „Екоравновесие“ за 2017 г. от 24.01.2018 г. От така представените доказателства е установено, че общината е приела и изпълнявала стратегия за овладяване на популацията на бездомни кучета на територията си. По въпроса за методите за решаване на проблема с безстопанствените кучета, в раздел V, т. 2 от Програмата е предвидена евтаназия на неизлечимо болни и агресивни безстопанствени кучета. Съобразно раздел VI, т. 2 от Програмата, като мярка за целта било предвидено евтаназията да се прилага по отношение безстопанствени кучета, чието агресивно поведение представлява опасност за хора и животни и може да доведе до нараняване или причиняване на смърт, съгласно чл. 179, ал. 3, т. 4 и § 1, т. 1 ЗВД и чл. 45, т. 8 ЗЗЖ (т. 2. 1). Следователно евтаназията е единствената предвидена по отношение на агресивните безстопанствени кучета мярка в Програмата на Столична община. Други мерки в изпълнение на задължението за предотвратяване на агресивно поведение на безстопанствени кучета към хората не са предвидени. От представения по делото отчет на Общинско предприятие „Екоравновесие” за периода 2012-2016 г. за изпълнението на раздел VI от Програмата на Столична община, по мярката евтаназия е посочено единствено, че същата се прилага при условие, че са налице условията по чл. 51 ЗЗЖ. Посочени са и трудности по изпълнението й, а именно липса на адекватно разбиране за необходимостта от евтаназия от страна на отделни организации за защита на животните. Представените по делото справки за дейността на общинското предприятие за периода до 2016 г. вкл. не съдържат въобще данни за евтаназирани животни. По делото е представен годишен отчет на Общинско предприятие „Екоравновесие” за 2017 г., в който липсват отчетени данни по единствената предвидена в Програмата на Столична община мярка в изпълнение на задължението на общината за предотвратяване на агресивно поведение на безстопанствени кучета към хората, а именно евтаназията. В приложените по делото справки на общинското предприятие за 2017-2018 г. данните за евтаназираните животни са дадени общо с умрелите в приютите и ветеринарните клиники, без да се сочи причината за евтаназия (агресия или нелечима болест). Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява Столична община да е предприела адекватни мерки в съответствие с правомощията си по чл. 50, т. 2 и чл. 59, ал. 3 ЗЗЖ, с финансовите и организационните си възможности за предотвратяване на агресивно поведение на безстопанствените кучета към хора, независимо от вида на тези мерки. Не се установява точно изпълнение от страна на общината на задълженията й по ЗЗЖ. Направен е извод, че бездействието на длъжностните лица по изпълнение на възложените им със закон задължения е противоправно и в този смисъл са намерени за неоснователни възраженията на ответника, че положил дължимата грижа, вменена му от ЗЗЖ и ЗВМД (отм.), поради което не следва да отговаря по чл. 49 ЗЗД. От представената по делото медицинска документация, неоспореното заключение на СМЕ и показанията на разпитаните по делото свидетели несъмнено е установено, че на 09.04.2018 г. ищцата Т. С. С. е претърпяла инцидент – ухапване от безстопанствено куче. Нападението се е случило на обществено място – парк „Гео Милев”, гр. София, като с отговора на исковата молба ответникът e заявил общо оспорване на твърдението на ищеца, че кучетата са безстопанствени. Не се твърди, нито се установява друг възможен източник на доказаното увреждане на ищцата. От доказателствата по делото е установен механизмът на увреждане при дължимото от ищеца пълно и главни доказване, а именно причинените на ищцата травми са характерни по вид, размер, форма и локализация за въздействие при ухапване от куче и именно затова, още при първичните й прегледи, на ищцата С. е поставена тази диагноза. Ищцата няма задължението да изключва всякакви други възможни начини да получи подобно увреждане, защото не може да й се вмени в задължение да доказва отрицателни факти. От съвкупната преценка на събраните писмени и гласни доказателства и неоспореното експертно заключение на съдебномедицинската експертиза въззивният съд е приел, че по делото е установен фактът на претърпените неимуществени вреди от ищцата С., изразяващи се в увреждане на здравето (физическо и психическо), както и фактът, че увреждането е последица от нападението и ухапването, причинено на ищцата от безстопанствени кучета на дата 09.04.2018 г. в парк “Гео Милев”, гр. София. Именно от бездействието на служителите на ответника са настъпили вреди в правната сфера на ищцата Т. С. – тя е претърпяла болки и страдания, както и психическо и стресово напрежение от нападението и ухапването от безстопанствените кучета, сторила разход за снабдяване със съдебномедицинско удостоверение и съответно пропуснала ползите, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което би получила, ако не бе ползвала отпуск поради временна неработоспособност, и полученото от НОИ обезщетение. Поради неопроверганата презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД бездействието се явява и виновно. Доколкото общината като юридическо лице осъществява правни действия, респ. бездействия, чрез натоварени от нея лица, същата отговоря за причинените от тези лица вреди при или по повод изпълнението на възложената им работа. С оглед изложените съображения, въззивният съд е приел за доказано наличието на всички елементи от фактическия състав, установен от чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за ангажиране на гражданската отговорност на ответника за обезвреда на ищеца. За ищеца възникнали вземанията за обезщетение за неимуществени вреди, за имуществени такива, изразяващи се в разход за издаване на съдебномедицинско удостоверение и имуществени вреди за пропуснати ползи. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: 1. Процесният инцидент и настъпването на вреда само по себе си обосновава ли извод за противоправно неизпълнение и може ли да обуслови възникването на отговорност на общината и кога предприетите мерки от общината могат да изключат нейната отговорност – с довод, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а именно: Решение № 279 от 28.09.2011 г. по гр.д.№ 1533/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 262 от 11.05.2010 г. по гр.д.№ 1155/2009 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 488 от 07.02.2012 г. по гр.д.№ 899/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 368 от 18.11.2015 г. по гр.д.№ 2045/2015 г. на ВКС, ІV г.о. Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса: 2. Върху коя от страните пада тежестта на доказване и какво по своя характер следва да бъде доказването на правопораждащите отговорността на ответника факти и обстоятелства за механизма на инцидента, причинно-следствената връзка между инцидента и настъпилите вреди и безстопанствения характер на кучето, което се твърди да е причинило вредите - с довод, че е разрешен в противоречие с практиката на съдилищата, обективирана в актове на СГС и СРС. Не е налице основание за допускане на обжалването. Първият въпрос от изложението не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същият предполага по делото да е прието, че наличието на вреда е достатъчно да обоснове виновно неизпълнение, което не съответства на мотивите на обжалваното решение. Не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, на която се позовава касаторът. С Решение № 279 от 28.09.2011 г. по гр.д.№ 1533/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 262 от 11.05.2010 г. по гр.д.№ 1155/2009 г. на ВКС, ІV г.о. е прието, че отговорността на общината следва да бъде ангажирана при доказано бездействие на нейните органи и служебни лица във връзка със задълженията им за изолиране на безстопанствените кучета в определени за целта места. С Решение № 488 от 07.02.2012 г. по гр.д.№ 899/2010 г. на ВКС, ІV г.о. е прието следното: При деликта, когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Държавните органи, в т.ч. общините, са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта на закона - добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа, и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение. Така даденото разрешение е възприето и в Решение № 368 от 18.11.2015 г. по гр.д.№ 2045/2015 г. на ВКС, ІV г.о. В настоящия случай въззивният съд е приел, че по делото са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, като е изложил подробни съображения от какво произтича изводът му за противоправно бездействие на ответната община. Направил е извод, че общината, чрез своите органи, не е изпълнила надлежно законовите си задължения за надзор над безстопанствените кучета, възложени й със Закона за защита на животните, и за предотвратяване на агресивното им поведение. Дали в конкретния случай предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа зависи от конкретните данни по конкретното дело. Този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос от изложението. На първо място – заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК визира противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС, на които обжалваното решение да противоречи. Противоречие с посочените от касатора актове на СГС и СРС, както и с решенията на всички други съдилища, извън посочените в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК решения на ВКС и ВС, не са основания за допускане на касационно обжалване нито по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Освен това, страната, в чиято тежест е установяването на определени факти, следва да ги докаже пред съда по несъмнен начин, като проведе главно пълно доказване, чрез всички допустими по ГПК доказателствени средства. В случая механизмът на увреждането и причинно-следствената връзка между самото увреждане и настъпилите вреди са установени както от показанията на свидетелите М. С. С. и И. В. Н., които не са опровергани по никакъв начин, така и от заключението на вещото лице д-р Ц. Г.. Видът на самите вреди е установен както от експертизата, така и от останалата медицинска документация. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение