Определение № 695 от 18.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1962/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Община Червен бряг, чрез адв.С. Б. срещу решение № 16/17.01.2020 г. по в.гр.дело № 81/2019 г. на Великотърновския апелативен съд с което отменено решение № 499/14.12.2018 г. по гр.дело № 309/2018 г. на Плевенския окръжен съд в отхвърлената част на иска с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата над 4000 лв. до 7500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и вместо това е осъдена Община Червен бряг да заплати на Д. Х. И. и сумата 3500 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 04.02.2017 г. до окончателното изплащане и е потвърдено решението на Плевенския окръжен съд в уважената част на иска с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 4000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 04.02.2017 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо това предявеният иск се отхвърли изцяло като неоснователен или се намали размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. В изложението са формулирани въпросите: 1.Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото във връзка с възраженията на страните, относими към правния спор и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно? 2. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва ли конкретни факти относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател? 3. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва ли съдът да се произнесе бланкетно за социално-икономическите условия в страната, като само ги споменава в решението, без да конкретизира относими към тях критерии? Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС. 4. При определяне процента на съпричиняване в настъпилите увреждания съдът следва ли да се произнесе поради каква причина и при какви критерии е сторил това? 5. Следва ли общината да носи отговорност за вреди, причинени от падане при движение по тротоарна настилка, която към момента на инцидента е ремонтирала, вместо по пътното платно в близост до тротоара? Четвърти и пети въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението са мотивирани доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Цитирани са и са приложени ППВС № 4/1968 г., решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решение на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, решение на състав на ВКС – Наказателна колегия. Ответницата по касационната жалба Д. Х. И. не е изразила становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. От фактическа страна е прието за установено от показанията на свидетеля М. Г., че в началото на м. февруари 2017 г., докато чакал свой приятел в [населено място], видял как Д. И. паднала на площада пред кметството на селото. Отишъл при нея и й помогнал да се изправи, след което я откарал в дома й, тъй като тя изпитвала силни болки в ръката. Според показанията на свидетеля ръката на ищцата била счупена. Същия е посочил, че мястото на инцидента било на площада, а не на пътното платно, като не е обърнал внимание на неравностите по настилката, че няма спомен да е било заледено, въпреки че инцидентът настъпил през зимата. Прието е също, че според показанията на свидетелката Б. Д., снаха на ищцата, първата си била в къщи, когато М. Г. докарал Д. И. с колата си. Ищцата изпитвала силни болки. Откарали я в [населено място], където ръката й била гипсирана. Прекарала така около месец, през който не била в състояние да се самообслужва. През цялото време ищцата изпитвала болки в областта на ръката. След повторна консултация със специалист ортопед се установила необходимост от оперативно лечение, като през м.април 2017г. Д. И. претърпяла оперативна намеса. Последвал период на възстановяване от около два месеца. Според показанията на свидетелката и понастоящем при промяна на времето ищцата изпитва болки в областта на ръката и не е способна да върши тежка физическа работа с нея. Свидетелката е посочила, че инцидентът се случил на тротоара на центъра на [населено място], и към момента на разпита й пред Първоинстанционния съд на същото място се извършват ремонтни дейности и плочките от тротоара са премахнати. Съдът е приел, че според заключението на съдебно техническата експертиза към момента на извършения от вещото лице оглед, на [улица]в [населено място] текат ремонтни дейности, поради което няма как да се установи дали към момента на инцидента са съществували неравности на мястото, описано в исковата молба. Посочено е, че съгласно заключението на вещото лице д-р Д. по назначената СМЕ липсват медицински документи, които да удостоверяват извършването на медицински прегледи, изследвания и лечение на 04.02.2017г., за която дата се твърди да е настъпил инцидентът. Прието е за установено от представената по делото епикриза, че поради незарастване на старо счупване на лъчевата кост на дясната ръка, на 18.04.2017г. Д. И. била приета в Ортопедична клиника в [населено място] и оперирана. На мястото на счупването специалистите поставили метални импланти. Приел е, че вещото лице установява, че по делото са представени и два амбулаторни листа, издадени съответно на 30.05.2017г. и на 31.01.2018г., които удостоверяват извършени прегледи от специалисти ортопеди с поставена диагноза счупване на дисталната /крайната/ част на лъчевата кост на дясната ръка с описание, че състоянието на ищцата се характеризира с ограничени и болезнени движения в дясната гривнена става, както и патологична деформация на същата. Вещото лице е дало становище, че счупването на лъчевата кост на дясната ръка на Д. И. е довело до трайно затруднение на движенията на същата. Оздравителният период е продължил около шест месеца, като през това време тя е търпяла болки и страдания, а хватателната й функция в областта на китката е била затруднена, особено през първите три месеца. Уврежданията са резултат от тъпа травма, като видът и локализацията на подобен вид фрактура на горните крайници е много характерна за падане на тялото напред с опора върху дясната ръка. Поради това, според вещото лице е напълно възможно този вид травма да се получи по начина и при обстановката, описани в исковата молба. Вещото лице е уточнило в съдебно заседание пред първоинстанционния съд, че при Д. И. има усложнения, които са довели до значително удължаване на нормалния оздравителен процес. При такъв вид счупвания, без усложнения, той протича в рамките на около два месеца, а в процесния случай е продължил около шест месеца и се е наложила оперативна намеса. От правна страна е прието, че предявеният иск е с правно основание чл.49 от ЗЗД за сумата 26 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие непозволено увреждане настъпило на 04.02.2017г. – счупване на дясната ръка на ищцата - при падане на тротоарната настилка на общински път – улица в [населено място], собственост на ответника [община] бряг, както и за законната лихва върху главницата, считано от 04.02.2017г. до окончателното й изплащане. Въззивният съд е приел, че предявеният иск е по чл.49 от ЗЗД, а не по чл.50 от ЗЗД, тъй като вредите се претендират на основание виновно бездействие от страна на служители на [община] бряг като собственик на общинските пътища, улиците, и площада, които не са изпълнили задължението си да поддържат в идеално състояние процесния пътен участък-тротоарната настилка на [улица]в [населено място], [община] бряг, че вредите не се претендират от състоянието и качествата на вещта. Посочил е, че отговорността по чл.49 ЗЗД е отговорност за виновно поведение на лицата, на които е възложена работата и че същата е обективна, безвиновна и гаранционно – обезпечителна. Прието е за безспорно, че пътното платно и тротоарната настилка на [улица]в [населено място], намиращи се в непосредствена близост до Кметството на селото са собственост на ответника [община] бряг, като съдът е съобразил разпоредбите на чл.2 ал.1т.2 от Закона за общинската собственост, както и чл.3 и чл.8 от Закона за пътищата. Приел е, че от събраните по делото гласни и писмени доказателства е установено, че в началото на м.02.2017г.ищцата вървейки по тротоара на [улица]в [населено място] е паднала, при което си е счупила дясната ръка. Съдът е приел за установено от показанията на свидетеля Г., че е имало неравности на мястото на инцидента, както и че пострадалата е вървяла по площада, който е с плочки, когато е паднала и не е била на пътното платно, като е било студено, през зимата и няма спомен да е било заледено. Според свидетелката Д. същата знае от пострадалата, нейна свекърва, че последната е паднала на тротоара в центъра на [населено място], че тротоарите в селото са в окаяно състояние,че към настоящия момент мястото на инцидента е в ремонт, изкопано е и на места няма плочки. Прието е, че според представените медицински документи ищцата е постъпила в Клиниката по ортопедия-гр. П. на 18.04.2017г.и е изписана на 25.04.2017г., на 19.04.2017г. й е направена оперативна интервенция, като окончателната диагноза е: фрактура радии дисталис декстра. Според данните посочени пациентката преди два месеца е паднала и е травмирала десен горен крайник в областта на гривнена става, лекувана е 1 месец в гипсова имобилизация и е постъпила за оперативно лечение, поради това,че не се е повлияла от консервативното лечение. При постъпването й в болницата е установена патологична деформация на гривнената става, че активната флексия в гривнена става е невъзможна. Посочено е, че на ищцата са извършени два прегледа след оперативната интервенция, съответно на 30.05.2017г. при д-р П. Д. на 31.01.2018г. при д-р Е. С., че диагнозата е счупване на долния край на лъчевата кост. Ищцата е била с оплаквания от болки, оток, затруднени движения. Посочила е, че при падане е травмирала горен десен крайник, появил се оток и ограничени, болезнени движения, 30 дни е била с гипсова имобилизация, като на 19.04.2017г. е извършена метална остеосинтеза. Въззивният съд е приел за установено от заключението на д-р Д., че по делото не са представени медицински документи, удостоверяващи медицински прегледи, изследвания и лечение на ищцата на процесната дата 04.02.2017г., че в тази насока са само показанията на двамата свидетели. Приел е също, че на 18.04.2017г. ищцата е била приета и оперирана в Клиниката по ортопедия-П. поради незарастване на старо счупване на лъчевата кост/радиуса/ на дясната ръка, като са поставени метални импланти /специални ортопедични винтове и плаки/. На ищцата са извършени прегледи от лекари-ортопеди с диагноза-счупване на крайната част на лъчевата кост /радиуса/ на дясната ръка, и в документите е описано, че ищцата има ограничени и болезнени движения в дясната гривнена става, както и патологична деформация на същата. Възприето е заключението на СМЕ, според което счупването на дясната ръка на ищцата е довело до трайно затруднение на движенията на дясната ръка с оздравителен период около 6 месеца, през който ищцата е търпяла болки и страдания и хватателната функция на дясната ръка в областта на китката /гривнената става/ е била затруднена особено в първите 3 месеца. Възприето е и становището на вещото лице, съгласно което видът и локализацията на подобен вид фрактури на горните крайници са много характерни при падане на тялото напред с опора върху дясната ръка, че е напълно възможно този вид травма да се получи по начина и обстановката, описани в исковата молба. Посочил е, че обикновено при такъв вид счупвания, без усложнения, оздравителният процес е от 1,5 до 2 месеца, че при ищцата е имало усложнения, довели до значително удължаване на оздравителния процес около 6 месеца. Прието е, че според заключението на вещото лице С. към момента на огледа на местоположението на инцидента на [улица]в [населено място] се извършват ремонтни дейности, при които е премахната дървесната растителност от тротоара и е положен нов асфалт на пътното платно и не може да се посочи точно какво е било състоянието на тротоара и пътното платно към момента на инцидента. С оглед на установените факти въззивният съд е извел извод за наличие на всички предпоставки за уважаване на иска по чл.49 от ЗЗД. Приел е, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата в размер на 50% Посочил е, че е настъпило непозволено увреждане, изразяващо се в увреждане на здравето на ищцата,която на 04.02.2017г. около 10.00ч.сутринта, вървейки по тротоара в центъра на [населено място], по [улица]е паднала, при което си е счупила дясната ръка, че това увреждане има характер на средна телесна повреда по смисъла на чл.129 НК. Според въззивния съд увреждането е пряка последица от лошото качество и липсата на поддръжка на тротоарната настилка на [улица], която е била с неравности, с повдигнати и липсващи плочки, на места надигнати от клоните на дърветата, с множество дупки. Посочил е, че датата на увреждането е 04.02.2017г., което е установено от медицинските документи и показанията на свидетелите. Прието е, че Община Червен бряг е собственик на [улица]в [населено място] и на площада пред Кметството, че тротоарът на който е настъпило увреждането на ищцата представлява общински път по смисъла на чл.3 ал.3 във вр.с чл.8 ЗП. Позовал се е на чл.30 ал.4 ЗП, според който изграждането, ремонтът и поддържането на подземните съоръжения, тротоарите, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното озеленяване по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии се организират от съответната община. Формиран е извод за бездействие на служителите на ответника или на други изпълнители, на които тя е възложила поддържането, изграждането и ремонта на тротоарната настилка на улицата, да бъдат подменени липсващите и счупени плочки, да се премахнат неравностите и дупките, за да се осигури безопасно придвижване на пешеходците. Съдът е приел, че съпричиняването на ищцата е в равна степен – 50% допринесла е за непозволеното увреждане, тъй като същата е проявила невнимание и непредпазливост, при положение че на всички в селото е било известно състоянието на тротоара, че на всички е било известно лошото състояние на този район на улицата и тротоарната настилка, а именно че има неравности, липсващи и надигнати плочки, че при проявено по-голямо внимание ищцата е можело да предотврати падането. Въззивният съд е взел предвид конкретното телесно увреждане – счупване на дясната ръка, усложненията, които са настъпили, продължилият 6 месеца възстановителен период, интензитетът и продължителността на търпените болки и страдания, обстоятелството че ищцата не е могла да се самообслужва в продължителен период от време, възрастта й – на 66 години и е приел, че подходящото и необходимо обезщетение е в размер на 15 000 лева. Съобразил е приноса на ищцата от 50% и е извел извод, че следва да й бъдат присъдени 7 500 лева, обезщетение за неимуществени вреди, резултат на непозволеното увреждане настъпило на 04.02.2017г. в [населено място]. При тези съображения е прието, че предявеният иск с правно основание чл.49 от ЗЗД е основателен и доказан до размер на сумата 7 500 лева, и следва да се уважи в този размер. Прието е също, че на основание чл.86 от ЗЗД ответникът следва да заплати на ищцата и законната лихва върху посочената главница, считано от 04.02.2017г. до окончателното й изплащане. С оглед на посоченото съдът е формирал извод, че първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която е отхвърлен предявения иск за разликата от 4 000 лева до 7 500 лева, обезщетение за неимуществени вреди и вместо него ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата и сумата 3 500 лева като разлика между присъдените 4 000 лева и дължимите 7 500 лева, обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва считано от 04.02.2017г. до окончателното й изплащане, че първоинстанционното решение в останалата му част следва да бъде потвърдено. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Великотърновския апелативен съд в обжалваната част от ответника. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част от ответника, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С решение № 217/09.06.2011 г. по гр.дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателя решения - решение № 700/28.10.2010 г. по гр.дело 91/2010 г. на ВКС IV г.о. и решение № 331/19.05.2010 г. по гр.дело № 257/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК. Правният въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с посочената практика на ВКС. В обжалваното решение съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както и доводите на страните, относими към правния спор, съответно е формирал свои фактически и правни изводи по предмета на спора, което е намерило израз в мотивите на решението. Поради това настоящият съдебен състав преценява, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Съдът не обсъжда приложените от жалбоподателя решение № 873/16.11.2009 г. по гр.дело № 1935/2008 г. на ВКС, I г.о., решение № 453/14.05.2009 г. по гр.дело № 198/2008 г. на ВКС I г.о., постановени по реда на ГПК/отм./, тъй като същите не представляват практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. По същите съображения не обсъжда и приложеното към изложението решение № 447/11.02.2015 г. по н.д.№ 1410/2014 г. на ВКС I н.о. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С ППВС № 4/23.12.1968 г. т.II е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие. Прието е, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания и др, като изброяването не е изчерпателно. С решение № 129/01.08.2017 г. по гр.дело № 3070/2016 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, изразена в цитираното по-горе ППВС № 4/1968 г. – т.II. Съдебният състав е приел, че по своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Посочено е, че това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Прието е, че в случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и установените в практиката факти и обстоятелства от значение за определянето на обезщетението, каквито са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, отражението на производството върху личния, обществения и професионалния живот, разгласяването и публичността на производството, а също така и причиняването на здравословни вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 80/03.06.2015 г. по т.дело № 1465/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 134/01.03.2010 г. по г.дело № 529/2009 г. на ВКС,IV г.о., решение № 69/18.03.2014 г. по гр.дело № 4686/2013 г. на ВКС, IV г.о., всички постановени по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в отклонение от тази практика на ВКС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди са съобразени всички установени обективно съществуващи обстоятелства - характера на увреждането, усложненията, които са настъпили впоследствие, продължителния възстановителен период – 6 месеца, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, възрастта на ищцата – на 66 години, съдебната практика по сходни случаи. Изводите на съда относно размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и прилагане критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД са съобразени с цитираната задължителна практика на ВКС и с практиката на ВКС, обективирана в решения на състави по чл.290 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. Въпросът е формулиран хипотетично и не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Неустановяване на общото основание е достатъчно за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по четвъртия въпрос от изложението, тъй като жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание - не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложение на нормата на чл.51,ал.2 ЗЗД не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона,за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по петия въпрос от изложението. Въпросът не е правен, тъй като касае правилността на въззивното решение. В производството по чл.288 ГПК Касационният съд преценява дали поставения въпрос е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора, но не и дали изводите са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Петият въпрос касае правилността на въззивното решение и не е правен въпрос. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение