Определение № 2699 от 21.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3058/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Аксаково срещу решение № 428 от 17.04.2025 г. по в.гр.д.№ 412 от 2025 г. на Варненския окръжен съд, ГО, I състав, с което е потвърдено решение № 4325 от 02.12.2024 г. по гр.д.№ 4588 от 2023 г. на Варненския районен съд, 48 състав за уважаване на предявения от И. К. Я. против Община Аксаково иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищеца, придобито на основание давностно владение, осъществявано в периода от 2011 г. до настоящия момент, върху следния недвижим имот: незастроено дворно място с площ от 822 кв.м., находящо се в [населено място], общ.А., обл.В., представляващо поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на селото, одобрена със заповед № РД-18-55 от 30.08.2010 г. на ИД на АГКК.

В касационната жалба се твърди, че решението на Варненския окръжен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси, по които според касатора решението противоречи на посочена практика на ВКС /решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 4705 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 50080 от 26.10.2022 г. по гр.д.№ 1814 от 2021 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 436 от 21.03.2006 г. по гр.д.№ 1366 от 2005 г. на ВКС, ГК, IV г.о., ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 7 от 27.12.1965 г., ППВС № 1 от 10.11.1985 г., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, определение № 60 от 10.01.2025 г. по гр.д.№ 5168 от 2023 г. на ВКС, ГК, II г.о., Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 280 от 24.10.2011 г. по гр.д.№ 344 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 61 от 07.07.2022 г. по гр.д.№ 1659 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 183 от 30.06.2017 г. по гр.д.№ 4028 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 59 от 12.05.2004 г. по гр.д.№ 500 от 2003г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 195 от 23.02.2009 г. по гр.д.№ 4951 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 108 от 20.05.2011 г. по гр.д.№ 931 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о, решение № 3 от 20.04.2012 г. по гр.д.№ 724 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о./ и които били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. Допустимо ли е решение по предявен положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на недвижим имот, за който е налице императивна забрана за придобиването му по давност ?

2. Допустимо ли е решение по предявен положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, в което съдът се е произнесъл относно правото на собственост на ищцовата страна, посочвайки само доказателствата, въз основа на които прави правните си изводи, без да посочи за какво свидетелстват тези доказателства или да изложи конкретни факти ?

3. Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните доводи и възражения, да изложи мотиви по тях и да прецени всички относими доказателства ?

4. При предявен положителен установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК следва ли ищецът да установи кое лице е действителният собственик на имота към датата на твърдяното установяване на владението върху имота от него ?

5. За да бъде уважен положителен установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК против община, следва ли при наличие на данни по делото за вписване на физическо лице в разписния лист към плана, ищецът да докаже, че е своил имота спрямо това лице ?

6. При липса на фактически твърдения ищецът да е своил имота спрямо физически лица, следва ли се извод, че е своил спрямо държавата, респективно общината ?

7. При владение, което не е било осъществено явно по отношение на ответника по иска, може ли да се презюмира, че е налице осъществен състав на давностно владение ?

8. Считат ли се за доказани твърденията на страна в процеса за изтекла в нейна полза давност само въз основа на събрани гласни доказателства ?

9. При прекъсване на владението за период по-дълъг от 6 месеца, преди да са изтекли 10 години, изминалото до този момент време зачита ли се за давностно владение или започва да тече нова придобивна давност ?

10. За да бъде осъществен фактическият състав на института на придобивната давност, необходимо ли е завладяването на имота и намерението за неговото своене да се манифестира пред собственика му, чрез извършване на действия, установяващи своене ?

11. Може ли да тече придобивна давност върху недвижим имот по време, по което върху имота е учредено право на строеж на друго лице и ако да- от кой момент ?

12. Може ли да се приеме единствено въз основа на вписване в разписен лист на лице без отразен документ за собственост, че това лице е собственик на имота ?

13. Следва ли записите в разписните листи да се приемат като самостоятелно доказателство за правото на собственост върху недвижим имот ?

14. В случай че в разписните листи към плана, по който е съставен акт за държавна собственост за имота, липсва вписано лице с надлежен документ за собственост, необходимо ли е да бъде провеждана отчуждителна процедура, за да стане имотът държавна собственост ?

15. Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест при предявен положителен установителен иск за собственост, в това число при оспорен акт за общинска собственост, съставен на основание пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС- в тежест на ищеца ли е доказването на липсата на елементите от фактическия състав на сочената норма или ответникът следва да докаже наличието на тези елементи от фактическия състав ?

16. Приема ли се, че държавата става собственик на имотите, които нямат друг собственик по силата на закона- чл.6 ЗС или отново е задължително ангажирането на доказателства в тази насока, и ако да- липсата на такива доказателства води ли до призумпцията, че имотът не е държавен ? Тоест, чл.6 ЗС следва ли да се прилага по презумпция /макар и оборима/ или задължително следва да се проведе доказване, за да се приложи хипотезата на чл.6 ЗС ?

17. При съставен акт за общинска собственост на основание пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС, следва ли да бъде проведено производство по оспорване на документ, за да отпадне официалната удостоверителна сила на записванията в акта за общинска собственост ? Следва ли да се проведе такова оспорване и по отношение на съставения акт за държавна собственост ?

В писмен отговор от 30.07.2025 г. пълномощникът на ответника по жалбата И. К. Я. оспорва тази жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендира и за направените по делото пред ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата приема следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени дали са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението, ВКС взе предвид следното: Съдът е бил сезиран от И. К. Я. срещу Община Аксаково с положителен установителен иск за собственост на имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], общ.А., обл.В., одобрена със заповед № РД -18-55 от 30.08.2010 г. на ИД на АГКК.

В решението си въззивният съд е приел за безспорно установено въз основа на приетото заключение на съдебно-техническа експертиза, че през 1933 г. е бил приет план за улична и дворищна регулация на [населено място], [община], който е бил одобрен с Указ № 102 от 16.03.1993 г. и заповед № 999 от 05.04.1933 г. Съгласно този план процесният имот попада в имот с пл.№ *, частично извън регулация и е записан като собственост на И. М., без посочен документ за собственост. Съгласно следващия регулационен план на селото, одобрен със заповед № 1070 от 19.06.1987 г. на Председателя на ОНС- Варна, процесният имот попада в парцел УПИ * в кв.38 и е с площ от 780 кв.м. В разписния лист към този регулационен план парцел * в кв.38 е записан на името на А. Е. Н. и Община Аксаково. Съгласно кадастралната карта на селото, одобрена със заповед № РД -18-55 от 30.08.2010 г. на ИД на АГКК, процесният имот е с идентификатор * и е с площ от 822 кв.м. Няма документи, които да отразяват отчуждаването на имота. Към момента на огледа на вещото лице имотът е ограден с бетонни колове и поцинкована мрежа, не е застроен, но се обработва и в него има засадени овошки, които не са нови.

През 1998 г. за процесния поземлен имот е бил съставен акт за държавна собственост № 584 от 21.01.1998 г. на основание чл.71 и чл.68, ал.1 от ЗДС- за земя с площ от 780 кв.м., местонахождение [населено място], общ.А., кв.38, парцел *. С акт за частна общинска собственост № 1281 от 12.09.2008 г. Община Аксаково е актувала дворно място с площ от 780 кв.м., находящо се в [населено място], общ.А., представляващо УПИ * в кв.38, на основание чл.2, ал.1, т.2 и чл.58, ал.1 и ал.5 от ЗОбС и пар.42 ПЗР на ЗОбС. Със заповед № ДИ-09-7703-135 от 13.07.2009 г. на Областния управител на Област Варна е наредено отписване на имота от актовите книги за недвижими имоти- частна държавна собственост съгласно АДС № 584 от 21.01.1998 г. С акт за частна общинска собственост № 7221 от 30.12.2022 г. процесният имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] от 2010 г. е бил актуван от ответната община на основание чл.59, ал.1 от Закона за общинската собственост.

От показанията на разпитаните по делото свидетели В. О. и С. С. въззивният съд е приел за установено, че ищецът И. Я. обработва имота от 1995-1996 г. Преди това имотът бил пустеещо място /хавра/, през което минавали каруци, макар че от едната страна имал някакво подобие на мрежа. Ищецът го оградил впоследствие с оградна мрежа от всички страни, като от предната част поставил и портичка, която се заключвала с катинар. Започнал да го обработва, засадил около 50 дръвчета, доста асмички по краищата, изградил оранжерийна конструкция за зеленчукова градина.

Въз основа на така приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Приел е, че процесният имот не е общинска собственост. Действително съгласно чл.5, ал.2 от Закона за общинската собственост актовете за общинска собственост са официални документи, съставени от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона и като такива имали обвързваща за съда материална и формална доказателствена сила относно изложеното в тях. Съгласно изричната разпоредба на чл.5, ал.3 от ЗОбС обаче те нямат правопораждащо, а само констативно действие. Поради това при спор за собственост оспореният акт за общинска собственост не е годно доказателство за установяване на правото на собственост и именно легитимиращият се с него следва да установи основанието, на което е издаден. Когато в акта е посочена като основание само правната норма, послужила като основание за актуването, но не и конкретен придобивен способ, същият няма легитимиращо действие досежно правото на собственост на общината. В конкретния случай в акта за общинска собственост № 7221 от 30.12.2022 г. не било посочено конкретно правно основание за придобиване на собствеността: като основание за издаването му е посочен чл.59, ал.1 ЗОбС, съгласно който се съставят актове за общинска собственост след изработването на нова кадастрална карта за имотите. Посоченото в предходния акт за общинска собственост № 1281 от 12.09.2008 г. основание за съставянето му- чл.2, ал.1, т.2 ЗОбС визирало придобити от общината вещи по закон или от държавата по предходния акт за държавна собственост от 21.08.1998 г. Следователно основният въпрос по делото бил дали Държавата е станала собственик на процесния имот, на какво основание и в тази връзка дали е налице правоприемство по отношение на Община Аксаково. А от събраните по делото доказателства и експертно заключение не се установявало имотът да е бил държавна собственост. Напротив, видно от разписните листи по плановете от 1933 г. и 1987 г. имотът е бил записан на физически лица- И. М. и А. Н., не е бил отчуждаван и не е бил обобществяван, тоест не е станал част от блок на ТКЗС, ДЗС или други организации. Освен това, за него нямало реституционни претенции, не попадал в територия по пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и нямало данни да е бил предоставян за ползване. Затова към момента на установяване на фактическата власт на ищеца върху този имот през 1995 г. не бил приложим мораториумът за придобиване на имот държавна или общинска собственост на основание придобивна давност.

В решението си съдът е посочил още, че по отношение на представените актове за общинска собственост аналогично може да се приложи възприетото в Тълкувателно решение № 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, като на същите се признае обвързващо в спора за собственост легитимиращо действие и актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното. И в този случай обаче общината е тази, която при спор за собственост следвало при условията на главно и пълно доказване да докаже фактите, въз основа на които твърди наличието на осъществен фактически състав по смисъла на пар.7, ал.1, 3 от ПЗР на ЗМСМА, а именно че към 1995 имотът е бил собственост на държавата в резултат на проведено отчуждително производство и същият е бил предназначен за жилищно строителство, обществени, благоустройствени мероприятия, респ. на пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС- държавният характер на имота към 1995 г. и отрежданията му за жилищни, обществени и благоустройствени мероприятия според предвижданията по действащия към този момент градоустройствен план.

Съдът е посочил, че дори имотът да е включен в АДС, то при липса на надлежно отчуждаване въпросният акт е непротивопоставим на ищеца, тъй като съгласно изричната разпоредба на чл.5, ал.3 ЗДС този акт няма правопораждащо действие за правото на собственост върху имота, за който е съставен. Установяването на правото на собственост върху имота по своята същност представлявало доказване на положителен факт, като тежестта в случая била на страната, която се ползва от него, а именно ответната община Аксаково.

Съгласно чл.6 от Закона за собствеността в първоначалната й редакция /ДВ, бр.92 от 16.11.1951 г./ държавни стават и имотите, които нямат друг собственик, а в действащата от 1990 г. редакция /изм. ДВ бр.31 от 17.04.1990 г./, приложима до влизане в сила на ЗДС и ЗОбС от 1996 г., държавна собственост са вещите, които нямат друг собственик. В случая обаче ищецът е установил елементите от приложимия фактически състав на твърдяното оригинерно придобивно основание, а ответната Община не е доказала правата си. Доказването можело да се осъществи чрез данните, съдържащи се в различните карти, планове, регистри и друга първична документация, касаеща собствеността на имота, като констатацията дали един имот е безстопанствен се градяла на обща база липсата на данни за собствеността на имота. А в конкретния случай това не било така.

По повод възражението на общината, че ищецът често пътува в чужбина, поради което не е осъществявал непрекъснато владение върху процесния имот, съдът се е позовал на практика на ВКС /решение № 68 от 02.08.2013 г.по гр.д.№ 603 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о./, в която се приема, че постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето. Тя можело да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Необходимо било обаче да се служи с вещта, а когато се касае за недвижим имот- да се осъществява фактическо присъствие в него: посещения и извършване на явни действия по стопанисването му. В случая съдът е приел, че от събраните свидетелски показания и заключение на експертиза е безспорно доказано, че ищецът е осъществявал явни действия по стопанисването на процесния имот.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение налице е основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по третия и по дванадесетия поставени от пълномощника на касатора въпроси:

Третият поставен въпрос /Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните доводи и възражения, да изложи мотиви по тях и да прецени всички относими доказателства ?/ е относим към всяко въззивно решение, включително и към обжалваното по настоящото дело решение на Варненския окръжен съд. Въпросът е разрешен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, доколкото във въззивното решение няма произнасяне по съдържащия се във въззивната жалба довод на Община Аксаково за неправилност на първоинстанционното решение поради пълното игнориране на част от доказателствата по делото /при това писмени, например доказателствата, че вписаното като собственик на процесния имот в разписния лист към регулационния план на населеното място от 1987 г. лице А. Н. Е. е бил само суперфициар с предоставено му от държавата право на строеж върху този имот/ и основаване на решението само на събраните по делото гласни доказателства.

Дванадесетият поставен от пълномощника на касатора правен въпрос /Може ли да се приеме единствено въз основа на вписване в разписен лист на лице без отразен документ за собственост, че това лице е собственик на имота ?/ също е относим към конкретното дело, по което само въз основа на вписването на физически лица в разписните листове към регулационните планове на [населено място] от 1933 г. и от 1987 г. въззивният съд е приел, че процесният имот е бил собственост на посочените в тези разписни листове физически лица и поради това по отношение на имота не бил приложим съдържащият се в пар.1, ал.1 от ЗД на ЗС мораториум за придобиването по давност на общински имоти. Приетото от съда по този въпрос противоречи на посоченото от касатора решение № 195 от 23.02.2009 г. по гр.д.№ 4951 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о., според което вписванията в разписните листове към кадастрални или регулационни планове не са доказателство за собственост, а само индиция, че посоченото лице е ползвало имота към датата на изготвяне на съответния кадастрален или регулационен план.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, първо гражданско отделение