Определение № 294 от 11.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1219/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. К. В. от [населено място] - чрез адв. Б. С. от САК, срещу решение № 1485 от 07.12.2020 г., постановено по гр. д. № 2780/2020 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 2050 от 13.02.2020 г. по гр. д. № 23375/2019 г. на Софийски градски съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено, че Н. К. В. дължи на „Инвестбанк“ АД в качеството на авалист сумата 100 000 лв. - част от главница с размер 2 000 000 лв., по запис на заповед от 28.06.2018 г., ведно със законната лихва от 26.10.2018 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 69094/2018 г. на Софийски районен съд. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за събиране на доказателства и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила като е възприел изцяло мотивите на първоинстанционния съд, без да обсъди и да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания за нарушения при изготвяне на доклада по делото, и като е отказал да допусне ангажирани с жалбата доказателства, въпреки подробно аргументираното основание по чл.266, ал.3 ГПК за събирането им във въззивното производство. Навежда и оплаквания, че въззивният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон, приемайки, че абстрактният характер на менителничното поръчителство изключва възможността за позоваване на грешка в основанието и на липса на основание, респ. че съставът на чл.33, ал.1 ЗЗД е неприложим спрямо менителничното поръчителство.връщане на делото за ново разглеждане съгласно чл.293, ал.3 ГПК в жалбата са развити и съображения за наличие на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК за допускане на доказателства във въззивното производство. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението са формулирани следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото и са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: „ 1. В кои случаи въззивният съд е длъжен да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушаване на чл.146 ГПК от първоинстанционния съд да повтори опороченото действие като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване (противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.2, и с практиката в решение № 172/23.02.2010 г. по гр. д. № 386/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 310/30.07.2010 г. по гр. д. № 1086/2009 г. на ВКС, II г. о., и др.); 2. При пропуск на първоинстанционния съд да даде указания на някоя от страните на основание чл.146, ал.2 ГПК следва ли въззивният съд да даде указания в тази насока и да събере съответните доказателства, които не са сбрани от първоинстанционния съд поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила (противоречие с практиката в решение № 417/12.07.2010 г. по гр. д. № 788/2009 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 255/11.07.2011 г. по гр. д. № 587/2010 г. на ВКС, IV г. о.); 3. При потвърждаване на първоинстанционното решение въззивният съд длъжен ли е да се произнесе по наведените с въззивната жалба аргументи относно нарушения на първоинстанционния съд или неговите задължения могат да се изчерпат с позоваване на мотивите на съда в обжалваното решение по смисъла на чл.272 ГПК (противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката в решение № 63/2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 186/2015 г. по гр. д. № 4465/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 47/19.06.2019 г. по гр. д. № 1012/2018 г. на ВКС, II т. о.). Ответникът по касация „Инвестбанк“ АД със седалище в [населено място] е депозирал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Инвестбанк“ АД против Н. К. В. установителен иск за съществуване на парично вземане, предмет на издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, Апелативен съд - София е приел, че в качеството на авалист по запис на заповед от 28.06.2018 г. с падеж на предявяване в срок до 29.10.2018 г., издаден от „Енергийна финансова група“ АД, ответникът Н. В. дължи на ищеца „Инвестбанк“ АД сумата 100 000 лв. - част от вземането по записа на заповед с размер 2 000 000 лв., ведно със законната лихва от 26.10.2018 г. до окончателното плащане. Въззивният съд е констатирал, че записът на заповед е редовен от външна страна и притежава изискуемите от чл.535 ТЗ задължителни реквизити, като материализира поето от ответника менителнично поръчителство за задължаване със сумата, за която е издаден - 2 000 000 лв. Възраженията на ответника за недействителност на авала поради грешка в предмета и в основанието са преценени от въззивния съд като неоснователни. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че абстрактният характер на менителничното поръчителство изключва възможността за позоваване на грешка в основанието за поемането му и за липса на основание. Изложил е и съображения, че обстоятелствата, с които ответникът обосновава възраженията си за недействителност на авала - въвеждане в заблуждение да подпише записа на заповед като авалист вместо предварително уговорените в анекс № 5 към договор за банкова гаранция физически лица, разминаване между страните по обезпеченото със записа на заповед каузално правоотношение и тези по менителничното поръчителство, не сочат на грешка в предмета на поръчителството, тъй като същият е идентичен с предмета на записа на заповед и се свежда до поемане на задължение спрямо поемателя. За неоснователно е счетено и възражението, че менителничното поръчителство е извършено при крайно неизгодни условия и при крайна нужда по причина на това, че задължението по записа на заповед надвишава размера на обезпеченото задължение по договора за банкова гаранция. След като е преценил, че причините, с които ответникът е аргументирал възражението си, не покриват състава на крайната нужда по чл.33, ал.1 ЗЗД, дефинирана като състояние на липса или недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности, повлияло върху формирането на вътрешната воля на лицето да сключи конкретната сделка, съдът се е произнесъл, че менителничното поръчителство не е опорочено на основание чл.33, ал.1 ЗЗД. С отговора на исковата молба ответникът е противопоставил и възражения за неизпълнение на поето от банката - ищец задължение да учреди особен залог за обезпечаване на вземането си по договора за банкова гаранция като условие за прекратяване на менителничното поръчителство и за недобросъвестност на банката при упражняване на правата по записа на заповед предвид предявяването на вземането в производството по несъстоятелност на издателя. Посредством препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на посочените възражения по съображения, че ответникът не е страна по договора за банкова гаранция и не може да противопоставя възраженията на издателя за неизпълнение на поети с договора задължения, респ. че не е доказано вземането на банката по записа на заповед да е удовлетворено в производството по несъстоятелност или по реда на индивидуалното принудително изпълнение срещу издателя. С въззивната жалба ответникът е релевирал оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения при изготвяне на доклада по чл.146 ГПК, довели до лишаването му от възможност да ангажира относими към противопоставените с отговора на исковата молба възражения. Във връзка с оплакванията и като се е позовал на чл.266, ал.3 ГПК, ответникът е поискал във въззивното производство да бъдат допуснати и събрани доказателствата, които са останали неприобщени към делото поради процесуалните нарушения от страна на първоинстанционния съд. Въззивният съд е оставил искането без уважение, след като е преценил, че ангажираните с жалбата гласни доказателства - свидетелски показания за установяване „с какви обяснения“ от страна на изпълнителния директор на „Инвестбанк“ АД е бил мотивиран ответникът да авалира записа на заповед, не касаят относими към спора обстоятелства, а писмените доказателства /справка за сключени между ищеца и издателя на записа на заповед договори за особен залог и за вписано пристъпване към изпълнение по тях/ не са представени с въззивната жалба и са неотносими. Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Първите два въпроса от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са свързани с оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд не е разгледал и не се е произнесъл по въведени с въззивната жалба на касатора оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения при изготвяне на доклада по чл.146 ГПК и не е допуснал събиране на относими към спора доказателства, които не са събрани от първоинстанционния съд като последица от твърдените нарушения. Въпросите са относими към извършените във въззивното производство процесуални действия, но разрешаването им от въззивния съд не е обусловило постановения с обжалваното решение правен резултат и не е в противоречие с посочената в изложението задължителна и казуална практика на ВКС. Във въззивната жалба, излагайки теоретични съждения относно функциите, необходимото съдържание на доклада по чл.146 ГПК и задълженията на съда при изготвянето му, ответникът - сега касатор, е навел оплаквания, че в изготвения по делото доклад първоинстанционният съд е „споменал формално“, че носи тежестта да докаже възражението си за недействителност на авала и твърдяната недобросъвестност на ищеца - кредитор, но не е указал какви конкретни обстоятелства подлежат на доказване, както и обстоятелствата, за които не се сочат доказателства, в т. ч. събирането на вземането по записа на заповед от издателя; че вследствие допуснатите нарушения при изготвяне на доклада първоинстнационният съд неправилно и без мотиви е отказал да събере своевременно поисканите гласни и писмени доказателства за установяване на възраженията за недействителност на авала, за недобросъвестност на кредитора и за учредяване на обезпечения в негова полза по обезпеченото с авала каузално правоотношение. При разглеждане на въззивната жалба съставът на Апелативен съд - София не се е произнесъл изрично по така въведените оплаквания, но от мотивите към определението, с което е отказал допускане и събиране на поисканите с въззивната жалба доказателства, и от мотивите към обжалваното решение, с които е аргументирана неоснователността на поддържаните от ответника възражения, следва несъмнен извод, че е преценил оплакванията като неоснователни. Изразеното в мотивите към определението становище за неотносимост на ангажираните с въззивната жалба писмени и гласни доказателства е обвързано с изводите в мотивите към решението, че поради абстрактния характер на менителничното поръчителство грешката в предмета и в основанието за извършването му не могат да обосноват недействителност на извършения от ответника авал, че доколкото ответникът не е страна по обезпеченото със записа на заповед каузално правоотношение, той няма прави да противопоставя на кредитора възраженията на издателя относно наличието на други обезпечения /договори за особен залог/ в негова полза и че евентуалното удовлетворяване на вземането по записа на заповед чрез способите на принудителното изпълнение не изключва признаването на вземането по записа на заповед за съществуващо /т.9 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Произнасянето в посочения смисъл имплицитно отразява преценката на въззивния съд за отсъствие на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила при изготвяне на доклада по чл.146 ГПК, предпоставящи предприемане във въззивното производство на указаните в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС процесуални действия, включително предоставяне възможност на ответника да представи доказателствата, които първоинстанционният съд не е допуснал по съображения, че са неотносими към спора. Правилността на извършената от въззивния съд преценка за отсъствие на поддържаните във въззивната жалба нарушения при изготвяне на доклада и на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК за събиране на доказателства, както и за неотносимост на ангажираните с въззивната жалба доказателства, е извън очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване и не може да бъде преценявана в стадия на производството по чл.288 ГПК. Предвид изложеното, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване по формулираните в т.1 и т.2 на изложението въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставеният в т.3 от изложението въпрос за правомощията на въззивния съд по чл.272 ГПК не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да е от значение за изхода по делото, което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд, при съобразяване на ограничението по чл.269 ГПК, е обсъдил поддържаните във въззивната жалба на касатора доводи и възражения и независимо от препращането по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, е формирал свои самостоятелни изводи за редовност на записа на заповед и за неоснователност на всички възражения на ответника /касатор/ за недействителност на авала и за недължимост на установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК парично вземане. Същевременно за въпроса не е изпълнено и допълнителното изискване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като решаващите изводи на въззивния съд, отразени в мотивите към обжалваното решение, и съдържанието на самите мотиви не позволяват да се възприеме тезата на касатора, че при осъществяване на правомощията по чл.272 ГПК въззивният съд е процедирал в противоречие с казуалната практика на ВКС, посочена в изложението. Поддържаното от касатора противоречие на въззивното решение със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - досежно задълженията на въззивния съд във връзка с прилагането на императивна материалноправна норма, не следва да се обсъжда, доколкото касационната жалба не съдържа оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение, изразяващо се в отказ да приложи конкретна императивна материалноправна норма, регулираща спорното правоотношение. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 2780/2020 г. на Апелативен съд - София. В отговора по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касация е направил искане за присъждане на разноски, но същото е неоснователно поради липса на представени доказателства за реално извършени в производството по чл.288 ГПК разноски. Юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК не е претендирано, въпреки, че отговорът е подаден от юрисконсулт, поради което не следва да се присъжда. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,