Определение № 1757 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 416/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №106060/15.11.2023г. на Н. Т. Н. срещу въззивно решение №4843 от 19.09.2023 г. по в.гр. д. №20211100508914 по описа на СГС, с което е потвърдено решение №20104639 от 26.04.2021г. по гр. д. № 85964/2017г. по описа на СРС. Жалбоподателката счита решението за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и за необосновано, тъй като не е съобразено със събраните по делото доказателства. Твърди, че е постановено в противоречие с практиката на ВКС и е очевидно неправилен изводът за нарушаването на еквивалентността на насрещните престации до степен, водеща до липса на насрещна престация, което би могло да означава нищожност на сделката поради противоречие с добрите нрави. Излага, че в константната си съдебна практика, Върховният касационен съд приема, че нееквивалентност на престациите ще е налице, когато едната престация е толкова малка, че на практика е налице липса на такава, като за пример се приемат сделки, в които насрещната престация е двадесет и повече пъти по-малка, докато в конкретния случай с представеното споразумение е предвидено плащане на почти 50 % от евентуално присъдената сума, като задължението по споразумението е поето още преди постановяване на първоинстанционното решение и изпълнението е започнато още в деня на подписването му. Твърди, че при представяне на споразумението пред първа инстанция Т. П. Ц. не е оспорил същото или отделни негови клаузи, т.е. задължението му от 3554.56 лева е безспорно по делото. Направеното оспорване с отговора на въззивната жалба е недопустимо на основание чл. 266. ал. 1 ГПК и това, че въззивният съд го приема в мотивите на обжалваното решение представлява съществено процесуално нарушение. Освен това, обратно на приетото от въззивния съд, още пред първата инстанция са представени доказателства за задължения на Т. П. Ц., които се намират в кориците на делото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката, при наведени твърдения за нарушение на материалния закон, поставя следния въпрос: Налице ли е нищожност на сделката поради накърняване на добрите нрави поради липса на еквивалентност на насрещните престации, когато насрещната престация е с два или четири пъти по-ниска?, като счита, че отговорът е отрицателен, особено като се отнася за сделки между роднини. Излага, че обраният извод на съда е в противоречие в практиката на ВКС, обективирана в решение №158 от 05.07.2022г. по гр. д. №493/2021г., решение №452 от 25.06.2010 г. по гр. д. №4277/2008г., решение №24 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015г., решение №834/26.10.2009г. по гр. д. №136/2009г. на ВКС. В допълнение на горното, касаторът счита, че въззивното решение е и очевидно неправилно, тъй като договорената в споразумението сума от 5000лв. не е очевидно „нулева престация“. Следващият въпрос: В случай, че първоинстанционният съд не разпредели правилно доказателствената тежест като не посочи на страната, че определен факт е спорен и следва да се докаже от страната, длъжен ли е въззивният съд да разпредели доказателставената тежест в тази насока? се поставя във връзка с твърдяното за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като на касаторката не било указано, че трябва да доказва действителността на споразумението, както и на фактите, посочени в него, което според нея е в противоречие с възприетото в ТР №1 от 2013г. по т. дело №1/2023г. на ОСГТК относно задължението на въззивната инстанция в тази връзка. Третият въпрос: „Може ли съдът да основе решението си на факти/обстоятелства, които са въведени за първи път с отговора на въззивната жалба? Допустимо ли е съдът да разгледа и мотивира решението си с обстоятелства и направени във връзка с тях възражения, когато същите са били въведени в процеса след преклузивните срокове по чл. 266, ал.1 ГПК?“ се поставя във връзка с твърдението на касаторката, че ищецът Ц. не е оспорил, или възразил срещу представеното споразумение нито в заседанието, нито до края на съдебното производство пред първата инстанция. Твърди, че едва в отговора на въззивната жалба се правят възражения срещу него, което е абсолютно недопустимо. Счита, че като е разгледал и мотивирал в решението си, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №88/04.05.2016г. по гр. дело № 4229/2015г. на ВКС, както и в противоречие с ТР №1 от 2013г. по т. дело №1/2023г. на ОСГТК. По изложените съображения, касаторът счита, че са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Ответникът Т. Ц., чрез депозирания писмен отговор на касационната жалба, излага становище за нейната недопустимост и неоснователност. Счита, че не са налице основанията на чл.280 от ГПК за допускането ѝ до касационно разглеждане, тъй като поставените от касатора въпроси не са от значение за изхода на делото. Предвид изложеното моли да не бъде допускано касационно обжалване. Независимо от горното, счита жалбата и за неоснователна, тъй като обжалваното решение е допустимо, правилно, законосъобразно и надлежно обосновано. В заключение се моли касационната жалба да бъде оставена без уважение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, насочена е срещу въззивно решение, попадащо в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. При произнасяне по допускането до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното: Ищецът Т. П. Ц. е сезирал първоинстанционния съд с иск, предявен срещу Н. Т. Н. за възстановяване запазената му част от наследството на наследодателя Т. П. Ц., починал на 07.05.2014г. Твърди, че е наследник по закон на Т. П. Ц., който приживе, заедно със съпругата си Т. Ц. дарили на ответницата собствения си недвижим имот, придобит в режим на СИО, представляващ апартамент №60 с идентификатор [№], находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] като договорът е обективиран в НА №132, том 236, дело №46515/1997г. от 19.12.1997г. Счита, че чрез тази сделка е накърнена запазената му част, поради което моли съдът на осн. чл. 30 ЗН да му я възстанови, включително като му присъди паричния еквивалент на тази запазена част. Ответницата Н. Т. Н., в представения писмен отговор твърди, че се е разпоредила с процесния имот преди предявяване на исковата молба. Моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Излага, че в хода на производството страните са постигнали спогодба, с която са уредили изцяло спорните си правоотношения, както и, че е изпълнила всички задължения по нея. С решение №20104639/26.04.2021г., постановено по гр. дело № 85964/2017г. на СРС, е възстановена запазената част на Т. П. Ц. от наследството на наследодателя Т. П. Ц., починал на 07.05.2014г. в размер на 1/4, като е намалено на основание чл.30 от ЗН с ј извършеното от Т. П. Ц. в полза на Н. Т. Н. дарение на Ѕ идеална част от недвижим имот с идентификатор [№], представляващ апартамент №60, обективирано в НА №132, том 236, дело №46515/1997г. от 19.12.1997г., който имот е прехвърлен от надарения на трети лица с договор, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №73, том V, рег. №6305, нот. дело №505/2017г. В тази част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано от страните. Със същото решение Н. Т. Н. е осъдена да заплати на Т. П. Ц. сумата от 20162,50 лева, представляваща 1/8 от стойността на дарения имот с идентификатор [№], съответна на идеалната част от имота, върху която ищецът би получил право на собственост по наследство от Т. П. Ц., починал на 07.05.2014г., ведно със законната лихва от влизане в сила на решението до погасяване на задължението Ответницата е обжалвала решението само в частта му, с която е осъдена да заплати на ищеца сумата в размер на 20162,50 лева, представляваща 1/8 от стойността на дарения имот с идентификатор [№], като е поддържала, че между страните е постигнато споразумение за доброволно уреждане на спора, което е представено пред първоинстанционния съд. От фактическа страна, въззивният съд е съобразил, че по делото е представено споразумение от 26.05.2020г., сключено между Т. П. Ц. и Н. Т. Н., с което е уговорено, че във връзка с окончателно уреждане на отношенията между страните, предмет на настоящото дело, Н. Т. Н. се задължава да плати на Т. П. Ц. сума в размер на 5000 лева, която представлява окончателно и пълно плащане на всички претенции на Т. П. Ц. за запазената му част от наследството на Т. П. Ц., като в деня на подписване на споразумението се заплаща в брой сума в размер на 1000 лева, а останалата част от сумата в размер на 4000 лева се превежда на 20 равни месечни вноски от по 200 лева всяка, съобразно посочени в споразумението падежи, като Н. Т. Н. се задължава да заплати и задълженията на Т. П. Ц. към Т. А. Ц. в размер на 3554,56 лева, ведно с дължимата законна лихва, които задължения на Т. П. Ц. произтичат от извършено от Т. А. Ц. пълно погасяване на задълженията на Т. П. Ц. по изп. дело №20148580401262 по описа на ЧСИ У. Д.. Въззивният съд е споделил изцяло изложените от първата инстанция мотиви за нищожност на така сключеното споразумение на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, предл.3 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. Посочил е, че споразумението е сключено в хода на първоинстанционното производство, но не е представено за одобрение от съда по реда на чл.234 от ГПК, като към момента на представянето му, по делото е било прието заключение на СТЕ, от което се установява, че средната пазарна стойност на процесния имот е 162 220 лева, като тази стойност не се различава съществено от стойността, посочена в заключението на тройната СТЕ, а именно 161 300 лева. Въззивният съд е кредитирал заключенията, като е изложил, че са изготвени компетентно и не възниква съмнение за тяхната правилност, като при определяне стойността на имота, и двете експертизи са използвали сравнителен метод на пазарните аналози на база конкретно цитирани в тях официално публикувани офертни цени за продажби на сходни имоти през период, близък до посочената дата, намалени със съответен коефициент. По отношение на включеното в споразумението задължение на Н. Т. Н. да погаси задължения на Т. П. Ц. към Т. А. Ц. в размер на 3554,56 лева е приел, че липсват данни последната да е претендирала от ищеца заплащането им, поради което не може да се приеме, че такова плащане следва да бъде включено в насрещната престация на ответницата по споразумението. При установен размер на паричното вземане на ищеца от 20162,50 лева, предвидената в спогодбата престация в размер на 5000 лева се явява очевидно нееквивалентна. Предвид посоченото драстично разминаване между уговореното и действителното вземане, въззивният съд е изложил, че споразумението е сключено в противоречие с добрите нрави. Обективно съществуващата значителна неравностойност на насрещните престации в случая е следствие от нарушаването на установената в обществото етична норма да не се вреди другиму чрез използването на неравностойното му здравословно и социално положение, тъй като видно от представената по делото медицинска документация ищецът е поставени диагнози лека умствена изостаналост, Синдром на Д., като при същия е налице изоставане в развитието на когнитивните сфери, довело до тежка социална дезадаптация, от което ответницата, негова леля, се е възползвала. Преценявайки горните обстоятелства, в тяхната съвкупност, съдът е достигнал до извод за нищожност на сделката поради противоречие с добрите нрави, предвид което е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване по следните съображения: Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Поставеният първи въпрос: „Налице ли е нищожност на сделката поради накърняване на добрите нрави поради липса на еквивалентност на насрещните престации, когато насрещната престация е с два или четири пъти по-ниска?“ не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. От начина на формулирането му се налага извод, че той кореспондира с порочността на въззивното решение, проверката за която се извърша от касационния съд във фазата след допускане на касационното обжалване, но не и в настоящата фаза по предварителна селекция на касационните жалби. Въззивният съд е приел, че представеното по делото споразумение е нищожно на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави. В какво се изразява накърняването на добрите нрави със сключването на конкретното споразумение е въпрос на мотивиране на правния извод на съда във връзка с основателността на предявения иск. Следва да се посочи, че неравностойността на престациите е правен извод, който съдът извежда въз основа на установените правнорелевантни факти по делото, и който следва да се направи, преценявайки основателността на иска. Отсъствието на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационния контрол. Отделно от това, според константната съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд, преценката относно накърняването на добрите нрави не се ограничава единствено до сравняване на насрещните престации по договора, а обхваща и всички останали обстоятелства, установени по делото във всеки един конкретен случай, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните, включително и техните мотиви да сключат договора. Нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното ѝ положение. Когато продажбата е сключена между близки роднини, еквивалентността се преценява наред с други морални съображения и имуществени отношения. От значение е и целта на договора, при каква нужда е сключен, към какви последици е бил насочен. Съдът е направил тази преценка като е взел предвид всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, доказани в хода на производството, във връзка със сключването на процесното споразумение между ответницата и нейния племенник – ищецът Т. Ц., който страда от лека умствена изостаналост и Синдром на Д., за които тя е била напълно наясно и се е възползвала. Изискванията за еквивалентност, предвид условията при които е сключен договора и преследваната от страните цел, след оценка свързана ли е тя с удовлетворяване на значим, допустим от закона интерес, са изследвани от въззивния съд в смисъла на разясненията, дадени в решение №153/24.07.2015г. по гр. д. №3014/2014г ., решение №277/26.01.2015г. по гр. д. №1962/2014г. и др. В тази връзка е преценена и нееквивалентността - комплексно и с оглед крайния резултат от сделката, съвместимостта на този резултат с общоприетите принципи за справедливост и добросъвестност, което е водещото указание в установената съдебна практика на ВКС по прилагането на чл. 26, ал. 1 предл. трето ЗЗД. Не се констатира произнасянето на въззивния съд по следващия поставен въпрос: „В случай, че първоинстанционният съд не разпредели правилно доказателствената тежест като не посочи на страната, че определен факт е спорен и следва да се докаже от страната, длъжен ли е въззивният съд да разпредели доказателставената тежест в тази насока?“ да е в противоречие с цитираното от касатора ТР №1/2013г. по т. дело №1/2013 на ОСГТК. Твърдението на касаторката е, че в нарушение на съдопроизводствените правила не ѝ било указано, че трябва да доказва действителността на споразумението, както и на фактите, посочени в него. В тази връзка следва да се посочи, че сключеното между страните извънсъдебно споразумение от 26.05.2020г. е представено от ответницата Н. в хода на първоинстанционното производство на 27.05.2020г., като на същата дата ищецът Ц. е изпратил по пощата молба, с която уведомява съда, че при пописването на споразумението е бил поведен и излъган, поради което не го поддържа. Ответницата, чрез нейния пълномощник, е имала възможността да се запознае с тази молба, и по нейна преценка е следвало да извърши необходимите процесуални действия във връзка с доказване на неговата действителност, и без да е необходимо съдът да и дава указания в тази връзка. Доколкото първоинстанционният съд не е имал задължение да разпределя доказателствената тежест по отношение на представеното в хода на производството извънсъдебно споразумение, то и въззивният съд не е действал в противоречие с разясненията, съдържащи се в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. Напротив, действията на съда са в съответствие с приетото в ТР, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Само когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Такива твърдения във въззивната жалба на ответницата Н. не се съдържат. Действително основният развит аргумент е досежно неоснователността на извода за нищожност на представеното споразумение, но съображенията касаят неговата неправилност, необоснованост и несъобразяване със съдебната практика, като твърдения за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения липсват. Във връзка с възраженията си, ответницата е направила и доказателствени искания, които са били разгледани и оставени без уважение от въззивния съд с определение № 3115/07.10/2021., при изложени мотиви, че в хода на първоинстанционното производство вече е била представена данъчна оценка на имота, а за неговата пазарна цена са изслушани две експертизи. Третият въпрос: „Може ли съдът да основе решението си на факти/обстоятелства, които са въведени за първи път с отговора на въззивната жалба? Допустимо ли е съдът да разгледа и мотивира решението си с обстоятелства и направени във връзка с тях възражения, когато същите са били въведени в процеса след преклузивните срокове по чл. 266, ал.1 ГПК?“ се поставя във връзка с твърдението на касаторката, че ищецът Ц. не е оспорил, или възразил срещу представеното споразумение нито в заседанието, нито до края на съдебното производство пред първата инстанция. Така мотивиран, поставеният въпрос не отговаря на фактите по делото, тъй като както беше посочено в изложението по предходния въпрос, ищецът Ц. още на 27.05.2020г. /т.е. на следващия ден/ е изпратил по пощата молба, с която уведомява съда, че при пописването на споразумението на 26.05.2020г. е бил поведен и излъган от ответницата, поради което не го поддържа. Т.е. оспорването на споразумението не е извършено едва с отговора на въззивната жалба, а още в хода на първоинстанционното производство, непосредствено след представянето му от нейна страна по делото. В тази насока следва да се прецени и развилото се частно производство във връзка с обжалване на определението за прекратяване поради отказ от предявения иск. За да отмени обжалваното определение, въззивният съд в определение №11835/24.07.2020г. по гр. дело № 7362/2020г. е изложил мотиви, че ищецът е оттеглил молбата си за отказ от иска, тъй като волята му е била опорочена и е бил подведен. Т.е. ответницата е била напълно на ясно, че ищецът оспорва споразумението, но не е ангажирала своевременно никакви доказателства, че същото е действително. Доколкото така поставеният процесуален въпрос не кореспондира на фактическата обстановка по делото, то и липсва произнасяне на въззивния съд по него в противоречие с практиката на ВКС. В заключение следва да се посочи, че по тези въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Не се установява и очевидна неправилност на решението, тъй като това е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, събрани по делото по отделно и в тяхната цялост, вкл. във връзка с приетите по делото заключения на СТЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, ответникът има право на разноски, но доколкото такива не са претендирани, нито са представени доказателства за техния размер, то съдът не му присъжда разноски. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение