Определение № 672 от 15.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2260/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Евротур-Т“ ЕООД, [населено място] срещу определение № 363 от 30. 05. 2022 г. по в. ч. т. д. № 185/2022 г. на Варненски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на дружеството срещу определение № 42 от 28. 02. 2022 г. по т. д. № 57/2021 г. на Шуменски окръжен съд. С него е допълнено определение № 139 от 22. 11. 2021 г. за прекратяване на производството по т. д. № 57/2021 г. на Шуменски окръжен съд поради оттегляне на иска, като „Евротур-Т“ ЕООД е осъдено да заплати на „Инерт“ ООД, [населено място], [община] разноски в размер на 5 000 лв. В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за отмяната му. Частният касационен жалбоподател оспорва изводите на въззивния съд, че направеното от него възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е преклудирано, тъй като при проявена процесуална активност е могъл да се информира за претендирания размер на разноските и да заяви искане за намаляването им в частта за адвокатско възнаграждение в условията на евентуалност, а именно ако възнаграждението е над предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер. Сочи, че в случая не е имал възможност да се запознае с искането на ответника за присъждане на разноски, ведно с приложените към него списък по чл. 80 ГПК и доказателства за сторени разноски, доколкото същите не са му връчени. Допускането на касационното обжалване жалбоподателят основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулира като значими за изхода на спора следните въпроси: „1. Длъжен ли е съдът да укаже на страната, на основание чл. 102, ал. 2, т. 3 ГПК и чл. 7 ГПК, да извърши предприетото от нея процесуално действие по изискуемия се надлежен ред, в частност да разпореди на страната да представи препис от депозираната от нея извън открито съдебно заседание молба с приложен списък на разноските за връчване на насрещната страна за становище? Неизпълнението на това задължение на съда не представлява ли съществено процесуално нарушение?; 2. Длъжна ли е страната в процеса да компенсира допуснато от съда съществено процесуално нарушение, състоящо се в невръчване на насрещната страна на постъпила по делото извън съдебно заседание писмена молба с приложен списък на разноските чрез своя собствена процесуална активност и следва ли липсата на такава активност да му бъде вменена във вина, така щото да понесе негативните последици от извършеното от съда процесуално нарушение?; 3. Съществува ли процесуално задължение за страна в процеса да прави абстрактно и при условията на евентуалност възражение за прекомерност на договореното от другата страна адвокатско възнаграждение при положение, че поради пропуск на съда не е била надлежно уведомена за размера на това възнаграждение?“. По въпросите по т. 1 от изложението частният касационен жалбоподател се позовава на противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС – решение по гр. д. № 1356/2009 г., IV г. о., решение по гр. д. № 4139/2016 г., IV г. о. и решение по гр. д. № 3736/2015 г., IV г. о. Въпросите по т. 2 и 3 от изложението са поставени по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът „Инерт“ ООД, [населено място], [община] изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, респ. – за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа частната касационна жалба и съобрази доводите на страните, прие следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния едноседмичен срок. За да потвърди определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, въззивният съд е приел, че с определение № 139 от 22. 11. 2021 г. първоинстанционното производство е прекратено поради оттегляне на иска; с молба от 13. 12. 2021 г. ответникът е поискал допълване на прекратителното определение с присъждане на направените от него разноски за адвокатско възнаграждение, като тази молба е връчена на ищеца „Евротур-Т“ ЕООД на 31. 01. 2022 г.; ищецът не е подал отговор на молбата по чл. 248 ГПК. Въззивният съд е констатирал, че списък по чл. 80 ГПК ведно с договор за правна защита и съдействие ответникът е представил с молба от 23. 11. 2021 г. С оглед така установеното, съставът на апелативния съд е счел, че ищецът частен касационен жалбоподател в настоящото производство е могъл да релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение в отговора на молбата по чл. 248 ГПК, като е заключил, че направеното с частната жалба срещу акта по чл. 248 ГПК възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е преклудирано. Определил е като неоснователни доводите на ищеца, че тъй като не му е бил известен размерът на направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение, не е могъл да възрази за прекомерност на възнаграждението, предвид възможността да прояви процесуална активност и да се информира за претендираните разноски. Въззивният съд е изтъкнал, че възражението за прекомерност е могло да бъде направено в условията на евентуалност – в случай, че претендираният размер надвишава минималния такъв по Наредба № 1/2004 г. Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, намиращо приложение и за частните касационни жалби на основание чл. 274, ал. 3 ГПК, правният въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Формулираните в т. 1 и 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите по т. 1, при абстрахиране от твърде общите им формулировки, касаят редовността на направеното от ответника искане за присъждане на разноски, съответно задълженията на първоинстанционния съд за отстраняването на нередовностите му и не са от значение за изхода на спора. Частният касационен жалбоподател е релевирал само възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на разноските на ответника за адвокатско възнаграждение, без да оспорва допустимостта на искането му и правото му да получи сторените по прекратеното производство разноски. Въпросът по т. 2 е предпоставен от твърдение за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения поради невръчването на ищеца на препис от искането на ответника за присъждане на разноски с приложените към него списък по чл. 80 ГПК и доказателства за сторени разноски, като при формулирането му не се отчита, че на същия е бил връчен препис от молбата по чл. 248 ГПК на ответника. Именно с оглед така реализираното връчване, въззивният съд е приел, че при необходимата процесуална активност ищецът е могъл да узнае какъв е размерът на претендираните от насрещната страна разноски. Преценката на правилността на този извод не може да се осъществява в стадия по селекцията на касационните жалби, съответно - не може да обоснове достъпа до касация /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. В случая не са налице и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация, доколкото въззивното определение е съобразено с практиката на ВКС относно реда и срока за упражняване на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. В тази практика, обективирана в определение № 36 от 26. 01. 2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5936/2014 г. на ВКС, I г. о., определение № 395 от 8. 12. 2017 г. по ч. гр. д. № 3689/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., определение № 169 от 9. 08. 2019 г. по гр. д. № 2292/2018 г., І г. о., определение № 20 от 3. 02. 2021 г. по гр. д. № 2407/2020 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 159 от 14. 04. 2022 г. по гр. д. № 1046/2021 г., ІІІ г. о., се приема, че искането за присъждане на разноски от едната страна и възражението за прекомерност на насрещната страна са логически материалноправно обвързани и процесуалноправно обвързани по време. Срокът по чл. 80 ГПК касае както искането за разноски, така и искането по чл. 78, ал. 5 ГПК. Когато страната, която се позовава на прекомерност, е имала възможност да се запознае и вземе отношение по искането на насрещната страна за разноски в рамките на производството преди то да бъде прекратено, то тя не може да го изтъква като основание за изменение на присъдените разноски по реда на чл. 248 ГПК. Следователно, когато по делото е имало открити съдебни заседания и страната, която прави възражение за прекомерност, е била редовно призовавана за тях, тя следва да заяви искането си по чл. 78, ал. 5 ГПК срещу направеното искане за разноски до приключване на устните състезания в съответната инстанция. След този момент възражението за прекомерност е преклудирано. За възражението за прекомерност сроковете, посочени в чл. 80 ГПК, не се прилагат само когато страната, поради развитието на процеса не е могла да вземе участие в него - без открити заседания /например в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК / или без надлежно осъществена размяна на книжата, и тогава тя може след прекратяване на производството да заяви възражението за прекомерност в срока и по реда на чл. 248 ГПК. В определение № 277 от 8. 06. 2017 г. по ч. т. д. № 480/2017 г. на ВКС, І т.о. е прието, че упражняването на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е обвързано с искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, а не с представянето на списък по чл. 80 ГПК за тези разноски, както и с връчването на препис от този списък. Доколкото в случая делото е приключило с постановяване на определение за прекратяването му поради оттегляне на иска преди насроченото по делото открито съдебно заседание и ответникът е депозирал молба по чл. 248 ГПК, препис от която в изпълнение на изискването по чл. 248, ал. 2 ГПК е бил връчен на ищеца, въззивният съд е счел, че направеното с частната жалба срещу акта по чл. 248 ГПК възражението по чл. 78, ал. 5 ЗЗД на ищеца е преклудирано. Това разрешение напълно съответства на практиката на ВКС, което изключва допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 и ал. 3 ГПК. По последния въпрос на частния касационен жалбоподател, който се отнася до надлежното въвеждане на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, е налице постоянна и безпротиворечива практика на ВКС. С оглед съдържанието на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК се приема, че релевирането на това възражение не е обвързано с изискване страната да посочва обстоятелствата, поради които намира заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение за прекомерно, както и че същото превишава минималните размери по Наредба № 1/2004 г. В този смисъл последователно се признава и възможността възражението да бъде заявено под условие, че заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение надхвърля минималните размери по Наредба № 1/2004 г. С оглед трайноустановената и ненуждаеща се от промяна практика на ВКС по релевантния въпрос, на която кореспондира даденото от въззивния съд разрешение, не би могло да се приеме за обосновано значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съответно съществуването на предпоставките, формиращи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. По изложените съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Варненски апелативен съд. Разноски за настоящото производство не се дължат и не следва да се присъждат на страните, тъй като производството по обжалване на определение по чл. 248 ГПК няма самостоятелен характер и определението не е от категорията съдебни актове по чл. 81 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение