Определение № 908 от 26.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2227/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 260191 от 18.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 5166/2021г. на Софийски градски съд е:

1. отменено решение № 263540 от 02.11.2019 г. по гр. д. № 87112/2017 г. на Софийски районен съд и вместо него:

• са отхвърлени предявените от П. Н. П. срещу В. Н. Я. и П. Я. Я. /починал в хода на делото и заместен от наследниците му В. П. Я. и Н. П. Я./ искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 и чл. 17, ал. 1 от ЗЗД – за обявяване за нищожен на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 124, т. VІ, рег. № 4025, дело № 1057/2008 г., с който Е. Ф. П. е продала на В. Н. Я. 4/6 ид. части от апартамент № 87, находящ се в бл. 214 в [населено място],[жк], вх. Д, със застроена площ 59, 80 кв. м., представляващ по действащата кадастрална карта самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], ведно с избено помещение № 15 и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя, като привиден – прикриващ договор за дарение, и разкриване на прикритото съглашение.

• е отхвърлен предявеният от П. Н. П. срещу В. Н. Я. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН за възстановяване на запазената част на П. Н. П. от наследството на Е. Ф. П. чрез намаляване на извършеното с нотариален акт № 124, т. VІ, рег. № 4025, дело № 1057/2008 г., разпореждане от Е. Ф. П. в полза на В. Н. Я., до размера на 2/9 ид. части от гореописания имот.

• е допуснато да се извърши съдебна делба между П. Н. П., В. Н. Я., В. П. Я. и Н. П. Я. на апартамент № 87 в [жилищен адрес] в [населено място],[жк], със застроена площ 59, 80 кв. м., представляващ по действащата кадастрална карта самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], ведно с избено помещение № 15 и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя, при следните квоти: 6/36 ид. части за П. Н. П.; 22/36 ид. части за В. Н. Я.; 4/36 ид. части за В. П. Я. и 4/36 ид. части за Н. П. Я..

2. потвърдено допълнително решение № 20039592 от 11.02.2021 г. по гр. д. № 87112/2017 г. на Софийски районен съд /с характер на определение/, с което П. Н. П. е осъден на основание чл. 344, ал. 2 от ГПК да заплаща на В. Н. Я., В. П. Я. и Н. П. Я. сумата от 100 лева месечно, представляваща обезщетение за еднолично ползване на гореописания съсобствен недвижим имот за период от влизане в сила на съдебния акт по чл. 344, ал. 2 от ГПК до окончателното приключване на делбеното производство.

В срок против решението на Софийски градски съд е постъпила касационна жалба на П. Н. П., чрез адв. С. С.. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл.2 от ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Как се разпределя доказателствената тежест и какво е значението на косвените доказателства за разкриване симулативността на сделка? Сочи се противоречие с решение № 31 /09.03.2012г. по гр.д. № 502/2011г. на ВКС, трето г.о.; решение № 80 /05.04.2011г. по гр.д. № 1262/2009г. на ВКС, четвърто г.о. и решение № 226/12.07.2011г. по гр.д. № 921 от 2010г. на ВКС, четвърто г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд ясно и точно да посочи какви фактически и правни изводи прави и въз основа на кои доказателства, както и да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения, както и да анализира в пълнота събраните доказателства и да изложи свои мотиви? Поддържа се противоречие с Тълкувателно решение № 1/2009г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС и решение № 72 от 25.06.2018г. по гр.д. № 1934/2017г. на ВКС, четвърто г.о.

3. Нищожен ли е като привиден и прикриващ договор за дарение сключеният договор за продажба, по който не е платена продажната цена и продавачът е направил признание, че не е получил суми от продажбата? Поддържа се, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 99 па гр.д. № 2343/2013г. на ВКС, трето г.о. и решение № 72 от 25.06.2018г. по гр.д. № 1934/2017г. на ВКС, четвърто г.о.

В срока за отговор ответниците В. Н. Я., В. П. Я. и Н. П. Я., чрез адв. Ж. С., оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба против решението, имащо характер на определение, в частта му, с която съдът се е произнесъл по искането чл. 344, ал. 2 ГПК е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане. Съгласно приетото в т. 6 на Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, споровете по чл. 344, ал. 2 ГПК се разглеждат двуинстанционно, като ВКС се произнася по жалби срещу тези определения само в случаите, когато са постановени за първи път от въззивен съд. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл като въззив по тази претенция, потвърждавайки акта на първоинстанционния съд, предвид на което и определението като необжалваемо е влязло в сила и не подлежи на касационно обжалване.

В останалата й част касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от ищеца по решение, постановено по предявен иск за делба на недвижим имот, което подлежи на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 13.06.1990 г. Н. В. П. е придобил собствеността върху процесния апартамент. Н. П. е починал на 24.10.1996г. и е оставил за наследници съпругата си Е. Ф. П.. /починала на 12.08.2017 г./ и децата си П. Н. П. и В. Н. Я..

С нотариален акт № 124, н.д. № 1057/23.10.2008 г. Е. П. е продала на съсобственика си- дъщеря й В. собствените си 4/6 ид. части от спорния апартамент за сумата от 18 100 лева, която сума продавачът Е. П. заявила, че е получила от купувача преди подписването на нотариалния акт. Към момента на сключване на договора приобретателката В. Я. е била в брак с П. Я..

Съдът е посочил, че според показанията на св. М. П. /живееща на съпружески начала с ищеца от 20 години/, около К. на 2008 г. Е. П. й споделила със сълзи на очи, че е прехвърлила апартамента на дъщеря си, като в отговор на въпроса на свидетелката "Поне почерпиха ли те нещо, дадоха ли ти парички?", тя казала: "Какви парички ще ми дадат, нали знаеш, че нямат". Свидетелката живяла в едно домакинство с Е. П. повече от 25 години и е полагала грижи за нея, а ответницата е идвала един или два пъти. Въз основа показанията на свидетелят В. Я., съсед на имота на ищеца в [населено място], е прието за установено, че през 2016 г. в селото се носела приказка, че Е. П. е продала на дъщеря си дела от апартамента. Е. П. споделяла, че синът и снаха й се грижели за нея, както и че дъщеря й живеела мизерно. Съдът е посочил, че според показанията на св. Р. Д. и С. А. от 2014 г. В. Я. взела майка си да живее при нея. Няколко години преди смъртта й Е. П. и дъщеря й не можели да влязат в спорния апартамент, тъй като братът бил взел ключа. Отношенията между В. и брат й били влошени. Е. П. споделяла на свидетелката Д., че иска да прехвърли апартамента на дъщеря си, а синът й е бил агресивен с нея през последните години.

Въз основа на приетото за установено, въззивният съд е направил извод за неоснователност на исковете с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 и чл. 17, ал. 1 от ЗЗД – за обявяване за нищожен на договора за покупко- продажба от 2008г., с който Е. П. е продала на В. Я. собствените си 4/6 ид. части от процесния апартамент, като привиден – прикриващ договор за дарение. Според въззивния съд ищецът не е провел пълно и главно доказване на твърдяната от него относителна симулативност на договора за покупко-продажба. Начало на писмено доказателство, правещо вероятно твърдението му, че съгласието за сключване на договор за продажба е привидно и волята на страните е била за безвъзмездно разпореждане, няма по делото. Ангажираните от ищеца гласни доказателства не установяват по несъмнен начин твърдяната привидност на договора за продажба като прикриващ дарение.

Въззивният съд е изложил мотиви, че от показанията на св. П. не може да се направи несъмнен извод, че страните са имали воля да сключат договор за дарение, а не за продажба. Съдържанието на преразказаните думи на прехвърлителката би могло да бъде индиция за възникнало у нея преосмисляне и/или евентуално съжаление, че е прехвърлила имота на дъщеря си, но не и че към момента на сключване на сделката, действителното й намерение е било да надари дъщеря си. Установените от свидетелите факти, касаещи поведението на ищеца и неговата съпруга спрямо прехвърлителя и техните отношения, не установяват относимия към спора факт за привидно сключване на договора за продажба и действителна воля на страните по него за дарение на имота. Неотносими към предмета на доказване по иска за нищожност и разкриване на симулацията са въпросите кой е живял в апартамента, какви ремонти са извършвани в него и какви са отношенията между наследниците. Съдът е посочил, че дори и да се приеме, че прехвърлителката не е получила уговорената продажна цена, то това само по себе си не обуславя извод за симулативност на договора за продажба. Незаплащането от купувача на продажната цена би могло да бъде само индиция за липса на намерение у него да се обвърже с последиците на договор за продажба, но не и пряко доказателство за това. Съдът е приел, че по делото няма други доказателства, сочещи, че страните по сделката са имали намерение за безвъзмездно прехвърляне на имота.

С оглед неоснователността на иска за обявяване нищожността на договора да продажба като привиден /прикриващ дарение/ и за разкриване на симулацията, неоснователен е и обусловения иск с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН за възстановяване на запазената част на ищеца от наследството на Е. П..

При направения извод за неоснователност на исковете с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 и чл. 17, ал. 1 от ЗЗД и като е съобразил настъпилите правоприемства, въззивният съд е приел, че спорният имот е съсобствен между страните, като ищецът П. Н. П. притежава 6/36 ид. части от него, В. Н. Я. -22/36 ид. части, а В. П. Я. и Н. П. Я. - по 4/36 ид. части и е допуснал делба между тях при посочените делбени части.

С оглед тези мотиви на въззивния съд не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По първия правен въпрос не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца е било да докаже, че сключеният договор за покупко- продажба е симулативен и прикрива дарение, като искът е отхвърлен не поради изводи, формирани на база неправилно разпределение на доказателствената тежест, а защото въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява твърдяната симулативност на договора.

Трайно е разбирането в практиката на ВКС, вкл. и в цитираната от касатора, че пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. Приема се също в съдебната практика, че симулацията може да бъде разкрита и въз основа на косвени доказателства, ако въз основа на съвкупната им преценка следва несъмнен извод за наличието на такава симулация. В обжалваното решение не се констатира съдът да е направил изводи, противоречащи на тази практика. Въззивният съд не е приел, че доказването не може да се проведе с косвени доказателства, а е приел, че събраните по делото доказателства не сочат на категоричен извод, че договорът за продажба е привиден и действителната воля на страните по него е за дарение на имота. Несъгласието на касатора с този извод на въззивния съд не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото касае правилността на изводите на съда, която не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Вторият поставен въпрос, по който се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните. Този въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил правните си изводи на база приетите за установени факти и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи.

Доводите, с които касаторът е обосновал въпроса си / че въззивният съд не се е произнесъл по доводите относно ниската продажна цена на имота и действителната му пазарна цена съобразно приетата съдебно- техническа експертиза, което е индиция, че не се касае за действителна покупко- продажба, както и доказателствата, че продажната цена не е платена от купувача/, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. В случая в тежест на ищеца е било да установи, че действителната воля на страните по договора не е била за продажба, а за дарение и съответно волята на страните, различна от обективираната в нотариалния акт, както и елементите на прикритата сделка, се доказват. Въззивният съд е обсъдил свидетелските показания, според които прехвърлителката е споделила, че цената не й е платена, като е приел, че от тях не може да се направи несъмнен извод, че страните са имали воля да сключат договор за дарение, а не за продажба. В тази връзка въззивният съд е приел, че от установеното съдържание на изявленията на прехвърлителката по- скоро се налага извод, че е съжалила за сключената сделка, но не и че е имала намерение да дари частта си от имота. Необсъждането на цената, на която имотът е бил продаден, се сочи във връзка с твърдяната симулативност на явната сделка, но не се обосновава от касатора по какъв начин тя се отнася към доказването на елементите на прикритото съглашение, а установяването на последното е от значение за крайния изход от настоящия спор, доколкото се твърди, че се касае за дарение, с което е накърнена запазената част на ищеца и неговата квота в делбата е по-голяма от определената му от съда с решението за допускане на делбата.

Третият въпрос, така, както е поставен, не е правен такъв по смисъла на приетото в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а е фактически и отговорът му изисква преценка на събраните по делото доказателства, каквато не се извършва в производството по чл. 288 ГПК. Независимо от това следва да се отбележи, че в практиката на ВКС се приема, че фактът на неплащане на цената сам по себе си не сочи на симулативност на договора за покупко- продажба, тъй като се касае за неизпълнение на поетото с договора за продажба задължение на купувача да заплати цената по договора и в случая не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с тази практика на ВКС.

Посоченото от касатора решение № 99 по гр.д. № 2343/2013г. на ВКС, трето г.о. е неотносимо към настоящия спор, защото е постановено по иск с правно основание чл. 87, ал.3 ЗЗД. В решение № 72 от 25.06.2018г. по гр.д. № 1934/2017г. на ВКС, четвърто г.о. е разгледан спор по искове с правно основание чл. 26, ал.2 ЗЗД и чл.17, ал.1 ЗЗД, но част от фактическата обстановка се различава от приетата за установена по настоящето дело, а както вече се посочи, подлежащите на доказване в процеса факти и симулативността на сделката могат да се установят и с косвени доказателства, но последните не трябва да оставят никакво съмнение за наличието на такава симулация, т.е. преценката за всеки един случай е конкретна.

Предвид недопустимостта на касационната жалба не се дължи произнасяне по поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК на въззивното решение, с което е потвърдено постановеното по реда на чл. 250 ГПК решение на районния съд, с което съдът се е произнесъл по привременните мерки по чл. 344, ал.2 ГПК.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение в останалата му част: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането им. Обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора в полза на ответниците по касация следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1 800 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение