Определение № 50120 от 18.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2056/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадената чрез юрисконсулт Л. Р. Й. касационна жалба на ответника „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, с ново наименование „Електроразпределителни мрежи запад“ АД, както и по подадената чрез адв.С. В. С. касационна жалба на ищеца „Топ арт строй“ ЕООД. С тях е обжалвано изцяло решение № 348/27.05.2022г. по възз.т.д.№ 1022/2021г. на САС, с което е отменено решение № 264903/21.07.2021г. по гр.д. № 13057/2018г. на СГС в частта за отхвърляне на иска на „Топ арт строй“ ЕООД против „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, за обезщетение в размер на 35 892лв. за периода от 11.11.2005г. до 05.10.2018г. за ползването на енергийно съоръжение – трафокасета 100 kVA/20kV, тип метален комплектен трансформаторен пост /МКТП/, изградена на границата на УПИ с идентификатор 02659.2193.3359, [населено място], и [улица], както и в частта за разноските, и е постановено друго, с което е осъдено „ЧЕЗ Разпределение България“АД, на основание чл.59, ал.1 ЗЗД, да заплати на „Топ арт строй“ ЕООД, сумата 35 892лв., с която „ЧЕЗ Разпределение България“АД се е обогатило за сметка на „Топ арт строй“ ЕООД, ползвайки енергийното съоръжение за периода от 11.11.2005г. до 05.10.2018г., както и сумата 12 547.64лв. разноски по делото за двете съдебни инстанции, и е потвърдено решение № 264903/21.07.2021г. по гр.д. № 13057/2018г. на СГС в останалата част за отхвърляне на предявения от„Топ арт строй“ ЕООД против „ЧЕЗ Разпределение България“ АД иск, с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, за обезщетение за ползване на енергийното съоръжение за периода от 11.11.2005г. до 05.10.2018г. в размер на 41 141.76лв. или за разликата над 35 892лв. до 77 033.76лв. В касационната жалба на ответника „ЧЕЗ Разпределение България“ АД са релевирани са оплаквания за неправилност на решението в обжалваната от него част – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен.Претендира за присъждане на разноски, вкл. за юрисконсултско възнаграждение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следния правен въпрос: Допустим ли е иск по чл.59, ал.1 ЗЗД в случаите, в които между страните има сключен договор, в чийто клаузи са уредени, наред с основния му предмет(присъединяване към електроразпределителната мрежа), и изграждането, въвеждането в експлоатация и ползването на процесните съоръжения? Приложното поле на касационното обжалване е обосновано от касатора с доводи, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с т.8 и т.9 ППВС № 1/28.05.1979г. по т.д.№ 1/1979г. Същевременно, по поставеният въпрос е въведено бланкетно и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Наред с това, е въведено и основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. В подадения чрез адв.С. В. С. писмен отговор ответникът по касация „Топ арт строй“ ЕООД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба на насрещната страна.Претендира за присъждане на разноски за подаване на отговор на касационната жалба. В касационната жалба на ищеца „Топ арт строй“ ЕООД са въведени доводи за неправилност на решението в обжалваната част, на които е основано искането за неговата отмяна и за постановяване на друго, с което искът да бъде уважен, ведно със законните последици.Счита, че в обжалваната от него част решението постановено в нарушение на чл.120 ЗЗД, той като е приложена служебно правната норма на чл.110 ЗЗД, на която ответникът не се е позовал. В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следния правен въпрос, формулиран в два варианта: Валидно ли е възражението за погасяване на предявено вземане, поради изтекла кратка погасителна давност, и следва ли то да бъде уважено с решението, в случаите, когато съдът квалифицира вземането, но не като такова, а като друг вид вземане, погасяемо с общата петгодишна давност? или При направено от страна в процеса възражение за погасяване на предявено вземане, поради изтичане на специалната кратка погасителна давност/ чл.111 ЗЗД/, съдът нарушава ли нормата на чл.120 ЗЗД, ако приложи по своя инициатива общата петгодишна погасителна давност/чл.110 ЗЗД/, поради неприложимост на кратката такава? В подадения чрез юрисконсулт Л. Р. Й. писмен отговор ответникът по касация „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, с ново наименование „Електроразпределителни мрежи запад“ АД, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба на насрещната страна.Претендира за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията си в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд не е възприел изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на иска, поради наличие на отрицателната предпоставка по чл.59, ал.2 ЗЗД - друг иск на договорно основание, с който ищецът може да защити претендираното си право, а именно на основание сключения и непрекратен договор за присъединяване от 2004г.Счел е, че установените отношения между страните по делото при и по повод използването от ответника на процесното ел.съоръжение за нуждите на дейността му по продажба на ел. енергия на битови абонати са чисто фактически и не са предмет на сключения договор за присъединяване от 2004г., както и не са уредени от друг договор, поради което търсената от ищеца защита не би могла да се осъществи на договорно основание, а следва да се реализира на извъндоговорно основание, в случая с предявения и разгледан иск по чл.59 ЗЗД.По същество въззивният съд е счел, че са налице всички елементи от фактическия състав на претендираното материално право по чл.59, ал.1 ЗЗД, тъй като е приел за установено, че процесното ел.съоръжение е собствено на ищеца, като изградено от него в негова земя и придобито по приращение, заприходено като актив в баланса му и водено като такъв през целия исков период, а ответникът, макар и да е имал договорно и нормативно задължение, не го е изкупил, а го е ползвал за продажбата на електроенергия на битовите абонати, потребяващи къщите и общите части на комплекса, за което нито твърди, нито установява да е заплащал нещо на ищеца. Формирани са мотиви, че претенцията е основателна от момента, от който ответникът е започнал да продава ел. енергия на абонатите си, използвайки ел.съоръжението на ищеца –а именно от м. октомври 2007г., а за периода преди това, считано от началото на исковия период 2005г., искът е неоснователен. Във връзка с релевираното възражение за погасителна давност въззивният съд не е възприел довода на ответника, че давността е кратката тригодишна, приемайки, че давността е петгодишна.За неоснователен е приел и довода на ищеца, че не е текла давност преди подаване на ИМ.Позовавайки се на т.7 ППВС 1/1979г., решаващият състав е приел, че давността е започнала да тече от деня на получаване на престацията, а именно момента, от който ответникът е започнал да продава ел. енергия на абонатите си, използвайки съоръжението на ищеца –от м. октомври 2007г., и процесното вземане е погасено по давност за периода от октомври 2007г. до 4 октомври 2013г. За размера на претенцията решаващият състав е възприел заключението на комплексната съдебно-техническа и счетоводна експертиза по делото, основано на методиката, основана на разпоредбата на чл.117, ал.7 ЗЕ. Въз основа на установения от заключението на експертизата размер на обезщетението за целия исков период въззивният състав е определил размера само на дължимото и непогасено по давност обезщетение - само за периода 5 октомври 2013г. – 5 октомври 2018г. – 35 892лв., за който размер, като краен резултат, е уважен искът. Настоящият състав констатира, че е налице несъответствие между формираната воля в мотивите и изразената в диспозитива на обжалваното изцяло въззивно решение досежно периода, за които се отменя първоинстанционното решение и искът уважава, както и за периода, за който първоинстанционното решение се потвърждава.Това налага провеждане на производство по чл.247 ГПК, което е допустимо да се извърши и по почин на съда, а в него компетентен е съдът, постановил решението. Ето защо, делото следва да се изпрати на въззивния съд за провеждане на производство по чл.247 ГПК, а настоящото следва да се прекрати. Мотивиран от това, съставът на I т.о.: